Владимир Алекно - човекът, който диктува модата във волейбола, даде интервю за предаването "Код спорт" по TV+. Специалистът разкри впечатленията си за националния отбор на България и по-специално за подкрепата, която получават "лъвовете" от трибуните. 

- След триумфа на олимпиадата през 2012 г. напуснахте националния отбор на Русия, но нещата не потръгнаха. Бързо се върнахте - след само три години. Трябваше ли много да ви убеждават?
- Не, не много. Това с оттеглянето беше едно от малкото необмислени мои решения. Защото по-късно виждах и чувствах, че все още съм нужен на националния отбор. А когато си нужен – не питаш. И правиш това, което трябва.

- По-мъдър ли се чувствате след това завръщане?
- Това е моето второ завръщане. Но първо искам да уточня, че си тръгнах не защото исках да остана като национален герой след успеха на олимпийските игри през 2012-а. А заради режима на работа, който имам. Освен Сборная, водя и клубен отбор – Зенит (Казан), който остана втори в първенството. А понякога второто място се отчита като неуспех. Много е тежко 8-10 години да съчетаваш и двата поста - национален и клубен треньор и твоите отбори да са все на върха. А конкретно в отговор на вашия въпрос. Да, след всяко завръщане се връщаш по-мъдър, защото имаш време да обмислиш случилото се.

- По-спокойно ли гледате мачовете?
- Това сигурно само на вас ви се струва, пред телевизора. Това е един от принципите, които се стремя да спазвам като част от помъдряването, за което говорихме. Хората не трябва да виждат у мен напрежение, дори и да го има.

- Какво още искате да спечелите със Сборная? Остана ли ви мишена?
- Със сигурност има, защото със Сборная още не съм ликувал като световен шампион. Спечелих олимпийската титла, Световната лига, Световната купа. Но за световната титла все нещо не ми достигаше. Вероятно така и ще останат нещата, защото предстоящите финали на Световната лига и Олимпиадата са последните ми състезания начело на Сборная. Но има и друго: Вижте как звучи само: треньор на двукратен олимпийски шампион! Доста добре, нали?

- На клубно ниво също сте марка за успехи. В момента сте европейски шампион като треньор на Зенит (Казан). Какво е по-различното - да водиш клуб в сравнение с националния отбор на Русия?
- Първо, това са два доста различни отбора. В Зенит играят чужденци. И ако имаш и икономическа възможност, каквато Зенит има, можеш да привлечеш нужните играчи отвън на съответните позиции и да направиш един силен отбор. Иначе няма разлика дали работиш за Сборная или за клуб. Целта е една – играеш за победа. При Сборная обаче е много важно е и това, което става извън терена. Вече говорим за патриотична настройка, за мотивция. Клубът – това са парите преди всичко. Докато в Сборная може би най-важното е да разбереш, че носиш националната фланелка на гърба си.

Питат ме: „Какво си направил за Русия, освен победа на олимпиадата?“. Разбирам ги - след мен ще дойде друг треньор, който също ще спечели медали. Може би пет, дори и десет. И с вдигната глава отговарям: „Сега Сборная е единна и пее заедно химна. Сборная играе без пари, защото две години преди олимпиадата в Лондон се отказахме от заплатите си. Сега играем за идеята, за Русия.

- Българите сме влюбени във волейбола. Преживяваме тежко загубите, дълго празнуваме победите. Помните ли някои срещи с българския отбор?
- Да празнуват подобаващо победите и руснаците също умеят, повярвайте ми. А пораженията ти дават възможност да си направиш една равносметка, да анализираш грешките си и съответно да ги коригираш, за да вървиш напред. Това е част от нашата професия. А България да ви призная винаги е била опасен съперник. Видя се и на олимпиадата в Лондон. Показаха, че могат да играят волейбол на най-високо ниво. Всъщност, във всички мачове вашият отбор е пораждал у мен и една завист заради това, как ги приема играчите вашата публика. Как ги обича и им създава невероятна атмосфера, а с това те стават още по-опасен съперник. Да, българите винаги са били опасни. Това е такъв отбор, който понякога може да не постигне нищо като резултат за себе си, но пък тотално да обърка сметките на другите. Още от онова време имате силни играчи, като Любо Ганев, Кьосев, Тонев след това Пламен Константинов, Казийски, Владо Николов, Салпаров... Имате силна българска школа.

- В началото на 90-те години бяхте в Левски, станахте шампион. Как попаднахте в "синия" клуб и какво си спомняте от този период?
- В началото на 90-те години СССР се разпадна, знаете. И тогава обявиха, че повече няма да има шампионат на СССР. Бях вече женен и трябваше да мисля за бъдещето. Със съдействието на треньора на ЦСКА (Москва) Юрий Логтев и на Христо Илиев се озовах в Левски. Това беше един вид „старт” на кариерата ми зад граница. После се откри възможност да отида в Гърция, Италия и Франция.

- Най-силните и най-слабите страни на българската школа?
- Сложно ми е да дам такава оценка. За да го направя трябва да съм тук, на място, да знам повече неща в детайли. Но когато в различни периоди от време можеш да назовеш поне 5 играчи на световно ниво, както е при вас, и те имат резултати и като национален отбор - това вече е школа. И то на много високо ниво. Разбира се, заради икономическата ситуация, както при вас, така и при нас, вероятно ще има някакво леко отстъпление при младежите.... Но не може да се каже, че България не е волейболна страна.

- Познавате добре Владо Николов. Как бихте го описали като състезател и извън игрището?
- Не са много фанатиците във волейбола. Но едни играят, защото им харесва и имат талант. А други искат да постигнат нещо с адски труд. Познавам двама такива – руснакът Максим Михайлов и Владо Николов, които без да имат голям талант, постигнаха много с къртовски труд. А в живота Владо е много интересен събеседник - чете много, знае също много. И това, което е постигнал го е постигнал сам, без ничия помощ.

- Фигурата, която най-много ви е впечатлявала от българските играчи в миналия век и сега в новия?
- Трудно е да се назове един и да се забравят други. Няма да е справедливо. Имахте феномени. Любо Ганев, например. Не говоря за физическите и техническите му умения или за постиженията му. Освен всичко това той беше.... Как да го нарека?Голям артист, шоумен на терена. Тонев и Кьосев също бяха посвоему добри. После дойде поколението на Казийски, Салпаров... Също уникални играчи.

- Кажете ни нещо и за един българин, с когото работите в Зенит (Казан) - либерото Теодор Салпаров.
- Видяхме се през 2004-а година. После пътищата ни се разминаваха за кратко. Ако има нещо отрицателно в един човек, нещо което не те устройва – ти го изолираш. А ние с него ние почти 10 години работим заедно.

- Най-силният играч, с който сте били на терена и сте работили като треньор?
- Бях 18-годишен, когато отидох да играя в ЦСКА и за голямо щастие там заварих някои от Сборная на СССР, като Александър Савин, Владимир Савин, Вячеслав Зайцев Иванченко и още много други наистина великолепни играчи. А като треньор – не мога да назова само един, защото наистина са много. Това са Клейтън, Стенли, Гърбич, Леон, Андерсон, Салпаров, Казийски....

- Синът ви Лоран също е волейболист и то добър. Какви са очакванията за кариерата му? Смятате ли, че му е трудно да бъде син на Владимир Алекно?
- Трудно му е да носи фамилията. Нормално е, дори бих казал „Особено“, когато си син на треньора. В началото отборът го дистанцираше, не търсеше контакт с него. В съблекалнята той си имаше един живот, а с мен – друг. И за да му помогна – той знаеше най-малко за случващото се в тима. Разбира се от други места, не от него, научавах какво става. Но на терена контролирах нещата. Освен това, надявам се да е отговорен за фамилията, която носи. А за самия него мога да кажа, че е един фанатик. Той не иска дори да учи и нищо друго освен волейбол не го интересува. Играе му се, има мечти... Добро момче е, отборно момче. Надявам се физическите данни, които е наследил, и упоритостта, която има, един ден да му дадат шанс той да играе волейбол на най-високо ниво.

- Как почивате? Веднъж казахте, че ви остава време за семейството като свиждане на Щирлиц? Толкова ли е зле положението?
- За разлика от Салпаров, аз знам кой е разузнавача Щирлиц и неговите прословути мигове. Една от причините за моите тръгвания и идвания в Сборная, както и в клубния отбор, е че в един момент установих - не мога да дам, това което очакват от мен. Знаете, лятото е време за море, почивка.... Може и да искаш да отидеш да отдъхнеш, но...Нямаш време, защото отборите имат тогава лагери, подготвят се. Иначе ако имам възможност много обичам да ходя на лов. А има и нещо странно. Аз съм човек, който има много приятели, много съм общителен. Но в последните години установих, че се чувствам най-добре, когато се усамотявам, когато съм сам. Това вероятно е резултат от натоварената ми работа. Затова и реших след олимпиадата да се оттегля от Сборная, за да отделя повече време на семейството си. Мои деца вече пораснаха, завършиха училище. Имаше период в който не знаех дъщеря ми в кой клас е - първи или втори. После като студентка друга конфузна ситуация - не знаех в кой факултет е. Разбира се, не мога да върна времето назад. Но виждам, че те имат нужда от мен не по-малко от времето, когато са били деца. Дори сега, мисля, че имат по-голяма нужда от мен. Затова искам да им отделя повече от свободното си време.

- Има ли нещо, което един треньор не бива да си позволява?
- В отборните спортове има нещо, което е като лакмус. Не знам как е в индивидуалните. Но там можеш да излъжеш един човек, но 15 – не можеш. Те всичко виждат и чувстват. Нямаш право да лъжеш, нямаш право да проявяваш слабост. Трябва авторитет, а не авторитарност. Не трябва да имаш пристрастия към един или друг. Изобщо нещата са много.

- Кога най-много ви ядосват журналистите?
- Винаги!

- Най-голямата грешка досега във вашата кариера?
- Сложно е с една дума да се отговори. Много от нещата решава съдбата. Ето, когато например дойде момента да повикам Салпаров в Русия това... не беше грешка от моя страна.

- Най-добрият волейболист в света в момента?
- Не мога да кажа с една дума.

- Очаквал ли сте някога, че Франция ще диктува модата във волейбола?
- Не бих казал, че Франция е изненада. Това са момчета, които от 12-13-годишни са заедно и вече близо две десетилетия са във френския отбор. За мен техните резултати дойдоха резонно. Факт, който за мен не е изненада. Но ето САЩ, Франция, Полша след олимпиадата тези състави тръгнаха с много бързи крачки напред. И всеки един от тези отбори може да стане шампион на олимпиадата в Рио.

- Какво най-често ви кара да се усмихвате?
- Щастието на приятелите, на семейството.

- Как виждате волейбола след 50 години?
- Много изменения в правилата, физическите възможности на състезателите ще тръгнат надолу.

- Има ли рецепта за успех?
- Банкови сметки имате ли?!