Някои пишеха твърдо и упорито, че имаме клубен футбол. Че той бил жив. Жив е, да. Жив е там край Балкана, под Балкана и около Балкана. Но лежи и пъшка... Тежко ранен от словаци, румънци, поляци и украинци. Или май от себе си...

 

През 1997 година за последен път българските отбори изпокапаха рано-рано като круши от Европа. Сега, 14 лета по-късно, картинката се повтори. Есента дойде твърдо рано за родния ни футбол.

 

Преди време бяхме свидетели на следната тенденция. Когато клубните ни отбори са слаби, националният е във форма. Или обратното. Странно, но така си беше. Днес ги няма нито клубният, нито националният. Като бели петна са на географската футболна карта.

 

Няма да се впускаме в детайлни спортно-технически анализи, за да открием причината за краха на четирите ни европредставители, а ще споменем причините за провала. Погледнете треньорите, които водеха разръфаното ни и скапано каре. Начело на Локомотив (София) е Диян Петков. Човек без грам опит в “А” група. Да не говорим за оттатък Калотина.

 

В “Левски” е Гонзо. Легенда на тима, добър ръководител, но в треньорския занаят е още чирак. Доста хляб ще трябва да изяде, за да достигне поне средното ниво. Милен Радуканов? Умно, интелигентно момче. Работи с хъс, с желание, но му е нужно време, за да докосне висините. Любо Пенев притежава най-голям стаж от четиримата, но и той е още недозрял за Европа. Е, как да пробиват четирите отбора, след като на треньорския пост липсва рутината, увереността и най-важното – майсторлъкът да водиш мач. Не да наредиш състава, а да ръководиш, да променяш тактиката в движение, когато играта не върви, да извършиш точните смени, които впоследствие да се окажат печеливши.

 

Другата причина се крие в късите резервни скамейки. Обърнахте ли внимание с какви резерви разполагаха и четирите ни тима този сезон. Особено в ЦСКА. Освен Станислав Костов, представил се на много прилично ниво в реванша със Стяуа, нямаше друг, на когото да се довериш.

 

Стигаме и до най-важния аргумент, обясняващ тезата за европейския ни клубен крах. Ръководствата, отсъствието на стабилен финансов бюджет, недалновидната трансферна политика, както и вътрешните боричкания и непрестанното напрежение. По какъв начин Милен и Любо да изградят отбор за Европа, след като други им правят селекцията, водят им футболисти, които и за статисти не стават, и се намесват в работата им.

 

В Литекс тъй и не разбраха, че докато съветниците на Гриша Ганчев не се махнат и не оставят треньора сам да комуникира със собственика, групите на Шампионската лига ще си останат вечен мираж. Така е и в ЦСКА. Там не се научиха, че треньорът трябва да работи сам, а между него и собствениците да стои силна фигура. И че обещаното и заработеното от играчите се изплаща навреме. Онзи ден, преди мача със Стяуа, човек да се чуди да се смее ли или да плаче със смешната декларация на Венци Живков. Вместо да осигури нужния комфорт на футболистите, така нареченият изпълнителен директор тръгнал прочувствени писма да пиша, публиката да надъхва. Нея има кой да я надъхва. Видя се в четвъртък вечер какво означава подкрепа. Всъщност, кой е Венци Живков?

 

Като изключим Литекс, останалите три клуба са затънали до шия във финансовото блато. Бъдете сигурни, в “Левски” ситуацията е почти като тази в ЦСКА. На “Герена” обаче са издигнали огромна цитадела, непозволяваща на медиите да надникнат и да видят истината. Ама истината я видяхме в Европа, а и в България, където “сините” едва кретат.

 

Никой няма желание да потъмнява с черни краски Цар Футбол, но как да избягаш от жестоката действителност. Преди се доближавахме до Западна Европа, превземахме я дори, а в момента силиците ни и до Дунава не стигат.