На 19 септември италианският и световният футбол загубиха една футболна икона - легендарният нападател на „адзурите“ и Интер Сандро Мацола. Il Baffo (б. ред. - в превод Мустакатия), както е наричан Мацола, почина на 83-годишна възраст.

Алесандро Мацола е роден на 8 ноември 1942 г. в Торино, само седмица, след като знаменитият му баща Валентино (двамата на снимката вдясно) подписва с местния футболен клуб. Валентино Мацола е една от най-големите звезди на „биковете“ и „адзурите“ през 40-те години на ХХ век.

Седем години по-късно идва голямата трагедия. Валентино и почти целият отбор на Торино, спечелил пет поредни титли на Италия, загива при самолетна катастрофа край Торино. При кацането на връщане от бенефисния мач на легендата на Бенфика Сиско самолетът на Гранде Торино се разбива в стена до базиликата на хълма Суперга край Торино. Единственият футболист на великия отбор на „гранатовите“, който не загива при инцидента, е Сауро Тома. Той не пътува заради контузия.

За разлика от футболиста, в какъвто по-късно се превръща синът му, Валентино излъчва спокойна елегантност на терена. Той се носи покрай съперниците като нападател и доминираше в мачовете по начин, с който малцина могат да се мерят. След него остава легендарно наследство, а в съзнанието на сина му се раждат амбициите, които по-късно ще го отведат до спечелването на две Купи на европейските шампиони и четири титли в Серия „А“ с екипа на Интер.

WINBET – изненади на мига всеки ден (18+)

Смъртта на баща му е тежък удар за Сандро. След развода на родителите му през 1946 г. Мацола-младши е отгледан от именно от баща си, който го въвежда в тънкостите на дрибъла, удара и паса. По-късно Сандро споделя пред „Гадзета дело Спорт“: „Много малък получих основите на всичко, необходимо за един футболист. Баща ми ме научи на тях – и за това винаги ще му бъда задължен. Изградих кариерата си върху уменията, на които той ме научи. Трябваше да стана футболист. Нямаше друг начин.“

През 1960 г. той и брат му Феручо – също талантлив млад играч – подписват професионални договори с Интер. Историята за това как двамата се озовават при „нерадзурите“, е трогателна. „Един ден Бенито Лоренци – нападателят на Интер, който е играл заедно с баща ми в националния отбор на Италия и му е бил много близък приятел – дойде у дома. Той помоли майка ми да ми позволи да замина за Милано и да стана талисман на отбора. Треньорът Джузепе Меаца също беше дълбоко засегнат от трагедията при Суперга и направи всичко възможно, за да помогне на мен и брат ми. Двамата с Феручо (заедно на снимката вляво) обличахме пълния екип на Интер, излизахме на терена заедно с футболистите и оставахме край игрището по време на мачовете. Дори като талисмани получавахме бонуси – по 10 000 лири за победа и 5 000 за равенство. Това бяха много пари за семейството ни“, разказва Сандро Мацола.

Щедростта, проявена от Меаца и Интер, е достатъчна, за да убеди Сандро, че бъдещето му е в Милано – градът, в който баща му се е родил 41 години по-рано. Светът обаче трябва да чака цели 12 години след трагедията при Суперга, преди отново да види играч с фамилията Мацола на терена. Сандро дебютира за Интер срещу Ювентус на 10 юни 1961 г., избран от известния със своята взискателност треньор Еленио Ерера. В изключително тежко бойно кръщение младият футболист вижда от близо как един неудържим отбор на Ювентус вкарва цели девет гола във вратата на „нерадзурите“ за крайното 9:1. Почетният гол е реализиран именно от Сандро – от дузпа.

Въпреки безспорния си талант, първите години са трудни за нападателя, чиято игра се гради най-вече върху техниката на докосване, погледа върху играта и прецизните пасове в предни позиции. Освен че трябва да отговаря на огромните очаквания, свързани с фамилията Мацола, той играе в отбора на Ерера, който често залага на дефанзивна тактика и доброволно отстъпва владението на топката: „Беше много трудно в началото, защото всички очакваха да бъда също толкова талантлив, колкото баща ми. Но аз нямах същите качества като него. Феновете понякога отправяха негативни коментари по мой адрес, което понасях тежко; стигна се дотам, че в един момент дори обмислях да се откажа от футбола.“

След като дебютира за националния отбор на Италия през 1963 г. – едва на 20-годишна възраст, Мацола продължи да се развива и се утвърждава като един от най-ефективните нападатели във футбола. Статистиката му от един гол на всеки четири мача за клуба е доказателство за завършващия му удар и техническите умения, благодарение на които успешно следва стъпките на баща си. Рамо до рамо с играчи като Луис Суарес, Марио Корсо, Армандо Пики и Джачинто Факети, Сандро е част от гръбнака на отбор, който доминира в италианския и европейския футбол през 60-те години.

Макар „адзурите“ да не спечелиха толкова трофеи, колкото изключително талантливият им състав заслужава, Il Baffo помага на Италия да триумфира на Европейското първенство през 1968 г., побеждавайки силния отбор на Югославия на финала. Представянето му по време на турнира му осигурява място в идеалния отбор на УЕФА.

Световният вицешампион за 1970 г. завършва кариерата си в националния отбор след Мондиал'74 г. с 22 гола в 70 мача и три участия на световни първенства. Сандро слага край на кариерата си на клубно ниво, преминала изцяло в Интер, през 1977 г. – шест години след като остава втори след Йохан Кройф в класацията за „Златната топка“.

Сандро Мацола има точно 10 мача срещу български отбори през кариерата си – пет на клубно и пет на национално ниво. Още в първия си мач срещу наши представители открива резултата. Точен е за Италия при победата с 6:1 в контрола срещу България на 14 юни 1966 г. Това си остава единственият му гол срещу родни представители. От всичките 10 мача има само една загуба (4 победи и 5 равенства).

На клубно ниво Мустакатия е играл срещу два български отбора. Първите са в легендарните полуфинали за Купата на европейските шампиони през пролетта на 1967 г. срещу ЦСКА. След равенства 1:1 в Милано и София се стига до трети мач, който „армейците“ се съгласяват да играят в Болоня, вместо на неутрален терен. Интер печели с 1:0 и се класира за финала, който губи от Селтик с 1:2 в Лисабон, а голът е на Сандро Мацола.

През есента на 1974 г. идват последните мачове на Сандро Мацола срещу българи. Тогава „нерадзурите“ се изправят срещу Етър в първия кръг на Купата на УЕФА. Първият двубой е във Велико Търново и завършва при нулево равенство. На реванша Интер печели с 3:0. И в двата мача Мацола е с капитанската лента на италианския гранд.
Веселин РУСИНОВ, БЛИЦ СПОРТ

МАЧОВЕТЕ НА САНДРО МАЦОЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИ
14 юни 1966 г., контрола
Италия – България 6:1
1:0 Сандро Мацола (26), 2:0 Марино Перани (32), 2:1 Георги Аспарухов (53), 3:1 Франческо Рицо (58), 4:1 Паоло Бризон (68), 5:1 Франческо Рицо (70), 6:1 Луиджи Мерони (82)

19 април 1967 г., КЕШ, полуфинал
Интер – ЦСКА 1:1
1:0 Джачинто Факети (45), 1:1 Никола Цанев (66)

26 април 1967 г., КЕШ, полуфинал, реванш
ЦСКА – Интер 1:1
0:1 Джачинто Факети (62), 1:1 Никола Радлев (78)

3 май 1967 г., КЕШ, полуфинал, трети мач
Интер – ЦСКА 1:0
1:0 Ренато Капелини (12)

6 април 1968 г., Евро'68, четвъртфинал
България – Италия 3:2
1:0 Никола Котков (11-дузпа), 1:1 Димитър Пенев (60-автогол), 2:1 Динко Дерменджиев (66), 3:1 Петър Жеков (73), 3:2 Пиерино Прати (83)

20 април 1968 г., Евро'68, четвъртфинал, реванш
Италия – България 2:0
1:0 Пиерино Прати (14), 2:0 Анджело Доменгини (55)

24 май 1969 г., контрола
Италия – България 0:0

21 юни 1972 г., контрола
България – Италия 1:1
1:0 Христо Бонев (42), 1:1 Джорджо Киналия (50)

18 септември 1974 г., Купа на УЕФА, първи кръг
Етър – Интер 0:0

2 октомври 1974 г., Купа на УЕФА, първи кръг, реванш
Интер – Етър 3:0
1:0 Габриеле Ориали (32), 2:0 Роберто Бонинсеня (51), 3:0 Роберто Бонинсеня (89-дузпа)