Александър Христов е един от най-успешните ни боксьори. Роден е на 28 юли 1964 г. в Пловдив. Има 380 срещи на международния ринг, губи само 15. Той е сред малкото боксьори в света, чийто нос не е чупен. Печели Европейска купа (Ленинград'86), европейските титли от Будапеща`85 и Торино'87. Световен шампион е от Тампере'93, а година по-късно триумфира в Банкок със Световна купа. На олимпийските игри в Сеул`88 се задоволява със сребърен медал. Александър Христов спира състезателната си кариера след олимпиадата в Атланта през 1996 г. и основава собствена боксова школа „Пловдив-98”.

 

-Олимпиадите ми са две – в Сеул и в Атланта. В Барселона заминах, но в последния момент се реши, че няма да боксирам. Това стана за сметка на Серафим Тодоров, с когото бяхме в една и съща категория. И двамата имахме квоти, но от световната федерация първоначално му бяха забранили да участва, защото беше пропуснал турнира за Световната купа. Нашите босове

 

му издействаха

извинително

 

за това отсъствие и чак когато започна олимпиадата, разрешиха на Серафим да се състезава. Аз бях в супер форма, но треньорите заложиха на него и аз се върнах в България.

-Но и Серафим се връща с празни ръце!?

-Падна още в първия бой, нямаше късмет момчето. Сега може много да разсъждаваме, дали нямаше да е по-добре мен да ме пуснат, но няма смисъл. Ще ти кажа, че в онзи период тотално доминирах в категорията, не давах дори да ме докоснат, камо ли да ми нанесат удар. Биех противниците без да им дам и една точка. В Барселона шампион стана кубинецът Кеса Майор, а него  го биех, където го хвана. На следващата година играхме  финал на световното първенство в Тампере и пак не му оставих никакъв шанс. Не съм бил непобедим, но имах коренно различен стил. В света нямаше боксьор, който да държи като мен противника на разстояние и да скъсява дистанцията само за сигурна серия от удари. На олимпиадите в Сеул и Атланта загубих, защото психически бях изтощен - по независещи от мен причини. В Сеул южнокореецът със стачката си на ринга скъса нервите на цялата ни делегация. Събраха се тогава всички елитни рефери и с часове гледаха записа от боя ни, след което пак ми присъдиха победата, но цялата тази история ме разконцентрира. На финала нямах сили вече и

 

онова черното

американче

 

Мак Кени ме би съвсем заслужено.

-Тогава се чу, че едната ти ръка въобще не е работила?

-Имах огромен тумор на лявата ръка и настоях да ме оперират, но от федерацията не искаха да чуят. Казаха, че търпи отлагане и заминах. В първия  мач ръката така ми се поду след първия рунд, че реферът още малко и щеше да прекрати боя. Казах му, че е оток някакъв, а  той се направи, че ми вярва и продължих в следващия рунд. На финала с Мак Кени толкова бях изтощен, че въобще не чувствах ръката си, направо не можех да я управлявам. Мога да кажа, че тази загуба беше най-тежката в кариерата ми. Усети американчето, че съм на ринга само за парлама и без жал ме налагаше, както му падне. После една седмица плюех кръв. А иначе през цялата ми кариера не съм получавал и една аркада, носът ми не е счупван, като манекен бях. След Сеул се оперирах и две години въобще не съм тренирал, започнах всичко от нулата.

-Кои бяха най-тежките ти боеве?

-Аз по принцип нямах тежки боеве. Тежко е било само, когато съм падал и добре, че имам само около 15 загуби. Кубинци, руснаци – нямах никакви проблеми. Даже ми беше много сладко да се боксирам с баш най-силните им състезатели на тези две школи. В Будапеща на европейското станах шампион, но не се изкефих изцяло, защото нямах мач с руснака Юрий Александров. Той беше трикратен световен и европейски шампион. Имахме три мача преди Будапеща, в които все ме биеше, бях млад и неопитен. Юрий го срещнах чак на финала в Торино и тогава ми стана густо, защото си е друго като печелиш срещу толкова именит състезател. Тежки боеве може да се каже, че съм нямал. Даже като бях в Германия състезател на „Хале”, съм приключвал голяма част от срещите си още в първия рунд.

 

Един пък го

проснах точно във

втората секунда

 

Удари гонгът, гледам ръцете му ниско, и като му забих едно дясно кроше и го оплетох на въжетата.

- Как се справяше с кубинските боксьори, които са те нарекли Танцьор на ринга?

- Истинско удоволствие е да се боксираш с кубинци. Те са много силни физически, имат тежък удар. Като те млатнат, както трябва – може и да не се изправиш. Аз съм се бил с 25 кубинци и всичките срещи съм печелил по точки. Трудно, почти немислимо е в нашата категория, да свалиш кубинец в нокдаун. Моята тактика беше да ги разкарвам по ринга, за да ги изнервя. И успявах с тази тактика, защото винаги печелех в последната част, когато вече нервите им не издържат срещу моята игра с крака и забравят за игра в защита. Именно, защото им „бягах” по ринга ме нарекоха Танцьор на ринга. Но пак казвам, много се кефих от мачовете с кубинците. Тези двубои нямат сравнение просто, голяма наслада е!

-Доразкажи и за психическите ти проблеми в Атланта?

-Нашата федерация буквално ме смаза тогава. Всичко стана заради един бойкот на лагера в Белмекен. Аз не бях инициатор, но ме нарочиха точно мен. Това става през 1995 г  преди турнира за Световната купа. Серафим Тодоров стегна този бойкот и ние всички национали се солидаризирахме с него. Взехме си раничките и от Белмекен право на Дианабад в София, където пихме по кафе и всеки си тръгна вкъщи.

-За пари ли е ставало въпрос?

-Точно! Серафим е искал по-големи премии от федерацията, онези му отказали и ние всички решихме, че няма да  ходим на Световната купа. След седмица обаче  тренировките се възобновили. Аз глупакът съм в Пловдив и нищо не знам. Привика ме Лучано (б.а. - Васил Иванов, тогава президент на боксовата федерация) в София и само дето рекетьор не ме изкара. А

 

всичко

тръгна от

Серафим

 

но той явно е бил техен любимец. Не ме разбирай погрешно, със Сарафа сме приятели и до ден-днешен, но тогава той изплува, а натопеният бях аз. И така на олимпиадата в Атланта отидох нито подготвен, нито имах кеф да се боксирам. Психически бях сгромолясан и загубих още в първата си среща и с това сложих край на кариерата си.

Като се върнах, основах собствен клуб. Не съжалявам, че го направих, но 15 години вече никой не ми помага. А аз с моите титли съм хранел с години “Локо” (Пд). Върнах се от ЦСКА след уволнението си от казармата само от любов към “Локо”-то, които нищо не са ми дали. Дойдох си в Пловдив като европейски шампион от Будапеща, знаеш ли какви приходи имаше за “Локо” (Пд) от тази титла?

Общината ми даде апартамент в блок 326 в жк „Тракия” , на края на града, до село Ягодово… Но не ми го дадоха даром, а си го платих в брой. Извадих спестявания, взех оттук-оттам и платих 25 000 лева. Можеха поне един терен от общината да ми отпуснат за толкова време, да направя една супер европейска зала.

-Къде тренират твоите боксьори?

-Където намерим, в повечето време ползваме зали в комплекс „Пловдив”. Аз  наскоро купих 300 квадрата в „Тракия” до новата църква, но нямам пари да строя. Но не се отказвам, тази прословута зала все ще я построя някой ден.

-Не си ли потърсил помощ и съдействие за твоите планове от федерацията по бокс?

-Божееее…та тези хора там не са за да правят бокс. Федерацията стана като частна фирма, кой ще ти пусне от кокала? Не виждаш ли кво става – махнаха всички елитни треньори и бивши боксьори. Обградиха се там само свои хора и си гледат личния интерес. Къде са сега Свилен Русинов, Киркор Киркоров, Пинчера, Сарафа, Гелето?... Във федерацията няма нищо читаво.

Слушам по телевизията националния треньор Палми Ранчев да реве, че нямало кадри, младежите не искали да се занимават с бокс. Да ги каже тези неща на президента Краси Инински, на личния си шеф Мишо Таков! Какво ми реве по телевизията, нали цялата власт е в техни ръце, да направят нещо по въпроса. А не да излизат пред хората и да се правят колко са загрижени за бокса. Те са загрижени, ама за личния келепир! На Палми му е добре под „палмите” на Мишо Таков, кво се прави и той!?... И да кажат защо всяка година вдигат таксите за участие в състезание, членския внос във федерацията. Те не знаят ли, че е криза? Или тях кризата не ги лови?

До миналата година плащахме 50 лева такса, сега е 500, а чувам, че догодина става 1000! Накъде така? На мен един състезател ми излиза 200 лева на ден, когато е на състезание – т.е. минимум 1200 лева ми трябват, за да го пусна на четиридневен турнир! Откъде да осигурим тези пари, на кого му трябва това оскъпяване на бокса? Българският бокс отдавна не е комерсиален, как да припечелваме, като постоянно се чудят още какви средства да ни вземат? Кадри нямало, вика Палми, от голям боксьор треньор не ставал. Ами

 

ако му дам

1000 примера,

че не е прав?

 

В бокса ни останаха само трима свестни състезатели. Тервел, Детелин и Кубрат, който пък вече е сред професионалистите. Кога България е имало толкова малко добри боксьори? И си отговори с тези шефове още колко ще продължи пропадането на българския бокс!

-Много си им набрал на боксовите ни ръководители, но защо не остана на работа в Германия, където е далеч по-спокойно за работа и има пари?

-Защото съм тъпанар! Да, тъпанар съм. Аз за една година изведох БК „Хам” (Дюселдорф) в първа лига, след което повярвах на наши българи, че ще ми спонсорират клуба и се върнах. Пет сезона съм се боксирал в Германия, знам език, знам всичко. И сега мога да ида там, имам покана, но аз до край ще се боря тук с мечтата ми да си направя своя клуб. Палми кой ще го покани на работа в Германия? Аз клуба ще си го направя, онзи ден кандидатствах за кредит от 100 000 лева. Смятам, че ще ми стигнат да построя 310 квадрата зала. Един етаж ще ми е достатъчен.

-Работиш ли нещо извън бокса?

-Имам бизнес…но не мога да го докажа. Малки приходи са, не е нещо голямо. Не си мисли, че правя нещо незаконно, но тази работа не ми е постоянна. Не се оплаквам, но едвам свързвам двата края. Все по-трудно ще става и дано нещата ми с клуба потръгнат. Синовете ми Стелиян и Чавдар са студенти в Икономическия колеж, жена ми не работи, а от 26 април вече съм и дядо, имаме си внучка!

-Ха така, честито! Как ще се казва малката?

-Нериман. Кръстихме я на жена ми, която по паспорт се води Златка. Ние сме мюсюлмани, лично аз пък не пропускам да ходя на джамия в петък.

-Предполагам, че имаш и друго име освен Александър?

-Разбира се, това не е голяма тайна.

 

Ахмед е

рожденото

ми име

 

Не се срамувам от произхода си, няма за какво. Важното е да сме достойни хора.

- Получаваш ли олимпийска пенсия за среброто от Сеул?