Аспарух Никодимов е истинска легенда поради следните факти. Първо – той е изключен футболист, а после и изключителен треньор. Второ – като играч достига до полуфинал за КЕШ, като треньор го прави още веднъж. Трето – като футболист екзекутира един настоящ европейски клубен шампион (Аякс), като треньор взима скалпа на два настоящи носители на КЕШ (Нотингам и Ливърпул). Всичко това с ЦСКА. Днес бате Паро става на 80. Потърсихме го за кратко интервю…
-Г-н Никодимов, честит юбилей! От името на всички в редакцията на БЛИЦ ви пожелаваме здраве, светлина и дълголетие. Как сте и къде ви намираме?
-Благодаря за пожеланията. Намирате ме на морето. Аз съм тук през цялото лято.
-Как и къде ще празнувате довечера?
-Със семейството и с приятели на морето.
-Белите ви коси са ваша характерна черта още от младини. Това някакъв ген ли е?
-Да. Ген е. Баща ми, лека му пръст, беше с бели коси още преди да се пенсионира. Брат ми, Бог да го прости, който е с две години по-голям от мен – също беше с бяла коса. Братовчедите ми по бащина линия – и те.
-Кога побеляха косите ви?
-Още като ученик в 9-10 клас, започнаха да се появяват бели косми в косата ми.
Побелях рязко
и напълно на
34-35 години,
когато вече бях станал треньор.
-Като споменахте 34-35 години, точно на тази възраст през 1980 година вие извеждате ЦСКА до шампионската титла като треньор, а после през есента отстранявате Нотингам…
-Да. Бях много, много млад, когато постигнах въпросните успехи. Мисля, че това е рекорд – на такива години като наставник хем да си триумфирал с титлата, хем и да си победил най-силния тогава европейски клубен отбор.
-Имате и друг български рекорд – нямате навършени 37 години, когато с ЦСКА достигате до полуфинал за КЕШ през пролетта на 1982 година?
-Ами явно заради белите ми коси е било, защото казват, че те са символ на мъдрост (смее се).
-Няма смисъл да питам кои са трите ви най-силни мача като футболист и кои са трите ви най-велики двубоя като треньор…
-Няма, няма. Знаят се. Но аз не мога да кажа ето тези трите, защото са повече. Пък и не забравяйте, че имам триумфи като футболист и в олимпийския, и в националния отбор на България.
-Споменахте България. Защо не успяхте да станете селекционер на националния отбор. Навремето се говореше, че сте били близо до поста, но нещо се е случило…
-Хайде да не си развалям празника. Пък и да не коментираме хора, които вече не са между живите. Да, имаше възможност да поема България, но се случиха разни неща…
Това е много болна тема за мен.
-Рано приключва кариерата ви като футболист.
-Да. Малко насила ме освободиха като футболист. Можеше да поиграя още година-две. Но, вижте, всяко зло за добро. Това пък ми помогна да стана по-рано треньор.
-Какво е за вас ЦСКА?
- ЦСКА е вторият ми дом. Даже повече живях с ЦСКА отколкото вкъщи. Като малък бях славист. Но после като юноша прогледнах и видях къде е истината.
-Знаем, че сте били много близък с други известни цесекари - не само съотборници, но и приятели.
-Да. Най-вече с Жоро Найденов, Ването Колев, Митата Якимов и преди всичко с Никола Цанев. С Кольо бяхме неразделни…
-А с левскарите?
-И с тях, разбира се. Враждата беше на терена, но не и извън нея. Бях приятел със Сашо Костов и с Христо Илиев-Патрата. Патрата живееше близо до Трета гимназия в „Захарна фабрика“. Идваше да ме гледа как играя като ученик. Той беше с 9 години по-голям от мен. Чувствах респект и уважение към него – голям футболист и точен човек. Година преди да премина в ЦСКА даже получих предложение от Левски. Беше лятото на 1963 година, когато носех екипа на Септември. Аз обаче отказах на „сините“, защото сърцето ми вече беше червено.
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ

Паро Никодимов по време на физически тестове в националния отбор, проведени в Белмекен преди Мондиал 70 в Мексико

Никодимов гледа лошо Ралф Едстрьом на мача България - Швеция (0:0) от груповата фаза на Мондиал'74

Никодимов е спечелил въздушен двубой по време на битката България - Уругвай (1:1) от световните финали в Западна Германия през 1974 година.

Старши треньорът Аспарух Никодимов, вече побелял напълно, преди първия мач ЦСКА - Нотингам (1:0), игран на 17 септември 1980 г. в София