Вратата най-после се отвори. От кабинета се показа секретарката, която с чаровна усмивка помоли висящия вече два часа индивид отвън да влезе в кабинета. Гостът обаче бе готов да чака и с години. 

 

Футболният президент посрещна радушно “пишещия брат”. И помоли секретарката да ги остави сами. После захванаха разговор. Всъщност, говореше меценатът. А гостът му само слушаше и кимаше услужливо, забивайки главата си в бюрото в знак на покорство и съгласие. Докато богаташът дърдореше, индивидът отваряше като шаран на сухо устата си, сякаш повтаряше изречените от новия му господар думи. Стар навик. Или просто тик... После извади тефтера си и започна да записва.

 

Доскоро той се кланяше като мюсюлманин в джамия на друг господар. По челото му даже още имаше мънички следи от ударите. Но вече бе настъпило време за раздяла. С каквото можа, се облажи от предишния. Бе потъпкал идеите си, принципите си, морала си, но пък бе спечелил друго – пари, безплатни пътувания из Европа и света. Дремеше му на оная работа. За миг индивидът се разсея, но когато бизнесменът се изкашля, той се сепна и заклати отново мощно глава.

 

Докато говореше, богаташът включи стоящия наблизо касетофон, откъдето прозвуча рефренът на една стара песен: “Свири, свири, щурче, ах, подлудявай ме, не спирай...”. После се усмихна до уши и изрече: “Искам и ти така да свириш. Когато и каквото ти кажа, да свириш, момче.”

 

Индивидът не се смути. Той го бе правил толкова пъти. Безчет и наред. Наплюнчи молива си и продължи да пише... Когато ръката му се схвана, гостът започна нетърпеливо да се озърта, очаквайки най-после да получи това, за което беше дошъл. Наложи му се да чака. Той обаче бе свикнал. Бе готов да чака и с години. Най-сетне монологът приключи. Бизнесменът извади белия плик и го остави на масата. На индивида му се искаше да се хвърли като вълчица отгоре му и да го захапе. Но трябваше да не бърза, да не издава емоциите си. С треперещи ръце посегна към плика, от който шумоляха банкноти. Достатъчно банкноти.  

 

Няколко часа по-късно “пишещият брат” започна чинно да “твори” поръчковия пасквил. Завъртя поредната мазна свирка на господаря си. Спор нямаше, той умееше да пише, макар че беше скаран отвратително с граматиката. Пустата й граматика, как я мразеше. Не знаеше кое е пълен и непълен член. Къде се слагат запетаи. Ама майната му на члена – пълен, твърд, дебел, голям. Нали затова бяха коректорките. За какво им плащаше. За какво им хвърляше трохи – за да му измитат и изчистват неграмотността. А и какви запетаи. Запетаи бяха другите – колегите му. Онези, бившите, с които бе работил преди години. Те бяха запетаи, а той – една голяма удивителна! Индивидът захапа нервно устни. Злобата го обви страховито. Нахлу здраво в душата му, карайки го да наплюнчи отново молива и да започне пак да плюе по бившите си колеги.

 

Той трябваше да ги стъпче, след като бяха дръзнали да критикуват господарите му. И като ги подкара – плю, плю, плю. Толкова много плю, че не усети как екранът и клавиатурата му се изцапаха от плюнките на завистта, злобата, ехидността и омразата. Искаше да бъде оригинален, да вкара някоя друга метафора в материала си. Обърна се за помощ към Чичко Гугъл. Ухили се и помилва монитора, за да му благодари. Добре че беше Чичко Гугъл. Иначе – щеше да я закъса. В главата му нахлуха спомени от средата на 90-те, когато Гугъл още не съществуваше. Спомни си как ходеше да пита колегите си, тия, същите, които сега ненавиждаше, преди или след Христа е създадена България, през 1778 или през 1878 сме освободени от робството. И пак питаше – то турско ли е било, османско ли и има ли разлика между едното и другото. Бе решил да вкара исторически оттенък в иначе чисто футболния си коментар. Днес нямаше проблем да сравнява, да използва метафори и хиперболи, защото Чичко Гугъл му помагаше да скрие комплексите си и ниската си обща култура, превръщайки го в уникален журналист. Мамка му! Защо трябваше да му пука, че едва е завършил средното си образование и че не познава футбола от 1989 година назад. Че Норвич не е Норич, че Лебанон не е Либия, че градът е Хамбург, а не Хамургер, че България е на Балканския, а на не БЪлканския полуостров.  

 

В живота има по-важни неща, успокояваше се индивидът. После погледна банковата си сметка и се успокои. Прочете един, два, три, четири, пет пъти поръчковия пасквил и изпита безгранично блаженство от себе си. От начина, по който бе посвирил на господаря си. От начина, по който бе разказал играта на ония селяндури – така наречените журналисти. Затвори доволно очи и си затананика станалия му и на него любим рефрен: “Свири, свири, момче, ах, подлудявай ме, не спирай..”  Само за част от секундата през ума му премина продължението на песента, изкривено в някаква странна интерпретация: “...макар да казват всички че, журналистът, свирейки, деградира...”

 

Индивидът потри с палци слепоочието си, разтърси глава, за да прогони лошата мисъл. Той отдавна бе изпъдил от себе си морала, обективността, колегиалността и приятелите си. Те бяха станали чужди тела в продадената му и обвита с банкноти и мръсотия душица.