Националният състезател по кикбокс - Огнян Мирчев, който е деветкратен шампион на страната ни и световен вицешампион за юноши, разказа пред сайта "thestarstribune.bg" за уроците от спорта и как е достигнал до титлата от Световната купа в Римини.

Ето какво написа 19-годишният Мирчев в "thestarstribune.bg":

"Казват, че в живота на човек няма нищо случайно… При мен всичко започна като на шега. Идвам от град, в който и въздухът мирише на баскетбол (Ботевград) и се очакваше да се занимавам в училище със спорт с топка или най-малкото да ходя на фитнес. Заведоха ме в залата по кикбокс – при Коко. Никога не бях влизал в зала по бойни спортове и ми беше странно и непознатото. Но помня, че ми хареса…

Сега обичам кикбокса. И извадих много голям късмет с моя треньор. Той не ми е само треньор по кикбокс, но и учител в живота. Изигра най-голяма роля в израстването ми като спортист и изграждането на характера. Никола Николов. Треньорът с главно Т!…

Започнах да тренирам през месец април 2014 година – не толкова редовно, но след първото ми състезание през 2015 година взех насериозно този спорт. Първото ми голямо състезание – световното в Дъблин за юноши през 2016, на което участваха над 2000 състезатели от над 47 страни. Участието ми беше под въпрос на този форум, защото от ръководството не мислеха, че ще се справя добре и до последната седмица не се знаеше дали ще участвам, нищо, че повече от 4 месеца бях в много сериозна подготовка за това състезание. В крайна сметка отидох и се представих много добре. Не както исках, но много добре. Спечелих сребърен медал от Световното първенство! След победи над Мавриций и Гърция, аз се озовах на финал срещу представител на Турция, който преди да стигне до финала беше смазал опонентите си от Хърватия, Словакия и Русия. За мен това беше първа изява на такъв голям форум (най-големият за юношеската възраст) и на финала загубих оспорвано с 2:1 съдийски гласа в полза на моя съперник. Хубавото беше, че минах очакванията на повечето и се представих повече от добре.

Световната купа в Римини, Италия, която се провежда ежегодно… Беше 2016 година, когато отидох за първи път и загубих още в първата среща от представител на Норвегия и не се класирах за медал. Следващата година отидох пак, както винаги с големи надежди и завоювах сребро. Победих представител на Русия, но загубих от състезател на домакините. И дойде настоящата 2018 година. Този път се състезавах при мъжете. Завоювах златото след победи над Русия и Франция. Златен медал! В спорта това е всичко – да не се отказваш! Този урок съм го научил от треньора ми и сам се уверих в него. Често ме питат как се чувствам когато загубя… Да, всеки може да печели, но е важно какво ще направиш когато изгубиш – ще продължиш напред или ще се откажеш. Искрено съм благодарен на треньора ми, че той никога не се е отказал от мен, каквото и да стане и винаги е с мен.

Та за загубите…

Когато дойде този момент – винаги не съм с настроение, защото знам, че не съм се представил както трябва. Знам, че всичко зависи от мен и след загуба не обичам да разговарям с никого по няколко дни. Просто нямам настроение. Знам, че не е удачно спрямо родители, приятели и прочие, но аз просто съм си такъв. Знам, че това е част от играта, събирам си съзнанието, разговарям с треньора ми и продължаваме напред!

Този момент – синергията между състезател и треньор е много важна. Без него аз нямаше да съм това, което съм сега. Той взима от личното си време – все пак си има друга работа и семейство. Той отделя време за мен да тренираме сутринта от рано и вечерта до късно. Той не ми е само треньор, той ми е и приятел. За всички мои успехи (те са малко, не са кой знае какво.. искам още много) искам да благодаря на моите родители и приятели, че винаги са с мен и ме подкрепят, и най-вече на моя треньор… Благодаря!"