Армен Назарян е сред най-титулуваните борци в историята. Два пъти е определян за номер 1 на планетата, двукратен олимпийски и трикратен световен шампион, а освен това е приет и в "Залата на славата". Той е номиниран в анкетата „Спортните чудеса на България“ на в. „Стандарт“ и даде интервю за изданието.

- Армения е много силна в индивидуалните спортове - борба, бокс. Още от малък се борех по улиците, по поляните. Гледах по телевизията световни първенства, олимпиади, ходех в залата, вземах си автографи, исках да съм като шампионите и затова реших да се запиша да тренирам. Всичко ми беше интересно, как се свалят килограми, как се чупят ушите. Борбата е изключително тежък спорт: бориш се срещу целия свят, съдиите, а накрая и срещу съперника.

 

- През 1981 г. се записах да тренирам при трикратния европейски шампион Роберт Нерсесян. Още като ме видя, той каза: "Ти ще станеш голям шампион, ако не станеш, аз си режа и двете уши!". Учудих се: "Как може да ми гарантира такова нещо". Бях много амбициозен и упорит. Искаш ли да успееш в борбата, трябва да си готов за много лишения, тренировки, лагери, сваляне на килограми.
 

- Най-тежките ми моменти са били преди състезания, налагало ми

се е да свалям по 15-20 кг, Лишаваш се от всичко - вода, храна, много се потиш. Трябва да имаш не само воля, но и сърце, за да издържиш. В борбата всеки грам е важен, защото ако не влезеш в категорията, не можеш въобще да участваш. Много приятели са се чудели как се справям, има такива, които не успяха да издържат и се отказаха.

- Преди олимпиадата бях участвал на много европейски и световни. Още бях в юношеска възраст, но се борех с мъжете. Бях спечелил 8 медала за Армения. В Атланта бях на 22 години. В моята категория имаше шампиони от Барселона 1992, Сеул 1988. Почти всички ги бих с технически туш и направих това, за което цял живот бях мечтал: да стана олимпийски шампион. Като се прибрах в Армения, ми устроиха голямо посрещане, канеха ме по телевизиите, вече бях известен.

- Дадоха ми 10 000 долара. Тогава обаче не мислех за пари. В Атланта изиграх 5 срещи. Преди всяка от тях идваха и предлагаха по 30, 50, 100 000 долара, за да я купят. За мен обаче по-важно беше да стана олимпийски шампион. Ако исках да забогатея, щях да го направя преди финала с американеца.
 

- Да продам срещата, защото знаеха, че Армения е малка държава и хората не са толкова богати. Аз обаче исках да покажа, че съм номер 1.
 

- Има, предлагат хора, които са технически по-слаби, знаят, че ще загубят, но мен това не ме касае. В Атланта единствено мислех как да стана олимпийски шампион.

 

- В Армения не ми дадоха кола, апартамент, а 10 000 долара не стигаха да си ги купя. Трябваше да помисля за бъдещето си, ако не дай Боже, се контузия. Всичко се случва, ето само преди година искаха да изключат борбата от Олимпиадата. Затова след Атланта дойдох в България да се състезавам за "Славия-Литекс". Аз и Сергей Мурейко бяха лидерите на отбора. На европейското клубно първенство се класирахме втори, само руснаците ни изпревариха, като аз спечелих всичките си схватки.
 

- Качих се в по-горна категория (до 58 кг), където се събрахме трима олимпийски шампиони. Единият от тях Юри Мелниченко (Каз) три пъти ме спира за световна титла. Съдиите също му помагаха. Веднъж вдигнаха първо моята ръка, после казаха, че са се объркали и той печели. Беше много трудно, но в крайна сметка спечелих, като на финала туширах друг много силен борец - корееца Ким.

 

- Съдиите ме ощетиха. Кореецът (Хюн Юнг), който ме би на полуфинала, се появи само там и после изчезна. "Самсунг" бяха спонсор на Игрите и трябваше техен човек да вземе титлата. Ясно беше, че ще ме порежат още преди срещата ми обясниха: тази хватка не може, падали лошо...
 

- Да, десет дни по-рано треньорът ме извика и ми каза, че трябва да се откажа от тази хватка, защото била опасна. Като съм ги вдигал надолу с главите, можели да паднат лошо и да се получи тежка контузия. Аз изпълнявах всичко перфектно, целта на "центура" е да те хвърля по гръб за 5 точки или туш. Имало е случай да си падат на врата или рамото, защото са се опитвали да се измъкнат. Получавали са се травми, но леки.
 

- 7-8 пъти съм бил сред номинираните - втори, трети, пети. Не ме интересува. Обидно ми е, когато ме наричат натурализиран арменец, арменец с български паспорт, защото аз на европейски, световни, олимпиада съм се борил за България и не може да не ме приемат като българин. За мен по-важно от спортист номер 1 е, че два пъти съм избиран за борец на планетата, приеха ме в залата на славата. Постигнал съм всичко в моя спорт. Има и друго - не спечелих нито веднъж заради негативното отношение към борбата. Как иначе да си обясня, че примерно аз през годината съм спечелил и световна, и европейска титла, а печели някой, който е само световен или дори втори.
 

- Един ден те оценяват (смее се).
 

- Така е, но ни трябват пари и съдии. Ако някой не помогне, не можем да се борим с големите сили. Нуждаем се от средства за лагери и подготовка. На самите първенства при равни срещи нямаме шанс. На последното световно точно това се случи и се прибрахме без медал. Имах и двама контузени, не казвам, че щяха да станат шампиони, но поне щяха да се борят за медали. Нищо, животът продължава.

- И двамата заедно с щерката Инеса учат в руското училище "Св. Наум". Гришата е вече трети клас, а Едмонт - шести. Едно време насила ги карах, те не искаха, сега сами идват в залата. Не ми се искаше да се захващат с борба, защото е много тежък спорт, но да са живи и здрави.

- Правите нещо много хубаво! Историята на българския спорт трябва да се знае, а героите - уважавани и да бъдат за пример на младите.