Живата легенда на “Левски” Божидар Искренов става на 50 години днес. Феноменалният футболист е роден на 1 август 1962 година в София. От малък му викат Гиби, понеже е пъргав и бърз. Сините фенове пък го наричат Радостта на народа. За миналото, бъдещето, приятелството и предателството, за триумфите и паденията си, юбилярят говори до болка искрено пред вестник “ШОУ”.

 

- Благодаря!

- Първите ти стъпки във футбола – какви бяха?

- Малко хора знаят, че отначало  ме обявиха за безперспективен в клона на “Левски” -  на стадион “Раковски”. Бях дребен за възрастта си и ме отпратиха. Класираха ме 29-и от 30 деца. Беше ми адски тежко.

- Как се върна във футбола?

- Стана абсолютно случайно. Събрахме се на 1 август на “Герена” – на моя рожден ден. Имаше “пресяване” между всички деца. Тренирахме 2-3 дни и бате Янко Кирилов дойде при мен и ми каза: “Оставаш!”. Фактически той бе

 

човекът, който ме

спаси за футбола

 

Христо Младенов също много ми помогна, лека му пръст.

 
- Кои моменти от престоя ти в “Левски” ще помниш винаги?

-Олеле, братче, те са толкова много. Безкрайни са! Ето сега се сещам, че където хванехме чорбетата, ги биехме. Седем поредни победи по мое време записахме – от 1983 до 1985-а!  Като наближеше този мач, аз бях спокоен. Ние затова ги пердашихме цесекарите, защото бяхме  психически разкрепостени. Ама има и неприятни спомени.

 

- Драмата с “Уотфорд” в турнира на УЕФА през 1983-а. Това бе първото ми голямо разочарование. 1:1 там, 1:1 тук и ни излъгаха в продълженията. Играхме страхотно срещу англичаните,  водени от небезизвестния Греъм Тейлър – Ряпата. Там бяха звезди като Джон Барнс и Лутър Блисет, шеф им беше Елтън Джон.

 

- Да, да. Взеха ме на мястото на Наско Сираков, който се контузи. Ама и аз пострадах още в дебюта си на “Ла Ромареда”. Изритаха ме жестоко в глезена, но все пак поиграх малко. Нещата не се получиха със “Сарагоса”. Не ме харесваше нещо и треньорът Радомир Антич и реших да се прибера.

 

- Май “неприятните” спомени приключват...

- Не, не (смее се). Като сме почнали, да ги докараме докрай. През есента на 1989-а  паднахме от белгийския “Антверпен”, а после и ЦСКА ни опука с 5:0. Никога няма да забравя мача с белгийците. Водехме 3:1 в 90-ата минута, но се намеси съдията. И до днес като на каданс ми минава пред очите как питам рефера: “Кво правим, няма ли да свириш края”. Той ми сочи с ръце, че всичко е свършило. После кво му стана, не знам, но даде 8 минути продължение за почуда на всички. Стадионът вече беше полупразен, те вкараха случайно за 2:3. Дойде кошмарът. Стана 3:3, а накрая 4:3 за тях… 

 

- Публиката на Лозана не знаеше кой съм. Чудеха се :”Кой е пък тоя?”. После се оказа, че публиката от “Герена” се е прехвърлила там. Любовта на феновете към мен бе безгранична,

 

носеха ме

на ръце

 

Изкарах си добре в Швейцария, три  прекрасни години. Стефан Шапюиза бе в отбора, баща му беше шеф.

 

- Защото никой от началниците на “Герена” не ме искаше. Аз страшно много исках да се върна, но не ми позволиха. Бях изправен пред опасността да остана без отбор, а сезонът чукаше на вратата. Обичта на хората и в “Ботев” бе невероятна. Приеха ме радушно. Мисля, че оправдах техните очаквания и постигнахме отлични резултати. Всеки ден в Пловдив имаше любопитни случки. Понеже пътувах сутрин дотам за тренировка, а вечер се връщах в София, щом закъснеех дори и с 10 минути, феновете на “канарчетата” почваха да се притесняват, че съм се върнал в “Левски”.

 

- Да! Чист уреден мач, така си беше... Аз мисля обаче, че един мъж трябва да си държи на думата. Можеш да го напишеш с големи букви.  Да, разбрахме се да завършим наравно. Аз  казах, че няма да играя, щом са така нещата. Моите  колеги в “Ботев” обаче се съгласиха и изведнъж на самия мач  след 2:1 се изметнаха и казаха, че няма да спазят уговорката. Принудих се да влизам в ролята на защитник и да спъвам  Пацо. Да, стана грозно. Ако не го бях направил, хората какво щяха да кажат: “Ти ни излъга!”. Аз обаче му ударих един спринт, настигнах Гетов, който тъкмо влизаше в наказателното поле и такава балтия му цапнах, че сигурно звезди е видял посред бял ден (смее се).

 

Направих

дузпата

нарочно

 

- Да, и аз съм чувал глупостите, че съм прибрал куфарчета с пари от Вальо Михов, че съм алчен тип. Просто вече си бях тръгнал от “Ботев” и отново бях без отбор. Дори водих преговори с “Левски”. Пак обаче стана цяла сага. Уж всичко беше наред, а после изкараха, че едва ли не аз съм ги молил да ме взимат на “Герена”. Обвиниха ме, че съм искал много пари. Имаше доста укори към мен от фенове, болни запалянковци ми звъняха денонощно. Укоряваха ме, молеха ме: “Гиби, ела си в родното място!”. Ама как да се върна, след като вината не бе в мен?! На 31 декември дойдох на “Армията”, а на 4 януари 1993 година започнах подготовка с ЦСКА.

 

- (Вълнува се) Никога няма да забравя как се отнесоха с мен. На снега с големи букви бяха изписали “Добре дошъл, Гиби”. Въпреки че толкова пъти ги бях наказвал и разплаквал на терена, ме приеха като свой. Излиза, че хората те оценяват по това, което си, а не по това, което си бил. Да, знаем за омразата между “вечните врагове”, но щом “армейците” видяха, че се раздавам на 100%, почнаха да ме аплодират. Аз съм професионалист, не съм влагал емоции и не никога не съм си мислил, че върша предателство, отивайки на “Армията”. Смея да твърдя, че на мачовете на ЦСКА идваха левскари специално заради Гиби.

- Кажи ми, наистина ли пропусна нарочно в дербито през пролетта на 93-ата, когато водехте с 2:0? После “сините” ви обърнаха 3:2.

- Дрън-дрън! Исках да отбележа, но ситуацията беше малко сложна. Излязох срещу вратаря под малък ъгъл, бях “затворен”, и можеше само с доста трудно обръщане да нанеса удар. Целта ми винаги е да побеждавам.

 

- (Смее се) Ето, отново митове. Малко са преиначени приказките за  милионите. Да, взехме нелоши пари с Пламен Гетов за ония  години. Но никой не ти дава кинти, само щото си хубав. Изведохме “Шумен” до евротурнирите. Нещо, което шуменци и в най-смелите си мечти не са мечтали.  

 - После пак се върна в ЦСКА...

- Покани ме шефът на клуба тогава Петър Калпакчиев. Ама сетне му спретнаха преврат на човека, дойде Боби Станков. Казаха, че един левскар няма място на “Армията”. Бях им трън в очите и ме изгониха като мръсен котарак от ЦСКА. След това помогнах и на “Септември”. Върнах хората на стадиона в този голям спортен квартал. Идваха дори и на тренировка, бяхме като едно голямо семейство.

- Впоследствие замина да живееш в САЩ...

- Там поиграх малко в лигата по футбол в зала. Беше готино. Отново бе аплодираха феновете, идваха по 15 000 души. Правилата на сокъра са по-различни от нормалния футбол, с 4 полувремена по 15 минути. Подхванах и малък бизнес, купих заведение за бърза закуска. После моят съдружник ме завлече с доста пари. И детско-юношеска школа направихме. Доста дечица тренираха в нея. Ама с това завличане ми се разката фамилията. За капак се разведох. Заминах да живея в Италия при моята първа любов Камелия.   

 

-Носят се легенди, че през периода 1983 – 1985, когато блестеше с екипа на “Левски”, е имало доста оферти за теб.

- Така е, ама шефове  ги криеха,  щото нямахме право да играем навън. Не ме пускаха да мръдна никъде. Имаше оферти от “Стандарт” (Лиеж), “Спортинг” (Хихон), “Андерлехт”, Хамбургер, “Щутгарт”, “Атлетико” (Мадрид), “Аустрия” (Виена),  “Сампдория”. Много бяха!

 

-  Преди 5-6 години. Сложих си китайски дракон на рамото. Аз съм зодия Лъв и исках лъвче да си татуирам, но ми казаха, че не може. 

  

- Прекръствах се, преди да изляза на терена. Разни ченгета ми правеха проблеми заради това. Носех по Татово време кръстче. И съдиите все се цупеха, та се налагаше да го крия под фланелката.

 

- Няма грозни голове, батка, всички са красиви!

 

- О, веднага се сещам за гола, който набутах на ЦСКА през юни 1984-а! Много решаващ момент беше. “Армейците” бяха силен съперник. Вкарах за 2:0, а крайният резултат бе 3:1 за нас.

 

Подивях

и отидох в

сектор “Б”

 

след като мушнах топката на Джони Велинов. Помня, че немецът Дитер Паули свири мача. С тая победа станахме шампиони и прекъснахме доминацията на “червените”, които имаха четири поредни титли.

 

- А, такъв филм при мен няма! Винаги съм бил пълно перде! Цял живот!

 

- Да. Не крия, че страшно много уважавам Вуцата. Той ми е помагал много в живота и в кариерата, и още го прави. Вижда нещо и започна да го изгражда. Благодарение на него и останалите ми треньори аз съм това, което съм. Знаете какво нещо бе футболът от нашето време. Колко хора го обичаха, ама истински! Вече хората ги няма на стадионите. Без обичта на публиката обаче нямаше да направя нищо, независимо от това кой ми е помогнал. Да дойдат заради теб и да скандират името ти - чувството е невероятно!   

 

- (Смее се гръмко). Симпатичен въпрос. Никога не съм

се надувал . У нас има много хора, които вече са от голямото “Добро утро”. Забравиха кои са, откъде са тръгнали. Помислиха се за голяма работа. За звезди се мислят, а такива има само на небето. Никога не съм се правил на важен, никога! 

 

- В Пловдив се подписах върху циците на една фенка.

 

-Много пъти са ме предавали. А аз не съм предал никого.

 

- Много хора са, за да седна да ги изброявам. В Щатите например ме завлече  съдружник, българин. Уж деляхме всичко, но

 

той излезе

помияр,

гад долна 

 

- Нали има седем смъртни гряха. Всичко греховно е лошо.

 

- И ти не беше светец...

-  Никога не съм бил света вода ненапита. Не съм аскет. От 20 години пуша по кутия на ден. Вършил съм доста глупости в живота си, но не съжалявам за нищо. Никога не се бъркам в живота на другите.   Не съдя хората. Аз съм такъв какъвто съм. Който иска, да ме уважава. 

 

- Знам, че няколко пъти са те остригвали нула номер заради прегрешения като млад футболист.

- Така си беше. Веднъж ме остригаха по комунистическо време заради гаджета. Избягах от един лагер на “Левски” и отидох право при една мацка. Бяхме с момчетата на режим, трябваше да пазим вечерен час, да не излизаме. Обаче не можех да издържам  без нея. Отидох, направихме си кефа, ама после ме спипаха и айде – останах без коса.

 

- Виж, нормално е понякога да излезеш, да се разтовариш. Не може само да седиш по лагери, тренировки, мачове. Въртиш се в омагьосан кръг. Бил съм по цяла година на лагери. Ходил съм понеделник, вторник, сряда с националния отбор, четвъртък – почивка, в петък отивам на лагер с „Левски”.   Не се издържаше.

Казваха: “Защо ходиш по кръчми?”. Аз пък им отвръщах: “Защо пък не?”. За какво ме плюеха,  като на  мача бях най-добър?  Някой пазеха стриктно режим, а пък после бяха пълни мърди.

 

- Да. Бившата ми жена и децата живеят в Америка. Синът ми Георги играе хокей и е доста добър. Вече играе и в нашия национален отбор.  Дъщеря ми  Настася учи в престижен колеж. Следва икономика. Беше състезателка по фигурно пързаляне, но вече не спортува.

 

- Не ги разбирам тия работи. Лак по ноктите, лазерни епилации, гримове, чудеса. Кому е нужно всичко това? Сега всички говорят за Дейвид Бекъм.

 

Кой пък е

тоя Бекъм?

 

Средна хубост, има много по-добри от него. Той е просто една рекламна марка и фабрика за пари.

 

- Май има нещо такова. Нямат никакви амбиции, никакви цели. Карат си лъскавата кола, гледат гелчето, прическите, раздърпаните дрешки – нали такава е сега модата. Вземат си заплатката, скъпи часовници, мацки, едно-друго. Обикалят от клуб в клуб, после ще спрат, ще вземат едно ресторантче и ще щракат с пръсти и ще викат: “Да, аз съм постигнал всичко”. Кво си постигнал, бе? Никой няма да те помни кой си и за кво се бориш. Това е трагично. Да нямаш никаква амбиция. Добре, за какво играеш футбол тогава? И техните шефове трябва да променят нещо. Това примиренчество отблъсква хората. Не искам да давам съвети, те си знаят какво вършат, но както е тръгнало, след години може и футбол да няма в България. Виждаме, че  няма интерес, стадионите са празни…

 

 

- Е, айде сега и ти... Важното е, че тогава си бяхме отбор. Помагали сме си. Бяхме заедно, за разлика отсега.

 

- Всеки е поел по своя път и си гони интереса...