Георги Костадинов Айгърски е баща на шефката на Българския олимпийски комитет и една от най-заслужилите ни спортистки Стефка Костадинова. Той си отиде от този свят на 74 години. БЛИЦ ви предлага последното интервю, което Айгърски даде.  

 

- Защо така бе, момчета, Стефка винаги говори пред медиите. Аз интервюта не давам, щото съм никой и никой не ме търси.

- Охраната в Шишманци ни отказа ваш актуален номер?

- Разбрах аз, обадиха ми се. Вие там сте попаднали на Стоичко - бащата на Христо Стоичков, с когото сме колеги. Той повече разбира от журналисти и затова се опитал да ме прикрие, за да не се разбере каква е работата. Знаете за Христо Стоичков, за майка му Пенка се пишат различни щуротии и  бай Стоичко се опитал да ме предпази. Иначе е много хубав човек - да знаете, всички от фамилията им са хубави хора.

 

С бай Стоичко

сме охрана

на завода

 

Голям завод, на 150 декара, сигурно сте го видели. Всички пазачи се нареждаме през 100-150 метра и вардим. Французи го движат завода, ама иначе собственици са скачачът Наско Търев и Гигата, дето е шеф на “Локо” (София).

- Бащите на двамата ни суперелитни спортисти на стари години работят в завод за преработка на боклук...

- Лошо няма да се работи, не е срамно. Какво да правим, да чакаме наготово от децата ли? И те имат семейства, и те имат харчове, защо да сме им в тежест? Докато можем да работим и да си вадим прехраната, така ще я караме. Стефка и Наско Търев са приятели от деца. Затова тази помощ, че съм на работа в завода, ми стига. И за бай Стоичко да кажа...никога няма да чака от Христо. Той е работохолик. Работа, работа, работа. Само това знае. След 24-часовата смяна се прибира на село и почва там по личното стопанство - двора, люцерната, пилета. Те за месо пари не дават.

- Фамилията ти е Айгърски, защо Стефка не носи същата фамилия?

- Аз се казвам Георги Костадинов Айгърски. От село Стряма сме, от семейство на партизани и ятаци. Ей този апартамент съм го купил като дете на активни борци. Онзи на булевард „Яко Доросиев”, където се роди и израсна Стефка, пак така го купихме с майка й Ветка. Ама като се разведохме, й го оставих, нищо не съм й търсил. Ветка я пишете, не е Виолета, това е истинското име на майката на Стефка. Сега ще ви кажа и за Айгърски. Малко преди 9 септември 1944 година баща ми Костадин Айгърски – демек дядото на Стефка, е убит от засада горе в Родопите между Бяла черква и Студенец. На 6 години оставам сирак и нали разбирате, че водя тежко детство. То и после не бе леко, но реших тази фамилия да я прекъсна от моите деца. Та Стефка е по баща Георгиева и фамилия Костадинова - на дядо й. Тука искам да кажа, че аз съм истинският й баща на Стефчето!

- Нима има съмнение в това?

- Има, има, защото един ваш колега малко обърна нещата. Той е от София, сигурно се познавате, казва се Тодор Шабански. Работеше в телевизията... в тази, националната телевизия, дето й викат. Сега го виждам по Ринг. Та тоя ваш колега така ме ядоса с един негов филм за Стефка, че тръгнах да го търся. „Девет стъпки” бе филмът и там казва, че Цецо е бащата на Стефка...така не може, нали така? Цецо е втори баща, а истинският съм аз.

 

Този филм

трябва да

се забрани!

 

Хората трябва да знаят истината. Ние с Ветка се разведохме, когато Стефка бе на 4 годинки. Така се развиха нещата, бях на работа в Коми и като се върнах, се наложи да се развеждам. И друго се сещам, като казах развод. Онзи ден на Четвъртък пазар ме спира хърделистът Стефко Божиков и ме пита: “Бай Георги, вярно ли е, че Стефка се развежда с Никито Попвасилев?”. Няма такива неща, онзи ден по празниците ми звънна Стефчето от морето, били с Никито и изглежда няма никакви проблеми, ама някои хора и медии се опитват да я очернят. Аз никога не съм дишал прах зад някой, така е и дъщеря ми. Ще видите - тя ще стане член на МОК скоро време, защото е баш, баш. Искам само хубави неща да пишете за Стефка. Тя е изящна не само като скача. Танцьорка направо, такава грация няма и от момичетата на Нешка Робева.

- Като малка подсказваше ли Стефка, че ще стане такъв голям спортист?

- Не бе, нищо не съм забелязал. Аз обаче бях бегач и това може би не го знаете. В ЦСКА-то тичах, на 1500 и 3000 метра, пускаха ме и в щафетата. Тогава клубът се казваше ЦДНА, сега ще ви покажа и членската си карта, която е издадена точно преди 50 години. Аз съм цесекар. Бях шеф на охраната на стадион „Лаута”, но локомотивец  не станах. Георги Илиев ме назначи лично три дена, след като дойде в Пловдив. Вика ми: „Бай Георги, мач имаме, стягай си хората”. Даде ми 300 лева като аванс. Много пари за времето си и като ги занесох вкъщи, моята втора жена Иринчето се разплака от радост, защото тогава пенсията ми беше 185 лева. Абе, в тоя преход много зор видяхме, но се справихме. Може мутра да му викаха на Жоро Илиев-адаша, но той бе симпатяга, голям пич. И той като мен от много малък е останал сирак, защото баща му е бил миньор. Като го застреляха, изпаднах в немилост малко. В Локото дойде Наско Узунов съдията, който не ме кльопаше много. И като разбра ква е работата,

 

Стефка ми

даде 1000 евро,

 

самолетен билет и ме прати 6-7 месеца в Испания при сина ми Костадин. Той е от втория ми брак, аз отгледах и още едно доведено момче. Костадин  можеше да стане голям боксьор, но го отказах рано- рано. От 8 мача имаше 8 победи, но лицето му беше нежно като на Стефка и от ударите кожата му направо си сменяше боята. Сега в Испания учи за треньор по кикбокс, скоро ще вземе диплома. Неговият син Георги, който е кръстен на мен, ми дойде на гости в събота. За първи път идва в България.  

- Ще падне ли рекордът от 209 см на дъщеря ти?

- Скоро няма да стане. Онази сръбкинята нещо се напери, ама нещо много се има за голяма - направо иска 210, 211 см - така не става. Нека да разкажа за рекорда на Стефка, на 30 август 1987 година в Рим. Имах вила в Горни Воден, сега квартал на Асеновград. Вилата бе навътре в планината, в местността Синтел и там нямаше ток. Събрахме се с приятели авиодиспечери от Труд, с които работих, преди да се уволня като военен пенсионер. И намерихме едно малко телевизорче, вързахме го към акумулатора на една кола и така го гледахме състезанието. По едно време от вълнение ми се повдигна и излязох за две минути. Точно тогава се развикаха от вътре и аз практически рекорда го видях на запис. Удар щях да получа тогава.

- Ходихте ли да гледате на живо скоковете на Стефка?

- Не съм ходил, защото не исках да й преча. Един вид реших да остана в нафталина. Така му казвам аз. По онези времена в чужбина да ходиш беше трудно, нищо, че имаш такава дъщеря. С нея, за да я гледа на състезанията, излизаше Цецо, вторият й баща, но аз не се сърдя, такъв е животът. Но истинският родител съм аз, а не той. Нека си пишат, нека си говорят глупости – Цецо я бил отгледал, Цецо я бил възпитал. Дрън-дрън! Та ако

 

Стефчето мен

не ме ценеше,

 

щеше ли да ми помага за работа и с пари? Ходех редовно да я гледам в залата и тука, на Спортното училище, където тренираше. Аз много помогнах на Стефка да израсне, като не й се бърках и стоях далеч от новото й семейство. Ама любовта между нас остана!