Емил Кременлиев няма нужда от представяне. Бившият защитник, спечелил бронзов медал на световното в Щатите, е играл и за Левски, и за ЦСКА. Повод за интервюто му пред БЛИЦ е вечното дерби на България.
 
- Емо, помниш ли точно колко участия имаш в мач №1 на България?
- Ами мисля, че горе-долу по равно...
- Статистиката показва – 8 мача за Левски и 9 за ЦСКА.
- Конкретни цифри не помня, но явно е така. Няма да забравя моето първо дерби. Беше през есента на 1993 година, когато победихме ЦСКА с 2:1. Поведохме в началото, но малко след това Ивайло Андонов изравни. Помня, че сбърках с паса при головата атака на ЦСКА. Притесних се, почувствах се виновен, но на почивката Георги Василев, на когото въпросният мач бе също първи в дербито, ме успокои. Гочето е един от най-добрите психолози, с които съм работил. Както в Левски, така и в ЦСКА. Благодарение на думите, които ми каза, през второто полувреме заиграх по-стабилно. Но някъде към 70-ата минута той ме смени, а малко по-късно Наско Сираков вкара победния гол с глава на вратата откъм сектор “Г”.
- Ще ни разкриеш ли най-сетне на кой отбор си привърженик. Докато беше в Левски, твърдеше, че си за “сините”, а когато премина в ЦСКА през лятото на 1997 година, обяви, че си цесекар?
- Ей, този въпрос не може ли да го подминем...
- Не.
- Честно казано, аз съм славист. В Славия започна кариерата ми, там имам отлични спомени, защото направих големите си стъпки във футбола с бялата фланелка. Когато бях в Левски, беше нормално да съм от “сините”. И обратното. Тук става въпрос за професионализъм. Би било глупаво да съм в Левски и същевременно да съм цесекар.
- Какво ти говори датата 23 септември 1994 година?
- Този ден не мога да го забравя. Победихме ЦСКА със 7:1. Благодарение на тази победа излязохме от кризата. Точно след световното в Щатите играта на Левски не потръгна. Особено в евротурнирите, където отпаднахме напълно изненадващо от Олимпия (Любляна). Феновете постоянно коментираха, че националите сме си вирнали носовете, че ще се провалим и в първенството, че отборът е пред разпадане. В шампионата големият ни конкурент за първото място беше Локомотив (София). ЦСКА не ги брояхме за основен съперник. На тренировките настроението беше тягостно, но Наско Сираков успя да ни мотивира. Каза ни: “Спокойно, всичко ще си дойде на мястото. Ще ги отупаме цесекарите и ще видите, че ще живнем!”. А и постоянните критики на публиката ни накара да се съсредоточим на 100 процента. Точно и така стана. Носят се доста митове и легенди за този мач. Например, че Сираков на полувремето, когато водехме с 4:1, ни е надъхвал да вкарваме още и още голове, за да подобрим рекорда. Честно ви казвам, нямаше такова нещо. Никой не мислеше за рекорди и за разгроми. Бяхме напълно убедени, че сме спечелили още на почивката, но Георги Василев ни предупреди да внимаваме, въпреки че ЦСКА не беше класа. Ако трябва да съм откровен, аз не се радвах много на това 7:1. Не знам защо. Може би поради факта, че насреща ни сякаш бе друг отбор. Как да се радваш искрено, когато нямаш стабилен противник.  
- Най-трудният ти мач за Левски срещу ЦСКА?
- Финалът за купата на България през 1997 година. Паднахме с 1:3. Преди мача бях влязъл в словесна война с Филип Филипов и Милен Петков от ЦСКА. Заканвахме се здраво. Но Левски загуби, а аз направих една нелепа грешка. В опита си да избия топката, тя се удари в гърба на Милен Петков и влезе във вратата. Така резултатът стана 3:1 за ЦСКА. Не бях на себе си, а след мача Милен не пропусна да ме жегне. Доста се ядосах, но този случай, колкото и странно да звучи, ни помогна няколко месеца по-късно да станем приятели, след като станахме съотборници в ЦСКА.
- Ти премина по доста интересен начин в Борисовата градина?
- Така е. Преминах в гръцкия Олимпиакос, където поради различни причини не ми потръгна, след което се върнах под наем в Левски и продължих кариерата си на “Герена”. Малко след края на сезона през 1997 година получих оферта от Локо (Сф). Подписах предварителен договор с тях, а те обещаха да ме откупят от Олимпиакос, защото правата ми се държаха от гърците, макар че играех в Левски. Но малко след като подписах с Локо, ми се обадиха от ЦСКА. Заявиха, че са готови да се разберат с Олимпиакос. Да, но аз имах договор с “железничарите”. Бяха големи драми и разправии. Напълно объркана ситуация. В крайна сметка президентите на трите клуба се споразумяха. Локо се отказа от мен, ЦСКА плати на гърците и през лятото на 1997 година се озовах на “Армията”. Не ми пукаше, че до вчера съм играл в Левски, опасявах се само от реакцията на феновете. Имаше една групичка “червени” ултраси, която не спираше да ме обижда и ругае. Аз се стараех много, ама максимално много, но те все псуваха. Веднъж ми кипна след един мой гол – мисля, че беше във вратата на Етър, хукнах към тях и им показах среден пръст.  
- Имаш само една победа в дербито като играч на ЦСКА?
- Да. 1:0 с гола на Митко Иванов още в 36-ата секунда. Мачът се игра през есента на 1999 година. Тогава я бяхме здраво закъсали. Нямаше пари. Любо Пенев тъкмо бе станал президент и правеше всичко, за да върже двата края. В Левски се намираха на противоположния полюс – там заплатите бяха колосални, тъй като Майкъл Чорни ги гледаше като писани яйца. Всички прогнозираха голяма загуба на ЦСКА. Ама ние го изкарахме този мач на мускули. Доста сладка победа, макар и само с 1:0.
- Година по-рано участваш във финала за купата, който ЦСКА загуби с 0:5 от Левски?
- Не ми се говори за този финал...Обстановката в ЦСКА беше разбита отвсякъде. Незнайно защо два месеца преди това шефовете на “Мултигруп” изгониха Георги Василев. Бихме Спартак в Плевен, но след мача влезе един от началниците в съблекалнята и ни каза, че махат Гочето. Всичко тръгна надолу. Тогава в ЦСКА се бяха върнали Стоичков, Трифон Иванов и Емил Костадинов. Ицо и Туньо имаха разправии. Най-вече за капитанската лента. Това съвсем срина отбора. И логично паднахме от Левски. Всъщност аз си спомням, че имахме доста положения, но късметът бе на страната на “сините”. Ицо не игра в този мач заради контузия, а Трифон бе обявил бойкот заради неполучени пари.  Ако Гочето бе останал, ЦСКА никога нямаше да падне с 5:0.
- Спомените ти от дербито на 13 май 2000 година и “кървавия гол” на Гонзо?
- Този мач ще остане в историята най-вече с отменения автогол на Бисер Иванов. Тогава аз центрирах топката и Легендата си я заби във вратата. Но Леков не зачете попадението. Това е мачът, в който съм се чувствал най-много ограбен. След няколко дни се говореше, че Леков осъзнал грешката си, но било вече късно. Ние попиляхме Левски, но и доста изпуснахме. Бербатов беше младо момче и сгреши фатално, когато Пажин не овладя добре топката и Митко я измъкна от краката му. Разни идиоти го нападнаха и го скъсаха от критики и обиди. Даже се появи глупостта, че той нарочно не вкарал, когато се озова сам срещу Иванков. Бербо преживя тежко тази загуба. След мача отидохме на заведение в Казичене с част от съотборниците ми. Бербатов бе там, но стоеше с наведена глава. Не обели нито дума през цялото време.
- Големият ти син Георги май е цесекар?
- Уф, той е болен на тема ЦСКА. Влюби се във футбола и започна да гледа мачове, когато аз бях на “Армията”. Веднъж след една загуба от Левски плака дълго и не можах да го успокоя. В момента Жорко тренира в Славия и, да чукам на дърво, кариерата му върви добре. Той обаче е още твърде млад – едва на 16 години.
- Малкият ти син Ники не се ли интересува от футбол?
- Той е от Левски, но само за да може да дразни батко си...
- В събота за кого ще стискаш палци и каква е твоята прогноза?
- Мисля, че мачът ще завърши наравно... Но ако трябва да съм откровен, ще бъда за ЦСКА заради Любо Пенев. Доскоро играехме редовно футбол на малки врати в “Овча купел”. Поддържахме връзка, но сега много рядко се чуваме, защото Любо вече е треньор на ЦСКА. Познавам го отлично – той ляга и става с футбола. Има страхотно желание да се развива, а хубавото е, че притежава огромен потенциал, защото я разбира отлично играта. На такива хора трябва да им се дава шанс. Радвам се, че Любо получи такъв и му желая от сърце успех.
- Йовов, който ти е добър приятел, няма ли да се обиди от тези твои думи?
- Йовов е най-голямото перде, което съм виждал. Пълен непукист. Така че – няма страшно.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ