Халфът на ЦСКА 1948 Мариян Огнянов разказа за гола си срещу Челси от Шампионската лига през 2006 година. Атакуващият полузащитник написа за набиращия популярност сайт "thestarstribune.bg" какво се е случило и какво е изпитал в деня на двубоя и по време на самия мач със "сините" от Лондон.

Ето целият разказ на Мариян Огнянов:
"Чудеса се случват и на момчета от моя произход! Моето чудо беше голът ми срещу Челси. Той промени живота ми, а най-малкото беше, че станах разпознаваем за хората.

27 септември 2006 година. Спомням си, че бяхме на лагер в Банкя. Тръгнахме за мача и на 1-2 км от стадиона имаше страшно много хора по улиците с шалове на Левски. Мачът беше първи домакински в турнира. Викаха, крещяха, пееха… Чувах ги много добре от автобуса.

Стоях на мястото си и гледах през прозореца хората и емоцията в тях. Не осъзнавах какво се случва, къде съм всъщност. Топузаков ми каза: “Маца, преставяш ли си да вкараш на Челси?”. Аз само му се засмях… Не знаех какво да му кажа. Та ние бяхме 19 човека група. Мислех си, че аз ще отпадна. В съблекалнята треньорите ми казаха, че съм в групата. Настръхнах. Изплаших се…

Когато вече титулярите излязоха за загрявка, влезнахме и ние резервите да се обличаме. Само да вметна, че стадиона беше пълен час и половина преди мача. Ужас… Та, облякох се аз треперейки. Мачът почна, а аз през цялото време си говорех сам наум.

Не знаех дали сънувам. Момчето от махалата е в групата срещу Челси на Моуриньо, Лампард, Тери, Дрогба и куп още велики футболисти. Не си спомням точно, но към 50-55-a минута г-н Стоилов ми каза да загрявам.

Не знам как, но го приех уверено и сякаш за нещо нормално. Резултатът мисля, че беше вече 3:0 след хетрик на Дрогба. Левски стоеше добре, но класата си оказваше своята роля.

Дойде 68-69-а минута някъде и Мъри Стоилов ме викна: “Влизаш…”.

Не мога с думи да опиша какво изпитвах. Няма как да го изкажа… Мисля, че замених Бардон. Още след влизането имах ситуация един на един с Дзамброта, но не успях да го преодолея. После, сякаш да се събудя, се блъснах в Микаел Есиен. Все едно се ударих в стена и това ми подейства добре.

Отиграх още 2-3 топки, за да се стигне до онази уникална атака. Разиграването межди Топчо и Томашич изглеждаше рутинно. Левски на Мъри често играеше така с безброй пасове докато някой измежду предните играчи не се освободи. Както и стана…

Томашич подаде към Йовов и понеже знам какво да очаквам от футболист като него, тръгнах в празното сякаш я бях сънувал атаката. Пасът на Йовов матира Карвальо и Тери, а всъщност по това време те бяха най-добрата защита в света… И реших да бия във вратата без да овладявам топката. ГОЛ!

Чу се страшен шум, това помня. Най-вероятно от публиката. Не знаех къде се намирам, изплезих се инстинктивно, но сякаш да покажа, че чудеса се случват и на момче от моя произход… Бях наистина щастлив.

По време на радостта Топузаков ми каза: “К’во ти казах момче, че ще вкараш гол!”. Аз го прегърнах силно, само това можех да направя. След мача получих много поздрави от всички, а истината беше, че не осъзнавах какво съм направил.

Прибрах се с такси след мача. Нереално, нали? Не спах почти цяла нощ, за да ми звънне телефона рано сутринта. Събудиха ме журналисти…".