30 април 1986 година е много важен ден не само в кариерата, но и в живота на Христо Стоичков. Тогава младият Ицо се завръща официално на терена, след като доживотното му наказание да не играе повече футбол е смачкано и хвърлено в коша. В тази връзка БЛИЦ ще ви разкаже за случилото се преди 38 лета…
WINBET – завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)
Преди това малко предистория. На 19 юни 1985 година се играе т.нар. Черен финал за Купата на България между ЦСКА и Левски (2:1), след който двата клуба са разформировани и затрити. Причината – скандали на терена. Подобни разправии е имало и по-рано, има и след това. Но партията мила и любима решава да посече двата гранда плюс едни от най-добрите млади български футболисти. Сред тях е и Стоичков. Заради това, че е хванал Емил Спасов за гушата, на ЦК на БКП му идва до гуша и изхвърля Ицата. Не за година или две, а завинаги.
Впоследствие санкциите на Христо и на останалите са отменени. Някои се връщат в игра по-рано, други – по-късно. Стоичков – на 30 април.
Същия ден ЦСКА гостува на Сливен за четвъртфинален мач от турнира за Купата на Съветската армия. Данчо Лечков е титуляр за домакините, но заради контузия е сменен след края на първото полувреме.
„Червените“ печелят с 3:1, въпреки че първи допускат попадение още в 9-ата минута. Мощна тупалка на Пламен Проданов от 25 метра праща топката при паяците в един от ъглите на вратата.
Чак след почивката ЦСКА прави обрат. Най-напред Йордан Димитров изравнява в 50-ата минута, а после Георги Славков забива нови два гола – от дузпа в 61-ата минута и минута преди края. Отсъдени са три дузпи, като другите две са пропуснати. Едната от Славков за ЦСКА, а другата от Цонко Симеонов от Сливен.
На стадион „Хаджи Димитър“ в Сливен има над 10 000 зрители. В тогавашната преса никъде не пише групата за мача на даден отбор, както е днес. Липсват новини кой ще играе, кой ще е резерва.
На трибуните има над 2000 фенове с червени шалчета. На полувремето там настава огромно оживление. По пистата на стадиона към първите редове на „армейската“ агитка крачи един рошав и наперен футболист, облечен с червен анцуг. С широко грейнала усмивка той се здрависва и прегръща с две момчета и едно момиче от феновете на ЦСКА. Разменя си само няколко думи с тях и след около трийсетина секунди се изстрелва светкавично към съблекалнята. „Бързам, бързам, че другарят Пенев ще ме бие“, обявява на висок глас футболистът, тичайки обратно.
Публиката го разпознава. Започва да го сочи с пръст и да коментира оживено: „Това е Стоичков, Стоичков. Ето го! Върнал се е. Вижте го! В групата е! Май са му премахнали наказанието!“
В 73-ата минута е извършена смяна в състава на ЦСКА. На мястото на Емил Костадинов в игра влиза №14. Влиза Христо Стоичков.
Съдбата тогава намигва на Ицо, без той да разбере предсказанието с №14. Това е номерът на Йохан Кройф и само 4 години по-късно те ще се съберат в Барса. Или казано по-точно – великият холандец ще вземе Стоичков в отбора си…
Навършилият съвсем скоро 20 години Христо започва да лети още с влизането си на терена. По лявото крило прави на две стотинки сливенската отбрана.
Краят на пъкъла за Стоичков е приключил. Започва началото на неговия футболен рай – от Сливен, от града на 100-те войводи.
Любопитното е, че спортната преса у нас не обелва и дума, че Христо Стоичков се е върнал в игра след голямото наказание. Няма нито ред по темата.
Отваряме вестник „Народен Спорт“ с дата 1 май 1986 година, т.е. – ден след мача в Сливен. На първа страница най-горе грее следното заглавие: „1 май – символ на борба и съзидание“. По-надолу гордо цъфти друго заглавие: „Уверено по пътя на социализма“. Вече по-надолу на първата страница има материал за мачовете, където с големи букви пише: „На полуфиналите: Средец (б.р. – тогава ЦСКА носи това име), Тракия, Локомотив София и Родопи Момчилград“.
Вътре на страница 3 има кратки материали за четвъртфинала в Сливен със заглавие: „1:3 и две пропуснати дузпи“.
Все пак в текста се споменава за Стоичков, но не и че това му е първи мач след опростяване на тежкото наказание.
За Ицо четем следното: „Голът на Славков от дузпа и влизането на бързия и бояк Стоичков възвърна изцяло увереността на столичани“.
И толкоз..
Пълно мълчание и в другите вестници. По телевизията има двуминутен репортаж от двубоя, но никой нищо не казва за Стоичков. Мачът е предаван по радиото с включвания през десетина-петнайсет минути – пак нищо за завръщането на Христо.
Основната тема е контролата между националните отбори на България и братския състав на КНДР, която е репетиция преди отпътуването на нашите за световните финали в Мексико.
Да, в това време Стоичков не е толкова известен, но е добил достатъчна популярност. Ненапразно хората вече го разпознават, публиката го е заобичала, макар и да е бил близо година в „кюпа“ заради „умните“ партийни глави. Пък и краят на едно такова тежко наказание би трябвало да бъде споменато. Ама не и тогава… Как тъй БКП ще признае грешката си, че е наказала за едното нищо един голям талант. И то завинаги. Егото на партията, дълго като разстоянието от София до Москва, няма да го позволи.
Само след близо две седмици - на 15 май 1986 година, Стоичков е герой в полуфинала за Купата на Съветската армия срещу Ботев Пловдив, вкарвайки единствения гол 7 минути преди последния съдийски сигнал.
А на 21 май Ицо е титуляр от първата до последната минута във финалния мач, спечелен от ЦСКА с 2:0 срещу Локомотив София. Той отбелязва първия гол още в 25-ата минута след много красиво изпълнение. И тогава от трибуните започва да се чува познатият до днес рефрен: "Ицо, Ицо, Ицо"...
Нататък историята е знаем всички. Историята на Христо Стоичков.
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
