Вратарят Божидар Митрев е новият любимец на „синята” агитка. Юношата на Левски замести успешно контузения титуляр Георги Петков и за нула време спечели публиката с невероятните си спасявания. Божката, както го наричат повечето фенове, е роден на 31 март 1987 г. в София. Дебютира при мъжете в мач от Шампионската лига срещу Вердер (Бремен) в момент, когато „сините” губят с 0:3 заради недопустими грешки на колегата му Николай Михайлов. При гостуването си на Челси в Лондон (0:2) след това той отново показа завиден рефлекс. В момента неговият отбор гони стремително титлата, а Божидар Митрев е твърдо решен да помогне с всички сили.

 -Божка, засега пазиш “синята” врата суха. Чувстваш ли се поне малко герой?
-Не. Не съм направил нищо особено, просто си свърших работата. Радвам се, щастлив съм, че засега всичко завършва с така желания успех. Старая се да играя добре и ще продължавам да влагам все по-голямо старание. Левски е отбор, в който всеки футболист трябва да се доказва постоянно!
-А промени ли те поне малко славата? Спират ли те хората на улицата, разпознават ли те, какво ти казват?
-Животът ми си е един и същ, какъвто винаги е бил. Не съм се променил, а и не бих. Играя футбол от съвсем малък и съм осъзнал отдавна, че това е нещото, което ме зарежда положително, и заради което давам всичко, на което съм способен. Да, хората ме разпознават вече по улиците. Спират ме с усмивка, питат ме как съм, пожелават ми успех. Радвам се, че отношението е такова. Не мисля, че славата може да ме промени, още повече, че аз дори не се усещам като чак толкова известен човек. Такъв например е Георги Иванов-Гонзо, който е безспорен лидер в отбора. На мен животът ми даде едногодишен урок докато лекувах контузията си и не играх цяла година футбол. Тогава разбрах, че няма нищо по-важно от здравето и че животът не е само върхове, а и падения.
-Така е, но ми се струва, че ти се криеш прекалено много зад скромността си. Все пак си първият български вратар без допуснат гол в Шампионска лига...
-Е, аз нямам много минути в Лигата. Усещането да играеш там е неописуемо. Сякаш си в друг свят, там е големият футбол, където си срещу футболисти от световна величина. Надявам се Левски отново да попадне сред най-добрите. Сега играем по-силно с по-силни съперници и обратното – сякаш подценяваме по-малките, вероятно защото те залагат на по-прибран стил, с по-сгъстена защита.
-Беше ли те страх да пазиш срещу ЦСКА?
-Не, не ме е било страх нито за секунда. Тръпката наистина беше голяма, това беше и моят дебют в дербито, но целта, която преследваме, не ми позволи да се страхувам. Отговорността беше голяма и аз се радвам, че успяхме да спечелим мача. Не си позволих да се отпусна или да си помисля, че Левски е спечелил мача дори и след втория гол, защото във футбола всичко се случва. Чак след последния съдийски сигнал се усмихнах.
- Ще стане ли Левски шампион и дали ЦСКА ще сбърка отново?
-Не ми се коментира ЦСКА, защото в този момент всичко си зависи от нас самите. Имаме три мача, които трябва да спечелим, за да сме шампиони.
-Най-кошмарната тръпка за един вратар е да извади топката от мрежата зад гърба си. Спомняш ли си първият път, когато изпадна в такава ситуация? Какво е усещането?
-Да, спомням си кога се случи това. Играхме с Нафтекс в Бургас за Купата на България. Левски победи с 3:2, но мачът се разви така, че съперникът ни поведе с 2:0, след което ние обърнахме резултата. Усещането да извадя два пъти топката от мрежата си беше повече от неприятно. След мача казах, че моя е грешката за головете, независимо че безгрешни вратари няма. Може би онази ситуация малко или много ме кали. Всяка трудност е нещо, от което можеш да си извадиш поуки.
-Кой е вратарят, на когото се възхищаваш и от когото може би се учиш?
-Харесвам много Икер Касияс, винаги е бил мой любимец сред вратарите. От България винаги съм казвал, че Димитър Иванков ми е любимият вратар още от дете. От Гошо Петков пък има винаги какво да науча, защото той е прекрасен вратар.
-Имаш ли си сериозна приятелка? Истина ли е всичко онова, което понякога се пише за личния ти живот – наистина ли си толкова безнадеждно влюбен?
 -Наистина имах сериозна приятелка, но в момента нямам жена до себе си. Изцяло съм във футбола.
-През 2006 г. ти подкара „Пежо 206”, което купи от Станислав Ангелов, след това се заговори, че се возиш в „Ауди Q7”, а сега разправят, че идваш на тренировки с „Мазерати”?
-В момента наистина карам „Мазерати”, но това нищо не означава за мен, не е най-важното. Аз не съм се променил с нищо. Близките ми хора, приятелите ми, които са около мен, щяха да ми кажат, ако усетят нещо подобно.
-Известно ми е, че в началото си сменял по три автобуса от „Люлин”, където живееш, до „Герена”. Как успя да стигнеш до Левски и да заиграеш в отбора?
-Наистина беше така – абсолютно всеки ден сменях автобуси, за да се придвижа до “Герена”. Но радостта, че ритам там, ме караше да приемам с лекота кошмарните задръствания и висенето с часове по спирките всекидневно. Стигнах до Левски без много да го мисля. Просто в един момент прецених, че не искам да продължавам да ритам в махалата, а желая да се занимавам сериозно с футбол. Отидох до клуба, потърсих треньора, поговорихме и той ми каза да дойда на другия ден, за да ме видят. Така започна всичко. Харесаха ме и останах там. Левски винаги е бил отборът на моето сърце.
-Знаеш ли, че твоят колега Георги Христов в едно интервю сравнява Левски с любимата си група „Металика”?! Ти на какво би оприличил отбора?
- Никога не съм мислил. За мен Левски е нещо велико. Самата организация, всичко в клуба е на много високо равнище, което по един или друг начин те кара да се чувстваш горд, че си част от този отбор.
-Преди време каза в едно интервю, че искаш да въведат закон за задължително присъствие на учениците в час. В момента вече си студент трета година в НСА. Още ли държиш на думите си?
-Винаги съм смятал, че децата все пак трябва да ходят на училище, а не да висят само в кафетата. Заради Левски съм на индивидуален план в НСА, но си взимам редовно изпитите.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ