На днешния 9 февруари, но през 1998 година България печели първия си и единствен досега златен медал от зимна Олимпиада. Екатерина Дафовска триумфира в биатлона на 15 километра. Четвърта в дългата дисциплина се нарежда Павлина Филипова. Ето какво разказа Дафовска пред БЛИЦ 15 години след триумфа:

-Кате, минаха 15 години след златния медал...
-Сякаш беше вчера (смее се). През 98-ма ми казаха: “Ето, 18 години след медала на Иван Лебанов, ти донесе злато на България.” Тогава си мислех, Боже това е цяла вечност. А сега ми се струва, че моят успех е бил само преди няколко дни.

-Търсят ли те много хора на датата 9 февруари, или успехът остана във времето?
-Не мисля, че са ме забравили. Ето, вчера празнувахме на “Мечи Чал”. Община Чепеларе всяка година организира празник. Дойде ансамбълът на Нешка Робева, стана приятно. Не търся постоянна слава, не съм от тези, които обичат да се врат по медиите. Но хората си спомнят, звънят ми, поздравяват ме, това ми е достатъчно.

-С каква нагласа отиде тогава?
-(изчаква няколко секунди). Ами...Аз не бях сред фаворитките, спокойна бях. Никой не очакваше кой знае какви резултати от мен, защото преди Олимпиадата сезонът не ми вървеше. Да си призная, мислех си, че ако нещата не потръгнат добре, ще се откажа по някое време.

-Как спа нощта преди състезанието?
-Изключително добре (смее се). Нямаше напрежение, спах си нормално, бях здрава. На 7 февруари беше откриването, а ние стартирахме на 9-ти, рано, рано.

-След като пресече финалната линия...
-(прекъсва ме). Като финиширах чаках още 60 състезателки да приключат състезанието. Стисках палци и се молех да си остана на първо място. В биатлона е така, докато не мине и последният човек, не може да си спокоен. Не знаеш от кой ще изскочи изненадата. Сред тези 60 беше и Павлина Филипова, която също вървеше добре.

-Какво стана след финала?
-Еуфория, радост, не знаех къде се намирам. Започнаха да звънят, заваляха поздрави. Цялото правителство ми честити златния медал. Спомням си, че трябваше да ме награди човек, който беше предварително определен. Иван Славков-Батето бог да го прости обаче промени цялата церемония. Каза, че това е първи златен медал за България от зимна Олимпиада и трябва той да ми го даде. Голям човек беше. После ме прие в неговия хотел, имаше купон в олимпийското село. Вечерта завършихме с дискотека, а от следващия ден се подготвяхме за спринта и щафетата.

-Успокои ли се, след като спечели златото още на втория ден?
-Като си легнах вечерта си казах: “Аз си свърших работата, готова съм. Другите да му мислят.” (смее се). Може би падна от мен цялото напрежение. В спринта се представих по-слабо, но на мен 15-те километра ми бяха по-силни. В тази дисциплина има четири стрелби, т.е. стрелбата решава голяма част от състезанието, не разчиташ само на бягането.

-Какви бяха условията по твое време?
-Какви?! Криза беше. Година преди Олимпиадата в Нагано у нас девалвираха парите, трудно беше. Бюджетът на нашата федерация се равняваше на парите на един руски клуб. Ние нямахме отделни вакс майстори, на каквито разчитаха другите страни. Треньорите ни мажеха ските, а на по-големите състезания вече имахме ваксаджии. Първият по-сериозен договор за екипировка подписахме едва през 2000 година. Преди това нямаше такива неща. Спомням си, че на самото състезание бях с толкова изтъркани ръкавици, че...Българският треньор в канадския отбор - Николай Котерлицов, ми даде едни, за да участвам. След успеха хората говореха, че това е най-евтиният златен медал на България. В него бяха вложени най-малко пари.

-С какво те наградиха, след като се прибра в България?
-Имаше паричен бонус, но ми наложиха данъци, удържаха част от него. След това дълго време се чудеха дали да ми подарят автомобил. Първо ми предлагаха “Форд Ка”, който да карам, но да е като вид реклама, да не го взимам. Той обаче беше толкова малък, че не можех да натоваря ските и щеките. Доплатих си и си взех по-голям автомобил. Криза, нямаше спонсори (смее се). Президентът Петър Стоянов организира прием, а в края на годината ме избраха за спортист на годината.

-Още колко ще чакаме, за да може българин да повтори твоя успех?
-Трудно е. Спортът се развива много бързо, а ние като че ли изоставаме. Силна е конкуренцията, останалите страни дават милиарди за спорт. И в България се отделят средства, спор няма. Но положението е такова, че няма как да се чакат високи резултати и медали от българските спортисти.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ

Това е Екатерина Дафовска
Родена на 28 ноември 1975 г. в Чепеларе
Ръст: 163 см, тегло 55 кг.

На 15 годишна възраст се записва в спортния клуб на родния си град, където започва да се занимава с биатлон.
Катя печели първия и единствен златен медал за България от Зимни олимпиади - в Нагано на 9 февруари 1998 г. в дисциплината 15 км индивидуално. До този момент България има само бронзово отличие, спечелено от Иван Лебанов в Лейк Плесид'80.

Има два бронзови медали на 15 км от световните първенства през 1995 и 1997 г.
Европейска шампионка на 15 км от Минск 2004. Има сребърен медал с щафетата 4 по 6 км и бронз в спринта на 7.5 км от Евро 2006 в Лангдорф.

Участва на 4 олимпиади. През 2006 г. в Торино завършва осма в нововъведената дисциплина - масов стар.

Спортист №1 на България и на Балканите за 1998 г.