Журналистите винаги са били неизменна част от атмосферата на големите спортни, в частност футболни събития. Нещо повече – именно благодарение на тях светът разбира кой е Пеле, Марадона, Кройф, как са се развили мачовете в историята и защо футболът е най-популярният спорт на планетата. Изхождайки от тази гледна точка, трябва да признаем, че футболните журналисти имат огромен принос за социалния феномен, наречен футбол.

Със съжаление обаче трябва да констатирам, че особено в последните години отношението към тях въобще не кореспондира с тяхното влияние в обществото, а напротив. Завършилото наскоро „Евро-2024“ в Германия е ярко потвърждение на една все по-опасна тенденция на неглижиране на журналистите. Това особено се отнася към ветераните във футболната журналистика. За първи път от 36 години, откакто отразявам големите футболни първенства, ми беше отказан достъп до четири мача, включително и двата полуфинала. Преди това се беше случвало съвсем инцидентно, но да лишиш журналист като мен от един четвъртфинал и двата полуфинала – това е повече от скандално, дори престъпно! Проблемът се състои и в това, че хартиените билети са вече в историята, а всичко се прави онлайн. Дори не се пише ticket, а media booking update. Това на практика означава, че журналистът не може да реагира по никакъв начин и да получи обяснение по какъв КРИТЕРИЙ той е отхвърлен за сметка на друг. Кои са тези новоизлюпени онлайнери (на англ. - onliners), които ще предопределят съдбата на журналисти, дали през годините здравето и живота си за футбола? Те със сигурност не са били родени, когато беше първото ми голямо първенство „Евро-88“ във ФРГ. Нямат ли база данни в УЕФА, за да разберат колко световни, европейски и т.н. първенства съм отразявал? Имам личен медиен профил в европейската асоциация. А ако не знаят кой съм аз, да отворят Google, за да им стане ясно. „Евро-2024“ беше моето юбилейно десето европейско първенство, на което трябваше да преглътна огромно разочарование.

Няколко месеца по-рано бях на турнира за Купата на африканските нации в Кот д’Ивоар. Въпреки присъствието на хиляди журналисти от цял свят, нямах никакви откази за билети и бях очевидец на всички мачове, за които поисках достъп. Да не говорим, че за разлика от Европа, а Африка има създадени много по-добри условия за работа на футболните журналисти. Значи на Черния континент може, а на Стария – не!

Нахлуването на сайтове и сайтчета, акредитирани на първенството, не е от вчера, но тези, от които зависи и акредитирането, и разпределението на билетните квоти, трябва да се съобразяват с факта, че стадионите не са разтегателни, а с определен капацитет. В предварителните групи всеки отказ беше окончателен без да има лист на чакащите. При директните елиминации, за да си измият елегантно ръцете, пускаха такъв лист онлайн, като изрично подчертаваха, че който не получи съобщение за потвърждение, ще пие… една студена вода. Преди всеки вписваше своето име в листа на чакащите, служителят от УЕФА идваше с допълнителните билети, извикваха журналистите поименно и всеки в реално време разбираше дали ще има късмет или не. Такова нещо сега няма! На практика това означава, че този лист е проформа и някъде в някакви тайни стаички се решава нашата съдба. Така и не разбрах за журналист, който да е одобрен след лист на чакащите. Предварително си бях резервирал билети за влаковете между градовете за полуфиналите, но като отивах там, нямаше никакъв шанс да вляза на мача. Кой сега ще ми плати тези разходи, тъй като съм журналист на свободна практика? Може би тези онлайнери от УЕФА?

И нещо още по-скандално! Съгласно сегашната система, ако си отхвърлен за съответния мач, акредитацията ти става нищожна, защото ти не можеш да влезеш дори в пресцентъра, където да гледаш мача. Защото на около 50 метра от стадиона пазачите насочват своя индикатор към акредитацията и като им светне червено, пътят е само назад. Можете ли да си представите – с акредитация получаваш червен картон дори за пресцентъра, където ти е работното място. О, времена! О, нрави! Да не говорим, че дори в деня на мача пресцентровете се отварят в… 16 часа. А какво да правят колегите, които от години идват сутрин да работят на спокойствие.

Крайно време е УЕФА тотално да промени медийната си политика към ветераните и тази Берлинска стена пред тях трябва да рухне. Критерият трябва да бъдат на първо място именно ветераните, които не сме много, защото големи имена в професията вече не са между нас. Те трябва да бъдат привилегировани и при акредитирането, и при разпределението на билетите. Това би било знак за уважение и респект към тези дългогодишни летописци на футболната история.

РУМЕН ПАЙТАШЕВ
(футболен журналист, отразявал 10 поредни европейски първенства, 9 поредни световни първенства, 8 турнира „Копа Америка“, 5 турнира за Купата на Африка, 2 олимпийски турнира и т.н. – всичко 43 големи първенства)