Досега българският национален отбор е играл два пъти на финалите на европейското първенство – през 1996 г. в Англия и през 2004 г. в Португалия. През 1968 г. обаче, когато участниците във финалната фаза са само четири отбора, България играе на четвъртфинал с бъдещия първенец на Стария континент Италия, като в неофициалното класиране заема престижното пето място. Освен това в три последователни европейски квалификации сме само на крачка от класирането за финалите, но регистрираме три фатални загуби, две от които разтърсват със своя драматизъм.

В квалификациите за „Евро-84“ във Франция започваме трагично и бързо губим почва под краката си. Впоследствие обаче след победи над Норвегия като гости и Уелс у дома надеждата за класиране отново се появява. На 21 декември 1983 г. предстои последният мач срещу Югославия на стадион „Полюд“ в Сплит, като ситуацията е следната. При победа за „плавите“, те се класират за финалната фаза, докато нас ни устройваше само победа с два гола разлика, или с един гол, но от 3:2 нагоре. Що се отнася до евентуален равен мач, при тази ситуация се класираше отборът на Уелс. Отборът ни бе в състав: Б. Михайлов, Н. Сираков, Н. Арабов, П. Петров, Г. Димитров /кап./, Р. Здравков, Б. Искренов, А. Садъков /С. Борисов/, Р. Гочев, Ж. Господинов, Ст. Младенов /Цв. Данов/.  

Веднага бързам да кажа, че това бе един от най-добрите мачове на българския национален отбор в историята. Вдъхновен от перспективата да участва на „Евро-84“ и с отлична тактическа постройка на треньора Иван Вуцов, отборът ни демонстрира остро атакуващ стил, който максимално затрудни домакините. В 29-ата минута Искренов изведе България напред, но само две минути по-късно Сушич изравни. След почивката отново Сушич вкара втори гол, но нашият капитан Георги Димитров /вечна му памет!/ възстанови равенството. Последните 25 минути бяха наситени с изключителен драматизъм. На нашите вече им трябваше само един гол, за да бъдат финалисти. Същото обаче се отнасяше и до „плавите“ и опасните моменти се редуваха и пред двете врати. Вратарят на Югославия Симович спаси почти неспасяеми удари на Искренов, Господинов, Здравков и Г. Димитров. Очертаваше се равенство 2:2, при което за „Франция-84“ се класираше Уелс. И тогава драматизмът достигна връхната си точка! В последната минута Здравков се озова сам пред Симович. А встрани необезпокояван от никого очакваше подаване Георги Димитров. Здравков обаче рискува да шутира, но вратарят отново прояви невероятния си рефлекс и спаси удара. А в ответната атака след центриране Раданович с глава хвърли публиката в делириум – 3:2 и Югославия се класира за „Евро-84“. Реакцията от Острова бе саркастична: „Какво може да очакваме от два балкански отбора на една ливада?“ Но най-тъжни бяхме ние – отпаднахме след един забележителен мач…

Четири години по-късно драмата не бе по-малка. След победата ни над Белгия с 2:0 в София ни оставаха два мача – гостуване на Ейре в Дъблин и домакинство на Шотландия в София – в които ни беше необходима само една точка. Дори винаги сдържаният в изказванията си треньор Христо Младенов се подведе от еуфорията след мача с Белгия и заяви, че вече сме се класирали за еврофиналите. Дори загубата ни с 0:2 в Дъблин бе приета едва ли не като „планирана“. Дойде и 11 ноември 1987 г., когато под струите на проливния дъжд трябваше да спечелим точката, която щеше да ни доведе до „Евро-88“ във ФРГ. Играхме в състав: Б. Михайлов, Пл. Николов, Кр. Безински, П. Петров, Н. Илиев /кап./, Пл. Симеонов /Л. Пенев/, Хр. Стоичков, А. Садъков, П. Александров /Ил. Войнов/, Н. Сираков, Б. Искренов. Шотландците играеха само за своята чест, а в Ейре се надяваха на чудо. Мачът премина на приливи и отливи, но нулевото равенство се запази до 87-ата минута. И тогава се случи непоправимото! Стоичков извърши нарушение и нашите спряха да играят, очаквайки съдийски сигнал. Той обаче не последва, а при контраатаката Дюри намери непокрития Гари Макай, който ни простреля – 0:1. Нашите се хвърлиха в атаки като ужилени и само в рамките на три минути създадоха две голови положения, но това бе закъснял щурм на отчаянието. На пресконференцията треньорът ни Христо Младенов бе прежълтял като лимон, а колегата му Анди Роксбърг се пошегува. Запитан дали треньорът на Ейре Джеки Чарлтън му е обещал каса шампанско за победата, той отговори: „Нищо подобно. Дори преди време му услужих с 20 паунда и още не ми ги е върнал.“ А мечтата ни отново се превърна в илюзия…

На 1 май 1991 г. играхме поредната европейска квалификация срещу Швейцария в София. Мачът не бе последен в групата, но от неговия изход до голяма степен зависеше накъде ще се наклонят везните. Треньорът Иван Вуцов бе наказан от УЕФА и трябваше да проследи двубоя от трибуните. Той бе заложил на състав: Б. Михайлов /кап./, П. Дочев /Н. Тодоров/, Тр. Иванов, Ил. Киряков, Н. Илиев, Зл. Янков, Ем. Костадинов, Г. Йорданов, Л. Пенев, Н. Сираков /Л. Танев/, Кр. Балъков. А срещата започна по възможно най-добрия начин. Още в 25-ата минута водехме с 2:0 след попадения на Емил Костадинов и Наско Сираков. Зрителите вече предвкусваха не просто победа, а дори разгром за съперника. Преднината ни от два гола се запази чак до 60-ати минута когато Кнуп намали разликата и това бе сериозен предупредителен сигнал, който обаче не стресна нашите. Шест минути преди края швейцарците изравниха и тогава българите тръгнаха хазартно в атаки, преследвайки третия гол. И бяха жестоко наказани от Кубилай Тюркилмаз, който при контраатака се озова сам пред Михайлов, преодоля го и насочи топката в празната врата – 2:3. Един фатален обрат, който предопредели и преждевременната ни абдикация от борбата за място на европейските финали. Любопитно е, че единствените, които участват и в трите злополучни мача, са Борислав Михайлов и Наско Сираков. А треньорът Иван Вуцов /начело в два от трите/ си подаде оставката…
РУМЕН ПАЙТАШЕВ