Мъка. Всичко беше мъка в сряда вечер. Като се започне от глуповатия гаф на уредбата при изпълнението на националния химн, обидно малкото зрители на стадиона, та се премине през всичките 90 минути на “мегаспектакъла” с Латвия. Кому са нужни такива контроли, в които съперникът ти е по-слаб от селските “динозаври” от хасковското село Свирково, примерно. А националите, вместо да играят, поотъпкаха тревата, направиха си една кратка разходка, водени от капитана Бербатов, и си тръгнаха по живо, по здраво. Митко всъщност каза най-разумното нещо след края на мача, когато, наслушвайки се на поредните клишета и изтъркани фрази, чухме от устата му думите: “Македония играе с Испания, а ние?”. И е прав, много е прав. Ами естонците, какво да кажем за тях, след като играха у дома срещу Бразилия?!
За да се оправдае изборът на латвийците Мъри Стоилов изрече чутовна глупост – че стилът на бившата съветска република бил като този на Италия. Първо се наслушахме на идиотщини, защото това изявление си бе жива идиотщина, а после се нагледахме на една напълно ненужна контрола.
Във въпросния спаринг, най-безсмисления в най-новата ни футболна история, не видяхме нищо рационално и градивно от българска страна. Еднотипни и лесноразгадаеми атаки по фланговете, от които следваха тривиални центрирания, логично не довели до сериозна опасност. Тромава защита и анемична средна линия, липса на комуникация между вътрешните халфове и Бербатов, който тялом бе на Националния стадион, а духом – на “Олд Трафорд” или вероятно някъде другаде... Никакви експерименти от страна на треньора... Единственото хубаво нещо е формата на другия Димитър – Рангелов, който с всеки изминал мач за представителния ни тим трупа самочувствие.
С показаното срещу латвийците оптимизмът ни за краен успех в световните квалификации като че ли още повече намаля. Казано честно, аз специално не виждам промяна в играта на националите откакто Станимир Стоилов пое отбора. Някои специалисти се мъчат да ни убедят, че е точно обратното. Стилът ни обаче си е същият – както при Пената, както и при Пламен Марков. Ако даден специалист е достатъчно качествен, неговият почерк би си проличал, ако не при първия и втория, то при третия мач. Мъри все още няма загуба начело на националния отбор, но липсват и официалните победи, “благодарение” на които изостанахме в класирането.
Най-тъжното в тази ситуацията е оправданието с предходните селекционери. Както Стоилов, така и обкръжението около него имаше наглостта да обяви, че тимът ни щял да бъде на по-високо стъпало, ако не са били пропуснатите победи в Подгорица срещу Черна гора и впоследствие в Тбилиси срещу Грузия. Ще извинява г-н Стоилов, но кой беше начело на България в двубоя с Ейре на 6 юни, когато за първи път в историята на мачовете между двата състава ние не успяхме да спечелим на родна земя? Ирландците бяха със свалени гащи от 70-ата минута нататък, но нямаше кой да ги изненада...
Сега не ни остава нищо друго освен да се молим чудото от 1993 година да се повтори. Тогава обаче разполагаме с далеч по-класни футболисти, а днес разчитаме на едно-две имена. Изчисленията показват, че надеждата я има, стига да си изиграем правилно картите. И, разбира се, да се надяваме поне малко на чужда помощ. Както и на късмет... Не знам дали Мъри е отличен треньор, но си е роден късметлия. Като Чичо Пенчо. През уникалната за Левски 2006 година Стоилов бе споходен от щастието във възловите мачове с Удинезе за купата на УЕФА през пролетта и на прага на Шампионската лига няколко месеца по-късно срещу Киево. Тогава и двата италиански тима бяха в окаяно състояние, което нямаше как да не помогне на набиращите скорост “сини” футболисти.
Ако трябва да съм напълно откровен, моето лично мнение относно националния селекционерски пост е следното: Мъри не е подходящият човек. Искрено се надявам той да ме опровергае в двубоите с Черна гора и Италия. Стори ли го, ще му се извиня. Но от показаното до този момент просто не виждам как това ще се случи.
 РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ