Александър Дудов е роден на 29 юни 1963 г. Юноша е на „Локомотив“ (София), където изкарва почти цялата си кариера. Дебютира през 1982 г. и остава верен на любимия клуб до 1994 г. Играл е още и в „Монтана“. В „А“ група има общо 312 мача. Четвърти е във вечната ранглиста на „Локомотив“ по участия (305) след Начко Михайлов, Йордан Стойков и Димитър Васев. В продължение на 12 сезона Дудов е неизменен титуляр. Пословична беше неговата работоспособност на терена. Комплексен състезател, който беше прочут и със своята коректност. Носител е на Купата на Съветската армия през 1982 г. Носител е и на купата за индивидуално спортсменство през 1988 г. През последните 20 години Сашо е далеч от футбола. Занимавал се е с най-различни професии след раздялата с най-популярната игра. Преживял е и уникална лична драма, за която разказва за първи път пред „ШОУ“. Сам признава, че е преминал през ада. Вижте покъртителната история на един бивш футболист.

- Г-н Дудов, здравейте! Къде ви намирам?
- Здравейте! В момента съм в провинцията. Работя.

- С какво се занимавате?
- Имам строителна фирма. Не се оплаквам от нищо.

- Защо сте далеч от футбола? Къде се загубихте в последните близо 20 години?
- По принцип съм в сянка. Нито парадирам с името си, нито искам да ме знаят хората. За мен футболът вече е затворена страница. Още като прекратих кариерата си през 1995 година, реших, че няма да ставам треньор или нещо друго в любимата игра. Когато във футбола влязоха мутрите и хората, които не разбират от футбол, на мен ми стана ясно, че аз там работа нямам. Казвам ви честно. За мен това не беше играта, която аз познавах, в която се влюбих като дете. Бях само на 31 години, можех да играя още доста време.

- Виждате ли светлина в тунела за нашия футбол?
- Радвам се, че от БФС, а и в моя роден клуб, се заеха да се върнат към корените. Там е истината. Връщат се към детско-юношеските школи, искат да се възстановят традициите. Прави чест на моите съотборници от онова време Иван Василев и Бойчо Величков за това, което правят в „Локомотив“. А какво беше в мъртвото време, както аз наричам периода след 90-те години на миналия век?

От 1995 година наблюдаваме
едно унищожение на футбола

Школата, децата са най-важни. Това не го разбраха тези богаташи, които минаха през клубовете. Всичко разсипаха. Благодарен ще бъда вечно на „Локомотив“, че ме изгради като футболист и като човек. Да, и ние тренирахме на сгурията и се събличахме до терена. Но колко велики имена са минали оттам и преди мен, а и малко след мен? Ти не милееш ли за клуба, не даваш ли сърце и душа за него, не можеш да станеш голям на терена. Няма как да стане. Не можеш да влачиш някакви ментета от чужбина, да им даваш огромни заплати, а собствените рожби да ги хвърляш на боклука. Не че и Николай Гигов не се опита да помогне, не че не наливаше милиони в „Надежда“. Просто политиката му беше грешна. Имаме и добри треньори в школата, но те как да работят за 300 лева заплата? Това е подигравка.

- Вие заварихте онова време, когато кредитните милионери наливаха пари с чували във футбола...
- Да. Точно тогава всичко тръгна в грешна посока. Реших да спра. Аз и досега си поддържам форма. Почти не съм мръднал оттогава. Нямам един бял косъм в косата си, тежа 70 кг, почти колкото тежах и като футболист. Като се затичам за нещо, и не ми тежи. Не пуша, айде, алкохол употребявам умерено. Колкото пъти тичам в парка - нямам задъхване, няма нищо. Същият съм си.

- Следите ли нашето първенство?
- Да ти кажа честно, не. Не че ми е безинтересно, просто начинът, по който се провежда, ми е малко странен. Сега моят приятел Боби Михайлов, набори сме, играли сме заедно, иска да върне публиката. Ама как да я върне, като няма футбол? Знаеш ли от колко години не съм стъпвал на стадиона? Последният мач, който съм гледал на живо, беше на „Локото“ срещу „Левски“ през 2006 година. Отидох само защото мой приятел ме накара. Купих си билет, гледах мача и видях, че всъщност не виждам нищо. Това не беше футбол.

- Вашият роден клуб е в чистилището на окръжната група...
- Ами заболя ме, много ме заболя (б.р.- мълчи дълго). Митко Васев положи много усилия, направи добър отбор, сплоти колектива, изведе ги до медалите. И в един момент – всичко свърши. Нали проблемът около лиценза бяха едни пари – един милион лева, ако не се лъжа. Мисля, че ако това е причината, все един милион души щяха да извадят по левче от джоба си и да спасят „Локомотив“.

- Какво е мнението ви за новото ръководство? Били сте съотборник на Иван Василев и на Бойчо Величков. Ще успеят ли те?
- Те са много сериозни хора. Истински локомотивци. Правят най-доброто за момента. Те ще сторят всичко възможно, за да върнат „Локомотив“ там, където му е мястото и да възродят школата.

- В кариерата си сте работили с доста треньори. На кого от тях сте най-благодарен?
- Не мога да подмина никого. Като почна от моя откривател, така да се каже – Михаил Шкодров. Аз късно започнах да тренирам организирано – чак в осми клас. Дотогава се пробвах в други спортове – гимнастика, лека атлетика, волейбол, борба... Особено за гимнастиката имах добри заложби. Ама едно време час по физическо беше сега все едно час по математика. Могат да те оставят да повтаряш класа, ако получиш „двойка“ по физическо. Сега едно кълбо е срамно да ги накараш учениците да направят. Брат ми тренираше в „Локомотив“. Той ме накара да се запиша. Случайно започнах, и като започнах – край. Само за три години направих крачката към мъжкия отбор. Едва 18-годишен дебютирах и в „А“ група.

- Вашите родители не бяха ли против да се занимавате с футбол?
- А, не. Аз съм от спортно семейство. Баща ми също е бил футболист. Е, не е стигнал чак такова ниво, но играеше дълги години по заводските отбори. Между другото, аз

наполовина
съм руснак

Майка ми е рускиня. Мисленето ми пък е на 80 процента руско. Широка и щедра душа съм. Иначе моите идоли във футбола бяха Кройф и Марадона. От българите се възхищавах на Начко Михайлов, Ангел Колев, Боко Димитров, Бумбо Стойков – прекланях се пред тях. На всеки мач на отбора бях в агитката. Там изгледах всички срещи от похода в турнира на УЕФА през 1979/1980 г. Драл съм си гърлото като откачен.

- Как започна кариерата ви? Други от вашия набор стигнаха ли до „А“ група?
- От моя набор до мъжкия тим проби само Яшар Юсеинов – Яшко. Имаше и други добри играчи, но те не извадиха късмет. Нас след Шкодрев ни пое Ивайло Георгиев. После Георги Берков, лека му пръст, ме дръпна при мъжете. Не мога да не им бъда благодарен на тези хора. Апостол Чачевски е специален човек за мен. При него изиграх най-силните си мачове. Не мога да забравя също така Начко Михайлов и Данко Роев. Аз винаги съм се борил за мястото си. Не ми беше лесно. Трябваше да се справя със страхотна, даже зверска конкуренция, за да играя. Васев, Дочев, Велков бяха все национали. Представете си как съм се борил за място. Налагало се е Митко да играе ляв халф пред мен, а аз ляв бек. Никога не съм се чувствал титуляр. Но бях и изключително отдаден на футбола. Чак до маниакалност съм стигал. Заедно с Вальо Дамянов сме ставали в 6 часа сутринта, за да правим кросове в Северния парк. По 80-90 коремни преси правех на ден и по 100 коремни преси. Бях се запалил по филмите с Брус Ли. Научих се да правя задно и предно салто и така излизах на терена преди мач. Имах страхотна физика и мускулатура. Лекарите са се хващали за главата. На предсезонните тестове достигах и дори надминавах нивото на немския национал Ханс-Петер Бригел. Бившият десетобоец беше еталон по онова време за физическа подготовка. Вдигах пулса си до 220, а само минута по-късно го свалях до 60-80. Докторите не вярваха на очите си. Казваха ми: „Ти не може да си човек“ (смее се).

- Дебютирате в елита на 28 февруари 1982 г. срещу „Марек“ (0:2) в мач от 16-и кръг. Започвате като титуляр с №4 и играете цял мач при гостуването на „Бончук“...
- Да, спомням си. А седмица по-късно излязох десен бек и бихме „Тракия“ (Пд) с 3:1. Нямах още навършени 19 години. Аз може би съм и най-младият „майстор на спорта”. През същата година взехме Купата на Съветската армия. На финала в Плевен победихме „Локо“ (Пд) с 2:1. На всички ни присъдиха това почетно звание. Прибавихме по 30 лева отгоре върху заплатата.

- Учудващо за играч на вашия пост имате твърде малко картони в кариерата си.
- Само с коректни средства действах. Неслучайно аз и Никола Котков сме единствените локомотивци, които сме печелили купата за индивидуално спортсменство. През онзи сезон (1987/1988) изиграх 30 мача без нито един картон! Бях много коректен състезател. Прекланях се, когато ме надиграе някой. Никога не съм ритал или блъскал съперниците. По-добър е от мен, защо да му тегля балтията отзад и да го осакатявам? Играл съм срещу остриета като Гибона, Цецо Йончев, Стойчо Младенов и Руси Гочев – най-добрите ни крила. Понякога са ме надигравали.

Но имам и куриозен
случай през 1984 г.

Завършихме 0:0 с ЦСКА и ги спряхме по пътя към титлата. Спас Джевизов, който е висок 1,90, съм го надскачал и съм му взимал топката. А знаете разликата в ръста ни каква е. И до днес Спас помни този случай. Веднъж се засякохме с него в Кипър. Каза ми: „Ей, Дуде, няма да забравя как ме направи за резил тогава.“ Посмяхме се...

- Колко пъти сте гонен от терена?
- Имам само два червени картона от общо 312 мача в „А“ група. Първия го получих в Русе. Мачът беше от 29-ия кръг. Паднахме с 1:2 след зверска съдийска „тесла“. Реферът ни закла тогава, ама много жестоко. Даде дузпа на „Дунав“ в 88-ата минута. Домакините трябваше да се спасяват от изпадане. Не издържах и го ударих. После ни разнасяха по телевизията като хулигани. Вторият път беше в „Надежда“ заради провокация на Диян Петков от „Черноморец“.

- А имало ли е нападатели, които са действали с удари под кръста?
- Имало е, но аз умеех да се пазя. Яки, набити и злобни бяха Бойко Краев от Враца (баща на Божидар Краев от „Левски“ – б.р.) и Красимир Лазаров – Върбела от Плевен. Бяха като диви прасета. Все търсеха сблъсък. Влизах обаче много стегнато в единоборствата. Не съм имал и тежки контузии. Получих само едно разтежение на кръстни връзки, което ме извади от игра за около 20 дни и това е. Допълнително ми е помагало, че разузнавах добре противниците си. Следях играта на Гибона, на Йончев, Стоичков, Емо Костадинов. На Гиби му знаех всеки един финт. Като направи тая крачка наляво, значи, че ще завие надясно. Не трябва да му се връзваш на номерата. Дори и да му познаваш играта обаче нападателят винаги може да те изненада. Емо Спасов беше голям техничар. Ако му оставиш малко свобода, ще ти завре топката, където си иска. Топката му се лепеше на крака. Едни резки движения, замахване... беше уникален.   

- Как се разделихте с „Локомотив“?
- Тръгнах си след идването на Николай Гигов в клуба. Вече бях и на 31 години. Сашо Костов ме покани в „Монтана“. Не ми се ходеше много-много там, някой ме прилъга, даже не си спомням кой. Отидох след 6-ия кръг. „Монтана“ не беше лош отбор – направихме 1:1 с „Левски“ в София. Не се задържах обаче дълго там. Разделих се с най-добри чувства с хората. От „Септември“ (Сф) ме потърсиха, но им отказах. Окачих бутонките на пирона. „Локомотив“ ми беше на сърцето, но се оказах излишен.

- Какви спомени ви останаха от футбола?
- Футболът е най-голямата магия. Аз съм щастливец, че съм имал късмета да играя редом и срещу такива невероятни фигури. Докоснал съм се до най-добрите. И честно да ти кажа, все още го сънувам тоя футбол. Даже сънищата ми са футболни, сънувам, че играя. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?

- Кое?
- Сънувам, че все нещо малко не ми достига. Или кори нямам, или чорапите ми падат, абе все нещо ме забавя да изляза на терена. Мен преди мач сън не ме ловеше. От напрежение. Тръпка неимоверна ме обхващаше. Мислиш постоянно как да се раздадеш. Адреналинът ти нараства и даваш всичко от себе си.

- Вие сте корав човек. Кога ви беше най-тежко?
- Е, когато се разделих с футбола. Останах без работа. Изключително тежко ми беше. Сякаш бях изпаднал в дупка. Това е често срещан синдром при бившите футболисти. Мислиш, че вечно ще бъдеш на върха, че ще имаш пари и слава. Обаче съвсем не е така. С какво се различава един футболист от един шпакловчик примерно?

Шпакловчикът винаги
има пари, а футболът
е до време...

Ако до 30 години не си изградил живота както трябва, си загубен. Кариерата ти свършва и си дотам. Какво умееш, освен да риташ топка? И така се налага да тръгнеш от нулата. И аз така направих. Срамна професия няма. Занимавал съм се с какво ли не. Сменил съм близо 30-ина професии. Бях и хлебар-формовчик в кв. „Филиповци“. Смея да кажа, че правехме може би най-вкусния ръчен хляб в София. Хранил съм с моите ръце хората. Освен хлебар, съм бил и продавач на вестници, държал съм и аптека. Дори няколко години работих и в стриптийз бар. Не ме е срам от това. Това е част от моята лична история. Давах 4 години нощни смени, като почнеш – „Табу“, „Пигал“, „Плейбой“...Да не мислиш, че ми е било лесно? От 20,00 часа до 05,00 сутринта. Ела да видиш как се работи. После се захванах да правя външна изолация – гипсокартони, шпакловки, плочки, какво ли не. И сега с това си изкарвам прехраната. Дал съм работа и на моята бригада. Имам си фирмичка. Не е срамно да го призная. Кое е по-хубаво? Да умреш в мизерия като Жоро Соколов ли? Да чакаш подаяния? Айде, аз не бях някакъв страшен талант, но лошото е, че такива великани като Соколов, Начко Михайлов и Боко Димитров си отиват по такъв начин. А държавата нехае.

- Как успяхте вие да излезете от дупката?
- Тежко беше. Тежко беше (б.р.- дълго мълчи). Това е нещо, което не пожелавам и на най-големия си враг. И то не заради друго. Ти не можеш да прескочиш себе си, разбираш ли. Казваш си: „Абе, как ще отида да работя там. Аз съм Сашо Дудов все пак. Какво ли ще кажат хората.“ Просто няма как да ти го обясня. Само, който го е изпитал, може да ме разбере. Стоиш само и гледаш в една точка. Сякаш си в някакъв тунел...Един път преодолееш ли го това нещо, нищо вече от тук нататък не може да те спре. Ти се освобождаваш психически. Спортът почва да ти помага, там си се научил на битка, на дисциплина. Хората те уважават заради тези качества. Когато отида на някое ново място, въобще не искам да говоря за футбол и дори не казвам, че съм бил футболист, и то що-годе известен. Много рядко си признавам, че съм Сашо Дудов и съм играл в „Локомотив“. Даже се е случвало някои да се сетят: „Абе, вярно, това си ти.“ Разбираш ли?

- Преминали сте почти през ада...
- (Прекъсва ме) Защо казваш „почти“? Аз съм стоял една година без ток вкъщи, бе, човек. Ти знаеш ли какво е? И то не за друго, ами просто ей така – изпадаш в една дупка и не знаеш какво правиш. Ти знаеш ли, че като попаднеш там, не те интересува нищо. Ама нищо! И си викаш: „А, край...“.

Влизаш в една черупка
и не излизаш от нея

С месеци. И се радвам, че успях да се измъкна от ада. Сега се чувствам перфектно. Ти мен сега ако ме видиш...Моите набори – и Стойчо Стоев, а и останалите, ами те изглеждат като старци в сравнение с мен, бе, човек. Не ми дават повече от 45 години. Нямам бял косъм в косата си. Аз може да съм 52-годишен, но духът ми е млад. Разбрал съм какво ми трябва в живота. В този живот трябва да бъдеш такъв, какъвто си. Това, че си бил футболист, не те прави по-специален. Нямаш право да казваш: „Ама аз съм известен, нищо друго няма да работя“. Ама чакай, животът те е отвял в друга посока, трябва да се съобразяваш с обстоятелствата.

- Сам ли намерихте тази светлина в тунела, за която говорихте?
- Е, малко ми и помогнаха. Най-вече моите близки, някои приятели. Стойне Манолов много ми помогна. Няма да забравя подадената ръка. Оттам излязох сам от дупката. Разбрах, че без работа умираш. Ти трябва да си сред хората, трябва да общуваш, разбираш ли? Независимо с какви общуваш. Не е задължително хората да са от висшето общество. Това не те прави по-богат, пич и публична личност. Не искам да съм милионер. Тази „работа“ не е за всеки. Можех да стана богат. Имал съм доста шансове, но не съм ги използвал. Дали е за добро или за лошо...Аз мисля, че е било за добро. Много пари са ми минали през ръцете, но явно не мога да ги управлявам. Сега съм доволен. Изкарвам толкова, колкото ми стигат.

Интервю на
Милен ДИМИТРОВ

Най-паметният му мач е срещу „Левски“

В „Локомотив“ по времето, когато Дудов блестеше на терена, се бяха събрали силни футболисти, но все нещо малко не ви достигаше, за да печелят и трофеи. „Може би нямахме и нужния манталитет. Няма да забравя едно дерби срещу „Левски“ (21 септември 1986 г., 6-и кръг), когато ги бихме с 4:2. Във вестник „Спорт“ заглавието на другия ден беше „Урок по футбол“. Поведохме с гол на Сашо Бончев, но „сините“ направиха „обръщалка“ – 1:2. Мисля, че Наско Сираков вкара попаденията. Стойчо Стоев изравни от дузпа, а после Метков се разписа за 3:2. Крайното 4:2 фиксира Стоев пак от дузпа. Уникален мач! Това ми е най-сладката победа над „Левски“. Най-силният ми мач в кариерата“, спомня си железният Дудов.