Тежкото поражение принуди Ясен Петров да си тръгне, но зад оставката му надничат сенките на няколко индивида. Прокрадва се мръсният контейнер, от който се показват нравствените боклуци, които подляха вода както на треньора, така и на изстрадалите ни сънародници.

Сред "футболистите" на 30 години и по-възрастните от тях цареше непукизъм, а муцуните им се изкривяваха в... усмивки. Сякаш се надсмиваха над травмираните български граждани, които се надяваха, че могат да бъдат зарадвани поне с една победа, пък била тя и срещу скромен съперник.

 

Непукизмът беше не само пошъл, но и с противния привкус на ПРЕДАТЕЛСТВО. Зад него прозираше издайническият дъх на задкулисна хазартна миризма.
 

 

Все едно нищо кой знае какво не се беше случило – някаква си там загуба. Нито капка срам от разгрома, превърнал се в емблема на посредствеността.

 

Същите тези самозабравили се типове явно искат да командват парада и да определят не само кой ще ги тренира, но и кой ще излезе като титуляр, за да могат след това да напомпат цената си и да си уредят трансфер в чужбина. Затова е прав Венци Стефанов, който каза, че 5-6 футболисти си правят каквото искат. И след това посочи, че " въшката като се напие с кръв и излиза на челото. Ясен Петров изпусна съблекалнята. Сигурно е опитал с някой позитивен метод, пробвал е с добро, но с тези така не става".... 

 

Показателни са и думите и на дъщерята на Ясен - Ванеса: "Пожелавам на главните герои и сценаристи успех в режисурата, но не и във футбола".

 

Ванеса е младо момиче, но същевременно мъдро е прозряла за каква постановка става дума.

 

Разбира се, нейният баща също носи вина за провала, взимал е грешни решения, но кой не го е правил. Всеки допуска грешки, когато работи. Но по-лошото е, когато някой от твоя лагер се мъчи да те блъсне в пропастта. А най-лошото е, че в пропастта не пада само селекционерът, падат всички начело с инициаторите на ухаещия на бойкот мач с Грузия, независимо че се смятат за големи тарикати. 

 

За щастие в националния отбор има изграден от Александър Димитров гръбнак от 7-8 момчета, които са достойни да защитават цветовете на националното знаме. Самият той има необходимите познания за следващата решителна крачка.

България няма нужда от такива играчи, пък колкото и опит да притежават те. Тя се нуждае от смели сърца – силни, можещи, неопетнени и стоящи далеч от интригата, хазарта и проститутките.  Такива, каквито виждаме в съседна Сърбия, в Хърватия, в Италия, в Англия, в Германия и къде ли още не. 

 

Великата ни държава се нуждае от момчета, които изтръпват от гордост, докато пеят "Мила Родино", а не сричат фалшиво.

 

Времето е безмилостен фактор, който ще отсее боклуците и ще ги прати на футболното сметище. Важното е да открием тези таланти, от които да изпитваме гордост, когато отидем на стадиона, а не да се червим от срам, докато ги гледаме как ни се подиграват!