Предстоящият бараж между България и Унгария в София е изключителен шанс само с два мача (ако спечелим първия, разбира се) да се класираме на финалите на европейското първенство през 2021 г. Равносметката ни от досегашните мачове с унгарците е подчертано отрицателна, а последно играхме с тях на 29 февруари 2012 г. при равенството 1:1 в Дьор, но много по-емоционални са двубоите ни в миналото.

Winbet - най-голямото разнообразие от пазари! (18+)

Първите ни сериозни сблъсъци с Унгария датират от твърде далечната 1934 г., когато се срещаме в световните квалификации за „Мондиал-34“ в Италия. На 25 март 1934 г. играем само един мач в Будапеща, който губим с 1:4, а след загубата и от Австрия отпадаме от борбата. На 6 юни 1943 г. срещаме унгарците в приятелски мач в София, който се явява и последният за националите ни преди 9 септември 1944 г. Губим с 2:4, но този мач ще се запомни с един куриозен епизод. Нашата врата е пазена от офицера Любен Алдев (впоследствие един от ръководителите в „Левски“). В един момент той е преодолян и топката се търкулва към празната врата. Тогава

неговият ординарец, който стои зад вратата, изтичва и я избива пред самата голлиния.

Гол не е зачетен, а играта е подновена със съдийска топка.

Изключителни емоции носят мачовете ни с Унгария в първите години след 1944 г. В онзи период „хусарите“ преживяват истински футболен Ренесанс и точно тогава се ражда непобедимият унгарски отбор на майор Пушкаш, за който и днес се разправят легенди. На 17 август 1947 г. в Будапеща преживяваме втората си най-тежка загуба в историята след онова 0:13 срещу Испания през 1933 г. В този ден губим от унгарците с кошмарното 0:9 и сме съвсем близо до двуцифрено фиаско. Хаосът дори в организацията на пътуването е толкова голям, че екипите на отбора са забравени в София. Тогава домакините

свалят почти от прането все още влажните резервни фланелки

на „Ференцварош“ и с такива „одежди“ представяме българския национален отбор. Мачът е като популярното телевизионно предаване „Гол след гол“, а нашите не могат да си поемат дъх пред връхлитащите унгарци. В един момент останалият съвсем сам в нападение Васил Спасов (Валяка) се провиква към Стефан Божков: „Стеве, дайте ми поне една топка, бе!“ А Божков му отвръща: „Валяк, топката е само една и с нея играят унгарците.“

На 7 ноември 1948 г. постигаме първата си победа над Унгария, която ще е единствена чак до 1971 г. Тогава в приятелски мач на стадион „Юнак“ в столицата взимаме поне частичен реванш за разгрома предишната година. Почти никой не ни дава шансове, но нашите изваждат на преден план прословутият тогава български дух, с който прекършват много по-класните си съперници. Единствения гол вкарва Димитър Миланов (Пижо), който в 15-ата минута със задна ножица пронизва вратата на Хени. Унгарците, в чиито редици блестят звездите Пушкаш и Кубала, се втурват да изравняват, но срещат решителен отпор, а на вратата Минко Минчев върши чудеса и ги довежда до отчаяние. Той има и късмет, затова и след мача му закачат прозвището „Минко детелинко“. Само година по-късно, на 30 октомври 1949 г. маджарите си връщат тъпкано за поражението, съкрушавайки ни в Будапеща с 0:5. В началото на 50-те години в три поредни мача завършваме 1:1 (два пъти в София и веднъж в Будапеща) и това са успехи за нашия отбор срещу един от най-добрите отбори в света. В един от двубоите в София Манол Манолов (Симолията) успява да обезвреди прочутия Ференц Пушкаш и това се оказва решаващо за крайния изход от мача.

Световните квалификации за „Мондиал-58“ в Швеция отново ни срещат в една група с Унгария. В Будапеща губим с 1:4, а на реванша в София, въпреки опитите ни да стигнем поне до реми, пак отстъпваме с 1:2. После идват двата ни мача с Унгария на финалите на световните първенства. На 3 юни 1962 г. по време на „Мондиал-62“ в чилийския град Ранкагуа претърпяваме ново внушително поражение – 1:6. Унгарците ни подкарват още от първата минута, а в 12-ата вече водят с 4:0. И добре, че намаляват темпото, защото ако са продължили по същия начин, двуцифреният резултат би бил неизбежен. Когато става 5:0, при една от редките ни атаки Георги Аспарухов (Гунди) бележи първия български гол на световните първенства. Любопитно е, че в компютрите на ФИФА погрешно е записано името на Георги Соколов. Някои твърдят, че е станало объркване с номерата на играчите, а и в отсъствието на български журналисти, едва ли чуждестранните колеги са обърнали внимание точно кой е авторът на гола. За да разсея всякакви съмнения ще кажа, че

приживе лично Георги Соколов ми потвърди, че Гунди е авторът на гола,

а той е дал головия пас. Четири години по-късно, на „Мондиал-66“ в Манчестър отново сме в една група с Унгария и отново губим – този път с 1:3. Аспарухов открива резултата с хубав удар, но унгарците правят пълен обрат до 1:3, като единият от техните голове е автогол на Иван Давидов.

На 26 октомври 1968 г. олимпийският ни отбор достига своя връх, печелейки сребърните медали на „Олимпиада-68“ в Мексико. На финала играем с Унгария и имаме съвсем основателни надежди за краен успех. Цветан Веселинов (Меци) открива резултата с глава, но малко преди почивката унгарците обръщат резултата до 1:2. Тук обаче на авансцената се появява мексиканският съдия Диего де Лео, който сякаш е решил да ни отмъсти, защото България победи Мексико на полуфинала с 3:2. Последователно той изгони от игра Цветан Веселинов, Кирил Ивков и Атанас Михайлов (Начко), който в яда си хвърли топката по него и сам напусна терена. Когато Веселинов вижда Ивков да влиза в съблекалнята го пита дали полувремето е завършило, но той му отговаря: „Не е завършило, но след мен идва още един.“ През втората част унгарците ни довършват с нови два гола до 4:1, а възмутените от своя сънародник мексикански зрители засипват терена с възглавниците за сядане.

На 19 май 1971 г. в София играем европейска квалификация с Унгария и регистрираме най-сладката победа в историята с 3:0. Гостите са поразени от играта на българите, а

Стефан Величков с летящ плонж с глава бележи единствения си гол

с националната фланелка. Жалко обаче, че на 25 септември същата година в Будапеща губим с 0:2 и шансовете ни за класиране се стопяват. През 1975 г. играем две олимпийски квалификации, като при гостуването отстъпваме с 0:2, а в София печелим с 4:0, но в крайна сметка пак не се класираме. Имаме още две олимпийски квалификации през 1984 г. – и в двата мача завършваме 1:1, но поради бойкота на Олимпиадата в Лос Анджелис те се оказват безпредметни. На 30 октомври 1985 г. загубихме в Печ от „Б“ отбора на Унгария и това е последната ни загуба от маджарите досега. Последните ни важни мачове с Унгария бяха световните квалификации за „Мондиал-2006“ в Германия. В Будапеща завършихме 1:1 (прекрасен гол на Стилиян Петров с глава), а в София спечелихме с 2:0 на 8 октомври 2005 г. Дали на същата дата точно 15 години по-късно няма отново да триумфираме срещу Унгария?
РУМЕН ПАЙТАШЕВ