Бившият капитан на Берое Ваня Джаферович написа разтърсващ разказ за детството си, за баща си, за войната, за уроците на живота. В него хърватинът разказва също така как се е влюбил във футбола благодарение на покойния Трифон Иванов и националния отбор на България през 1994 година.
Ето какво написа Джаферович пред "Thestarstribune.bg":
"Здравей, уважаеми читателю. Казвам се Ваня Джаферович и може би си чувал за мен, знаеш кой съм. Най-вероятно ще си кажеш: “А-а-а, да, бе, този беше участвал в телевизионни формати, измислен риалити герой!”; аз обаче бих се зарадвал, ако си помислиш примерно: “О да, спомням си го като футболист, капитан на Берое, даваше всичко от себе си на терена, имаше голямо сърце!”
Не мисля, че съм бил кой знае колко добър футболист, напротив - имаше доста по-добри от мен, но това не означава, че моята история ще бъде безинтересна и по-скучна от другите.
Може би ще решиш, че съм невъзпитан и нагъл, задето се обръщам неуважително към теб във второ лице - но се надявам, след като съм решил да ти разкажа неща, които никога до сега не съм разказвал на никого, да ми простиш.
Израснах в малък град в Босна и Херцеговина - Босански Брод, с етнически смесено население. Хървати, бошняци, сърби. Така беше в почти цяла Босна и Херцеговина преди войната.
Футболът винаги е бил част от моя живот; ярко си спомням събиранията вкъщи за мачовете, споровете и закачки между баща ми и другите членове на семейството и роднини.
Още тогава (бил съм може би на 6 години) баща ми казваше, че футболът е повече от игра, че футболът е битка, борба на живот и смърт. Слушах какво ми казваше, но бях прекалено малък, за да разбера какво точно има предвид с тези реплики, изречени пред дядо и вуйчо, докато баба ми и майка ми подреждаха масата. Важно беше да се мези и всички да сме заедно – това беше нещо като фамилно мото. Колбаси, кулен, сланина, сливова ракия. “Нека да има, не сме цигани”, казваше баща ми.
Тогава, като дете, бях длъжен да избера кой отбор да подкрепя, а изборът не беше съвсем по собствено желание.
Баща ми беше върл фен на Партизан (Белград) - и въпреки настояването на дядо ми и на вуйчо ми, които бяха фенове на Хайдук (Сплит), да ми повлияят, нямаше как да изоставя и да разочаровам баща ми. Той беше всичко за мен, главата на семейството, моят герой.
“Волим Партизан църно биеле бойе, волим Партизан као очи свойе” - това беше първото нещо, което научих наизуст.
Малко след това се случиха някои работи, които малката ми невинна глава не можеше да проумее.
Протести и барикади в Хърватска, вътрешни парламентарни избори. Цялото семейство чакаше новините повече от всяко едно футболно дерби до онзи момент. Загрижените физиономии, които прикриваха с фалшива усмивка, когато си говориха с нас, децата, не издаваха надежда и непоколебливост.
Не знаехме точно какво ни чака - но със сигурност знаехме, че няма да е добро.
Беше май 1990-а година. 13-ти май по-конкретно, фаталният 13-ти май.
Ден, който със сигурност щеше да има голяма роля за предстоящите събития в бивша Югославия, но също така и ден, който щеше да промени мисленето ми за футбола - и в който рано, прекалено рано, трябваше да порасна.
Мачът бе между Динамо Загреб и Цървена Звезда. Няколко седмици преди мача в Хърватска – държавата, решила да се отдели от Югославия (заедно със Словения) - се проведоха първи парламентарни избори. В Белград политиците не гледаха благосклонно към тези неща и напрежението се усещаше във въздуха. Аз го усещах, докато седях пред телевизора с баща ми, дядо ми и вуйчо ми, а само си представям какво е било на стадион „Максимир“ в Загреб.
Около три хиляди Делии (феновете на Цървена звезда) дойдоха в столицата и през цялото време провокираха агитката на Динамо Загреб, Бед Блу Бойс.
Играчите излязоха да загряват и в един момент цялата интензивност ескалира в нещо, което до тогава не бях виждал.
Почнаха да се чупят седалки, да се хвърлят камъни. Играчите на Звезда се прибраха в съблекалнята, докато тези на Динамо останаха на терена. Полицаите, очевидно инструктирани преди срещата, решиха да бият запалянковците на Динамо, които бяха вече навлезли на терена... И тогава се случи нещо, което никога няма да забравя.
Капитанът на Динамо Звонимир Бобан, виждайки как един от полицаите бие фен, се засили и с коляно удари същия полицай в главата.
В този момент разбрах онова, което баща ми беше говорил за футбола. Тогава разбрах, че футболът е повече от игра.
Той е модел за поведение и начин на живот; нещо, което обединява и повежда хората.
В тази секунда Звоне Бобан стана символът на хърватската съпротива и обединение.
Спомням си едно от интервюта, много години след този мач, в което той заяви: “Аз бях там, публичната личност, готов да рискувам живота си, кариерата си и всичко, което славата може да ти донесе, заради един идеал, една кауза... Хърватската кауза”
Няколко месеца след това и нашия град го сполетя онова, което се случи в цяла Хърватска. Барикади, затворени улици, напрежение, хора в камуфлаж.
Започнаха и първите бомбардировки, а ние забравихме за футболните топки. Играехме си с дървени пушки, облечени в униформи, и се криехме, когато чувахме сирените.
Всички възрастни (включително баща ми и дядо ми), бяха изпратени на първите линии, а жените гледаха децата и чакаха мъжете си с надежда да се върнат живи и здрави. Никога няма да забравя сълзите на майка ми и на баба ми, отегчените им физиономии и безсилието, което усещаха.
Нашите много бързо ни изпратиха при приятелите си в Славонски брод (хърватски град от другата страна на река Сава). Баща ми водеше мен и сестра през моста, държеше ни за ръцете. От хълмовете недалеч от нас се чуваха изстрелите на сръбските военни. Небето беше тъмно и облачно, може и дъждът да е решил да превали, за да завърши картинката. Стисках ръката на баща си, като вътрешно се надявах никога да не я пусна, ала знаех, че след няколко минути ще се. Очите ми бяха пълни със сълзи, но не исках да ги пусна да потекат. Погледнах сините му очи, той беше моят герой... Преглътнах голямата буца в гърлото... „Чао, тати, обичам те!”
Скъпи читателю, извинявай, че те занимавам с личната си история, но ако останеш търпелив, ще видиш колко самата тя е важна за края на този разказ.
Живяхме малко при семейните ни приятели, а след това и майка ми и баба ми дойдоха при нас. Нещата в града ставаха все по-безнадеждни, но баща ми и дядо ми останаха там до момента, в който сърбите не го завзеха. Дойдоха си в един късен есенен следобед, когато листата по дърветата вече бяха пожълтели като късните дюли в двора на баба ми… В двора, в който ние никога повече нямаше да си играем и в който никога след това нямаше да влезем.
Татко и дядо бяха с униформи, видимо изморени, притеснени и тъжни. Баща ми три дни не излезе от стаята. От време на време, когато майка ми се занимаваше с някакви домакински неща, се доближавах до вратата и опитвах да доловя нещо. Чувах единствено ридането на баща ми. Беше загубил всичко, не знаеше какво ще стане, в коя посока да потегли. Беше на 36 години, на колкото и аз съм сега.
Една година живяхме в къща, изоставена от сръбско семейство, избягало от Хърватска в началото на войната. Спяхме в стаите на чужди хора; стаи, в които все още се усещаше ароматът на миналото.
Баба ми и дядо ми се преместиха в Германия. Отидоха при вуйчо ми, който вече няколко години беше работил там. Германия тогава приемаше бежанците и много от хората решиха да потърсят късмета си там.
Ние обаче си останахме в Хърватска. Баща ми никога не е искал да замине далеч от дома си. Понякога съм го упреквал за това. Всичките ни приятели си бяха изградили нови животи на Запад, а само ние останахме да се мъчим и да оцеляваме.
Преместихме се в Загреб през 1994-а година.
Имам един въпрос към теб, читателю. Имал ли си някога чувството, че всичко в живота е предварително написано; че всичко, което се е случило, е трябвало точно така да се случи, че картите вече отдавна са раздадени?
По онова време в Хърватска не беше лесно да си дете-бежанец от Босна, по онова време. Нанесохме се в едностаен апартамент от 28 квадрата. Хол, кухня, малка тоалетна и ние четиримата. Може би ще ти прозвучи странно, читателю, но това бяха едни от най-хубавите години в живота ми. Най-после бяхме всички заедно, войната все още гореше, но беше далеч от нас. Спяхме всички заедно в хола, на разтегателните дивани - баща ми, до него майка ми, сестра ми и аз. Случвало ми се е да се събуждам през нощта и да гледам към тавана, мечтаейки за какви ли не неща и успокоявайки се от дълбокото дишане на всеки един от останалите. Бях спокоен и щастлив.
Нощите бяха такива, а сутрините...
Вървяхме с майка ми пеша по „Илица“ (главната и най-дълга улица в Загреб). Държеше ме за ръката и от време на време ми хвърляше поглед. “Всичко ще бъде наред, моето момче. Не се притеснявай”, подсказваха очите й. Онези зелени и влажни очи, в които все още се усещаше страх и безнадежност, но също така храброст и решителност. Такъв е животът, сине мой, трябва да се борим всички заедно и да не се примиряваме с това, което преживяваме, казваше често.
Записаха ме на училище в трети клас, а това беше първият учебен ден.
Запознахме се с учителката, млада и мила жена, която ме взе от майка ми и ме поведе към класната стая. Сърцето ми туптеше; имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми и ще ми каже: “Аз бях дотук, оправяй се сам!”
Исках да изчезна от лицето на земята, за миг от секундата затворих очи, времето спря и си представих, че съм си вкъщи, в Босански брод, в моя дом.
Но отварянето на вратата ме извади от транса и вече бях вътре. Всички очи бяха вперени в мен. Учителката ме представи и каза, че съм дошъл от Босна. Също - че отсега нататък ще бъда част от тяхното семейство.
Седнах до едно момиче и гледах надолу. Още тогава, спомням си, упреквах съдбата за всичко, което се беше случило и се случва.
Защо аз? Как така другите деца си имат домове, приятели, играчки, а аз нямам? Защо трябва всичко да е толкова несправедливо? Гневът се събираше и напираше в мен, същият този гняв, който и ден-днешен чувствам някъде дълбоко в себе си. Същият гняв, който ми докарва сълзи очите и който ме подсеща за тези времена.
Не искам да мислиш, читателю, че се оправдавам или самосъжалявам.
Напротив - отдавна съм разбрал, че животът не е приказка и че не съм единственият с такава история. Че за да успееш, трябва да се изправиш очи в очи със страховете и с миналото си.
“Ти си босанчина глупа!” („Босненец прост!“) или „Връщай се там, откъдето си дошъл!” – това бяха само част от нещата, които ежедневно се изричаха по мой адрес.
На няколко пъти скачах да се защитавам, но това само ми докара тупаници върху главата и синини, които трябваше после да аргументирам пред родителите. “Играхме футбол и паднах лошо…”, “Прищипах се…” Разбира се, че никога не са ми повярвали, но по онова време беше така. Трябваше сам да се справиш с проблемите си.
През уикендите, когато баща ми беше на работа, с майка ми ходихме до видеотеката да си наемем някоя касета.
Тогава започнах да живея с филмите и в тях. Те ме пренасяха в друга реалност; някъде, където нещата са по-различни, по-цветни и по-поносими.
Обичах да седя вътре с часове с майка ми и да преглеждаме видеокасети. Кларк Гейбъл, Марлон Брандо, Ал Пачино, Хъмфри Богарт – всички те станаха важна част от моята действителност.
Един ден, докато се чудехме кой филм да гледаме, попаднах на черно-бяла обложка, която привлече вниманието ми. Джак Никълсън с черна зимна шапка. На обложката пишеше: „Полет над кукувиче гнездо“.
Показах я на майка ми и тя се усмихна: “Това е най-любимият филм на баща ти! Още може би си малък да го разбереш, но ако искаш, ще го гледаме...”
“Разбира се!”, възкликнах.
Прибрахме се, пуснахме касетката и седнахме на дивана.
Филмът почна. “Време за медикаменти, време за медикаменти”
Вратата се отвори и влезе баща ми. Не го очаквахме толкова рано. Прегърнах го и му посочих телевизора, той се усмихна и седна до нас.
“Тати, защо точно този филм ти е любим?”
“Ще разбереш, сине. Ако не днес, то някой ден със сигурност ще разбереш.”
Стигнахме до сцената, в която Макмърфи (Джак Никълсън) е в банята с всички други герои. „Искате ли да гледате финала по бейзбол“, пита той.
„Искаме, разбира се, но няма как. От тук не можеш да излезеш“, отговарят му.
Да се хванем на бас? Ще повдигна този мраморен душ и ще разбия прозореца. После ще излезем и ще отидем на бар.
Ти ще повдигнеш това? Не можеш да го повдигнеш!
Ти ли ще ми кажеш?! Махай се, хабиш ми кислорода!
Макмърфи хваща мраморния душ с две ръце, опитва се да го повдигне. Почервенява, очевидно няма никакъв шанс. Не се предава, опитва пак и пак и пак… но не става
Другите го гледат.
Отказваш ли се?
Не, тъкмо загрявам.
Пак се навежда, пъшка, крещи, ръцете му треперят, жилите на врата са изкочили, не се предава... но не успява
Всички мълчат от неудобство, а Макмърфи се изправя и почва да върви.
Поглежда ги и казва:
Но поне опитах, по дяволите, поне това направих.
Баща ми се обърна към мен и каза: „Сине, най-важното нещо в живота е да не се отказваш. Понякога, или дори много често, нещата няма да се получат, но поне ще знаеш, че си дал всичко от себе си. Човек е способен на големи неща, стига да вярва в себе си и в хората до него. Само да дадеш пример на другите е голямо постижение!“
Впоследствие съм гледал този филм поне десет пъти - и всеки път си връщам тази сцена и се сещам за моя Макмърфи, за баща ми.
Беше лятото на 1994-а година, а аз бях на 11. Когато си дете, живяло и израснало в бивша Югославия, знаеш, че има два спорта, които са свещени - и ако случайно не харесваш и не се вълнуваш от тях, рискуваш да бъдеш отлъчен и зачеркнат от семейството си.
Става въпрос за хандбал и за водна топка.
Така един ден, отникъде, казах на баща ми, че искам да тренирам водна топка. Нямам представа защо го реших, но той ме записа на следващия ден.
Въпреки усилията и сериозното ми отношение към тренировките, усещах, че няма как да ми се получи.
Плувах все в първия коридор (бях изпуснал факта, че за да играеш водна топка, първото нещо, което трябва да умееш много добре, е да плуваш) с още няколко момчета и треньорът ни наричаше “зидари”, защото все се хващаме за ръба на басейна, та да не се удавим.
През свободното време пред блока правехме нещо съвсем друго.
Вървеше световното първенство по футбол в Щатите и се събирахме с други момчета в една плодова градина близо до блока ни, слагахме по две тухли от двете страни и играeхме до стъмване.
Помниш ли какво ти казах за съдбата малко по-горе? Сега, когато връщам времето назад и се сещам за тези дни, още по-странно ми изглежда всичко, случило се години след това.
Градината я наричахме “Бугарево поле”, защото била собственост на българин, дошъл преди много години да живее в Хърватска – или поне така разправяха.
И така, докато си ритах в “Градината на българина”, аз осъзнах, че искам да тренирам футбол.
С баща ми гледахме мачовете заедно вкъщи и викахме за България. „Те са балканска страна като нас“, казваше той.
„Стоичков, Балъков, Лечков, Хубчев, Костадинов - всички са страхотни футболисти!“
Но имаше един, който стана идол за мен още от първия път, когато го видях на терена.
Дълга коса, с късо подстриган бретон отпред (така наречената „фудбалерка“), необръсната тридневна брада, съсредоточен поглед... Цялата му външност и цялото му излъчване изтъкваха, че кълбото може и да мине, но футболист - никога.
Заложи топката малко след центъра, направи няколко крачки назад, постави ръце на бедрата. Камерата фокусира върху него, а на екрана се изписа: Трифон Иванов, номер 3. Българския върколак, както му викаха в Хърватска.
Засили се… и стреля! От 40 метра!
Топката мина на няколко метра над вратата.
Обърнах се към баща ми:
Защо бие към вратата от центъра? Няма как да вкара гол от там!
Баща ми ме погледна:
А защо не? Поне е опитал. А представи си да вкара! Това е лидер, сине - той дава пример на другите да не се отказват дори когато на пръв поглед нещата изглеждат невъзможни.
Замислих се и се сетих за Макмърфи...
България стигна до полуфинал, загуби от Италия, но направи страхотно първенство. Тези хора показаха как мечтите са наистина безплатни и как няма невъзможни неща, а Трифон беше основата на всичко това... поне за мен.
Реших, че искам да ставам футболист.
Отборът бе Инкер (сега Интер) от Запрешич, на половин час с автобус от нас. Отидохме с баща ми на първата ми тренировка, треньорът ни посрещна и ми каза да се съблека с другите момчета. Докато крачехме към терена, ме попита:
Какъв пост играеш?
Досега бях играл само пред блока, но бях готов с отговора, без да се замислям:
Защитник, тренер, защитник!
Нямаше връщане назад. Футболът е битка, както и животът…
В началото, скъпи читателю, ти казах, че ще ти разкрия нещо, което не съм казал на никого досега… И не съм те излъгал.
Беше време за първия ми официален мач, в който трябваше да играя поне едно полувреме.
Баща ми бе развълнуван колкото и самия мен. В последния момент получи обаждане, че трябва да се яви на работа. Нямаше да може да ме закара, щеше да изпусне мача... С тъжен поглед ме изпрати към автобуса за Запрешич, прегърна ме и ми пожела късмет. Следващия път ще е там, каза…
Качих се в автобуса, показах месечната си карта на шофьора, който ме погледна и кимна. Седнах на първата седалка, стисках сака с двете ръце.
Тръгнахме. По радиото се чуваше тиха музика. Разпознах песента. „Херой улице“ на Пърляво Казалище. Героят на улицата.
“Винаги съм искал да бъда герой/
Не като Джеймс Бонд, проклетия таен агент/
Искам да бъда герой на улицата/
Поне за един ден, момиче, поне за един час...”
Пристигнахме, вратите се отвориха, слязох. Беше приятен пролетен ден - от онези, в които всички излизат навън, за да попият колкото се може повече от слънцето, сякаш никога повече няма да го видят.
Погледнах големия часовник на спирката и разбрах, че ще стигна половин час по-рано.
Вървях по улиците към стадиона.
“Ти си босанчина глупа”, чувах гласовете в главата ми.
“За нищо не ставаш! Къде си тръгнал?!”
“Върни се обратно, откъдето си дошъл!”
Ръцете ми се разтреперяха и почнах да преглъщам все по-трудно. Стадионът вече се виждаше.
“Ще се справиш ли? Сигурен ли си? Ами ако се изложиш и си виновен за някой гол? Ако загубят заради теб?”, питаше вътрешният ми глас.
Улицата завиваше към входа на стадиона. Точно отстрани имаше една жива ограда. Усещах сърцето си по същия начин, както и онзи ден в училището. Скрих се зад оградата. Почнах да плача. От време на време виждах как другите момчета влизат през входната врата на стадиона. Аз си седях скрит и победен. Победен от вътрешните си страхове.
Гледах към съблекалните и забелязах, че вече излизат; че мачът ще започне всеки момент. Излязох от заслона и тръгнах към стадиона. Треньорът ме погледна с учудване:
Къде беше досега? Мачът почва!
Автобусът се развали и закъснях.
Добре, моето момче - сега вече е късно, но следващият път тръгни малко по-рано. Можеш да гледаш мача от трибуните…
Тръгнах да се качвам, но в последния момент реших да тръгна към спирката на автобусите. Хората се разхождаха, колите си минаваха, кучета лаеха.
Очите ми бяха влажни от сълзи, а разочарованието и гневът се преплитаха като безкрайни паяжини в съзнанието ми.
Качих се в рейса. Седнах отзад - не исках никой да ме вижда. Едно момиче седна до мен, погледна ме и се усмихна. Ако знаеше само колко слаб и нищожен съм, никога нямаше да ми се усмихне, помислих си.
В главата си все още чувах песента на Пърляво Казалище.
“Принуден да мисля, аз разбрах всичко/
Не съм роден да бъда герой… О, не, не, не.”
Прибрах се вкъщи мълчалив. Майка ми готвеше нещо за вечеря, а баща ми седешe в хола. Подскочи веднага, щом ме видя, и ме попита как мина мача. Казах му, че автобусът е закъснял и че не съм стигнал навреме – същото, което бях казал и на треньора.
Усетих тъгата в очите на баща ми. Очевидно се самообвиняваше, че не успял да ме закара. Прегърна ме силно и ми каза, че такива неща се случват. Почнах да плача. Не плачех заради пропуснатия мач. Плаках заради него - знаех, че умишлено го лъжа и че съм страхливец, който бяга от демоните си.
Обещах си, че някой ден ще му кажа истината и бях сигурен, че ще ме разбере, но тогава не бях все още готов.
На следващия мач отидох с баща ми навреме.
Утвърдих се като титуляр на поста централен защитник. След Инкер преминах в НК Загреб, един от отборите с най-добри школи в Хърватска. Баща ми беше много горд.
Не бях кой знае колко техничен, но пък бях достатъчно интелигентен, за да осъзная какви са силните ми страни. Скок и удар с глава, атакуване за първа топка и борбеност.
Както вече ти казах, читателю, футболът за мен беше повече от игра.
„Ако нямаш сърце, не можеш да станеш футболист. Това е игра за истински мъже“, говореше баща ми.
Последваха повиквателни за младежкия национален отбор на Хърватска, което подари сияеща усмивка на лицето на баща ми. Толкова усмихнат не го бях виждал отдавна... Може би от онези времена, когато всички заедно седяхме на една маса в Босански брод и безгрижно чакахме баба ми да ни изненада с някое вкусно ястие.
И аз бях щастлив, чувствах се значим.
Футболната ми кариера не се развиваше точно така, както си мечтаех. Няколко години играх в трета и втора дивизия – и, вече обезкуражен, обмислях други възможности за развитие.
Ханс Кодрич, хърватски треньор, който дълги години беше работил в Германия и Швейцария, ме изненада по телефона в една пролетна вечер на 2005-а година.
“Станах треньор на един български елитен. Казва се Берое. Искам много да дойдеш при мен, заедно с Виктор (Шпишич, с когото играехме заедно в Сегеста) и да направиш крачка напред.“
Казах му, че съм поласкан, но все пак трябва да помисля.
Не знаех нищо за Берое и за Стара Загора, а за България - твърде малко.
После се сетих за 1994-а година, за Трифон Иванов, за футболните ни мачове в градината на Българина.
“Според мен трябва да пробваш”, каза баща ми. “Ако не опиташ, никога няма да разбереш дали не си изпуснал нещо.”
Ако тогава бях отказал, нищо от това, което се случи след това, нямаше да се. Аз нямаше да съм този Ваня, който съм сега, и кой знае на къде щеше да ме поведе животът.
Седя и си мисля как наистина решенията, които взимаме, зависят от нас самите. Никой не ни кара да правим нещо насила – ама пък съм все по-убеден, че не можем да избягаме от съдбата си.
Скъпи читателю, за да не те занимавам с моята недотам успешна футболна кариера, ще прескоча няколко години, за да стигнем до важната част за продължението на тази история.
Годината бе 2007-а, а аз седях в съблекалнята на стадион Берое и гледах надолу към футболните си обувки Адидас „Копа Мондиал“. След час и половина имахме мач. Капитанската лента бе до мен, жълта на цвят. За две години се случиха толкова много неща. Станах капитан на отбора, първият чужденец, капитан на Берое.
Собственик по онова време беше Николай Банев, противоречива личност, отричана от повечето фенове на Берое по безброй причини. През същото лято той реши да се махне от отбора, оставяйки ни без треньор, без екипировка, без топки и без пари.
Погледнах нагоре и срещнах погледа на Демирев. Той беше администратор на отбора, а сега вече – и треньор по принуда. Мустакът тип „шеврон“ му покриваше цялата горна устна. Старозагорският Висенте дел Боске, както обичахме да у казваме ние, макар че на мен по-скоро ми приличаше на Супер Марио, героя на Нинтендо с червено-синия костюм.
Харесвах го този човек. Гледаше ме умолително и ми се усмихваше кисело, опитвайки се да прикрие притеснението. Мен не можеше да ме заблуди…
„Трябва да спечелим този мач. Знам, че няма пари, че не виждаме светлина в тунела, но ако искаме да спасим Берое, ще трябва да играем”, каза ми той няколко часа преди мача.
Усмихнах му се и му намигнах. Почнах да обувам обувките, време беше.
„Татко, президентът остави отбора, няма да има пари, тук всичко се разпада. Не знам какво да правя. Да се връщам ли вкъщи?”, припомнях си разговора с баща ми от преди наколко седмици
“Спомняш ли си колко пъти сме си говорили с теб за футбола и как има моменти в живота, в които трябва да бъдеш истински мъж. Парите вече не са важни. Ти си капитан на този отбор, ти си любимец на хората, ти си лидер. Ако ти си тръгнеш, ще си тръгнат и другите, а тези хора, които са те приели като един от тях, не заслужават това.“
Вързах си обувките, бях готов. Взех капитанската лента, отидох при Радко домакина да ми навие ръкавите и да ми я сложи на лявата ръка, както правехме преди всеки мач. Такава беше традицията.
“Хайде моето момче”, каза той.
Отидох при Пацо масажиста, един от най-верните ми приятели и заклет бероец. Прегърнахме се.
“Излизай да убиваш, хърватски!”
Намигнах му.
Обърнах се и към доктор Стойчев, който ме гледаше с озверял поглед.
“Якооооо!”, извика.
“Само да се изпикая и идвам”, казах.
Отидох до тоалетната, седнах и се заключих.
В главата ми се разиграваха сцени от “Полета”.
През годините осъзнах, че в мен се сблъскват два героя от този филм. Били Бибит, разтревожен, заекващ, несигурен, срамежлив младеж - и Рандъл МакМърфи, бунтар със свободен дух, решен да направи разлика и да промени света около себе си.
Били Бибит напъваше да излезе и да се откаже от всичко, но МакМърфи му запушваше устата, не му даваше да се покаже.
МакМърфи напоследък надделяваше - затова станах, пуснах водата и излязох.
Всички вече бяха на крака и чакаха мен, събрани в центъра на съблекалнята.
Застанах между тях…
“Днес имаме много важен мач. Знам, че не е лесно и че не сме получвали заплати от месеци. Знам, че е трудно да се мотивираш в такава ситуация. Но искам да ви кажа нещо. Футболът е повече от игра, футболът е начин на живот, модел за поведение - и съм сигурен, че всеки един от вас обича тази игра. Берое нашият отбор, нашият клуб, Стара Загора е нашият град, а ние сме Лудата банда. Отвън има 7000 души, които ни обичат и които ще викат за нас до последния съдийски сигнал. Готови ли сте да излезем, да изорем терена, да се борим един за друг и да покажем на всички какви мъже сме? Готови ли сте?”
“Готови смеее! Само Бероеее!”
“Да излизаме тогава!”
Погледнах към Дел Боске - той ми се усмихна, дадох му пет и отворих вратата. Тръгнах пръв, без да се обръщам. Чуваше се тупкането на бутоните върху подовата настилка в коридора. Знаех, че всеки един от останалите десет зад мен ще пази гърба ми, че никога няма да ме предадат. Затворих очите си за миг. Сетих се за Звоне Бобан, сетих се за Трифон Иванов, сетих се за стадиона в Запрешич, сетих се за преминаването ми през моста в Босански брод.
Може би ще ти звучи смешно, читателю, но това за мен беше като финал за Шампионска лига. Да играеш футбол заради самата игра, да усещаш обичта на хората и на съотборниците си... Това е безценно и никога няма да забравя този миг, когато застанах пред ръба на тунела.
Това беше моят момент. Аз бях тук и аз бях сега.
“Аймооо”, извиках, тичайки към терена. Заслепен от слънчевата светлина, се нуждаех от няколко секунди, за да възстановя зрението си. Гледката беше превъзходна. Стадионът - пълен, всички на крака.
“Берое! Берое! Берое!”
“Ваня! Ваня! Ваня!”
Преди да ме попиташ как е свършил мачът и какво се е случило след него, скъпи читателю, искам да те изпреваря с един въпрос: “Има ли значение?”
Футболната ми кариера не се разиваше както очаквах. След Берое преминах в Локомотив (София). Многобройните контузии ми попречиха да се радвам на играта така, както ми се искаше, и евентуално да направя нещо повече.
България обаче като че ли не ме пускаше да си тръгна. Това беше моето кукувиче гнездо.
Запознах се с любовта на живота ми и три години след това, през 2012-а година, тя ми подари най-ценното нещо, дъщеря ми Леа.
Бях се върнал в Берое, но лекувах поредната контузия в Загреб при нашите.
Баща ми беше на седмото си небе, че можеше да прекара толкова много време с внучката си. Никога не го бях виждал толкова щастлив.
Много често сме си оставали сами с него на терасата, пиехме кафе и гледахме към южните квартали на града, засенчени от облаците, които се промъкваха през слънчевите лъчи.
Мълчахме си. Всичко беше ясно. Нямаше нужда от приказки.
Сега си мисля, читателю, че ако знаех, че това ще бъде един от последните ни моменти заедно, щях да му кажа толкова много неща. Щях да го прегърна, щях да му кажа, че го обичам, щях да му кажа за мача в Запреши , щях да му благодаря за Жени, за Леа. Щях да му благодаря за Берое, за Стара Загора, за България. Щях да му благодаря за футбола.
Няколко месеца след това майка ми се обади и ми каза, че баща ми е получил масивен инсулт и нещата не изглеждат добре. Хванах самолета и се прибрах по най-бързия възможен начин.
Вървяхме с майка ми към болницата и се държахме за ръка. Стисках ръката й, както и преди 18 години, когато ме водеше на училище.
“Такъв е животът”, звънтеше в главата ми…
Влязохме в болницата, а аз усетих същото онова притискане в гърдите, въздухът не ми стигаше и имах чувството, че не съм в тялото си.
“Време е за медикаменти, време е за медикаменти.”
Посрещна ни една сестра и ни каза да я последваме.
Сестра Речид ли е това?
Отвори вратата на едната от стаите. Около десетина легла бяха наредени едно до друго. Задух.
Погледнах към едното от леглата и го видях.
“Това не може да бъде Мак.“
Краката ми се подкосиха.
“Недей да плачеш, стегни се. Били стегни се”
Домъкнах се до леглото. Беше парализиран от врата надолу. Само очите бяха живи. Онези сини, непримирими, но благи очи.
Хванах го за ръка, същата ръка, която ме водеше през моста преди толкова много години.
“Още ли сме там, тати?”
Погледна ме. Сълзите потекоха. И той плачеше. Дали заради това, че го виждам така, заради моментите които е изпуснал и ще изпусне, или пък заради болката, не мога да ти кажа.
През главата ми мина всичко. Босански брод, световното 94-а, мача в Запрешич, Били Бибит, МакМърфи, Берое, Лудата банда, Жени, Леа...
Изведнъж като че ли времето спря. Огледах се, същите легла бяха около нас, но в стаята нямаше никой друг, освен нас двамата.
“Чаках те. Знаех си, че няма да си тръгнеш без мен. Сега можем да успеем, Мак. Чувствам се голям като планина”, прошепнах.
Протегнах ръцете си и повдигнах главата му. Очите му се взираха право през мен, сякаш ме нямаше, сякаш бяха угаснали.
“О, не, няма да си тръгна без теб, Мак. Не мога да те оставя така тук. Идваш с мен. Хайде.”
Вървях с неуверена крачка към изхода на болницата.
“Време е да пораснеш вече, Били, време е да отвориш тази врата. “
Обърнах се назад за един последен път.
“Обичам те тати! Благодаря ти за всичко!”
Хванах плахо дръжката, дръпнах я и излязох. Слъчевите лъчи озариха лицето ми и погледнах към хоризонта на неизвестното утре. Не знаех накъде да тръгна, не знаех какво ме очаква, не знаех дали ще се справя, но знаех едно нещо... Ще опитам, мамка му! Поне ще опитам!".
"The Stars Tribune"
