Дино Баджо говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В кариерата си е играл за отбори като Торино, Интер, Ювентус, Парма и Лацио. Има 60 мача за националния отбор на Италия. Печелил е Купата на УЕФА три пъти – два с Парма и един с Ювентус. Има славата на един от най-марковите и постоянни в изявите си италиански халфове на 90-те години.

- Здравейте, синьор Баджо! Бихте ли ни разказали с какво се занимавате сега? Във футбола ли сте или в друга област?
- В момента съм се посветил на школата по футбол на Монтебелуна, отбор от Серия D. Там работя с момчетата на 17 и 14 години.

- Във вашата забележителна кариера феновете на Ювентус ви приеха много добре, въпреки че преди това сте играли в друг клуб – Торино. Как го постигнахте?
- Смених доста отбори освен „Торо“. Бях още и в Юве, и в Интер, и в Лацио. Нека да кажем така - където съм бил, винаги са ме приемали добре, защото съм се раздавал докрай и отборът ми е побеждавал. За феновете и отборите винаги най-важни са резултатите.

- Когато бяхте в Ювентус, тимът беше известен с двете големи звезди с името Баджо. Как се разбирахте с Роберто?
- О, с него се разбираме много добре дори и днес. Виждаме се от време на време и си говорим за миналото. Много добри са ни отношенията, защото той беше и продължава да е едно прекрасно момче. Много обича да се шегува и компанията му е винаги приятна. Взаимоотношенията ни са възможно най-добрите, независимо че той винаги е бил по-известния Баджо от двама ни и по-търсения от всички. Но да ви призная, да бъда малко в неговата сянка бе добре за мен, защото нямаше толкова натиск и ми беше по-спокойно. Ролята на Роби Баджо  бе доста по-тежка. Очакваше се много от него в предни редици. Имаме солидни успехи заедно. Справяхме се добре, играхме на световно. Имаме едно прекрасно приятелство.

- Заради това съвпадение на фамилии изпадали ли сте в странни ситуации?
- Понякога имаше обърквания, но след силното ни световно първенство заедно, всички се научиха да ни разпознават. Някои обаче продължиха погрешно да ни мислят за братя. Да, братята Баджо. Двамата братя. Доволни бяхме да ни мислят за такива, но не сме. В края на краищата сме си само наистина добри приятели.

- Вкарахте три гола в двата финални мача за купата на УЕФА срещу Борусия (Дортмунд). Това ли е най-голямото ви постижение в Ювентус?
- Да. Купата беше спечелена до голяма степен от тези голове. Самата купа на УЕФА обаче също е добро постижение. А сме трима играчите, които държим рекорд и сме я печелили по три пъти. Но аз държа и рекорда по голове, вкарани във финал за тази купа. Щастлив съм, че е така. Още повече, че не знам дали някой може да подобри рекорда ми, защото общо съм вкарал пет гола в трите финала. Мисля, че в днешни дни е почти невъзможно да бъде повторен подобен успех.

- Още в първия сезон за Парма отново спечелихте купата на УЕФА и вкарахте голове точно срещу бившия ви отбор – Ювентус. Явно ви върви във финалите да вършите работата на нападателите?
- Да, често се е случвало да се подвизавам като нападател и да вкарвам. Освен това точно в този мач имаше малко и момент на отмъщение, защото предната година Юве ме продаде в Парма. Но това не е толкова важно, а по-значимо е това, че спечелих втората си купа на УЕФА и отново вкарах във финалните мачове – този път два гола. Беше прекрасно!

- Парма изгради страхотен отбор по това време, но защо не успя да стане шампион?
- Имахме наистина много добър отбор със страхотни единици. Спечелихме още веднъж купата на УЕФА в Москва. Затова и се съгласих да участвам  като ветеран в турнира „Купата на легендите“. Беше нещо като завръщане в миналото. Сигурен съм, че Парма никога няма да има толкова силен отбор. Спечелихме толкова много купи! Липсваше ни само да спечелим „скудетото“, но по онова време нямаше как да изпреварим Ювентус. Силите ни стигнаха само да се класираме втори. И то с много малка разлика в точите, но реално нещо повече не беше възможно.

- По онова време бяхте заедно с Христо Стоичков в отбора. Какви спомени имате за него като съотборник?
- Спомените са повече от прекрасни. Беше наистина чудесно да сме заедно. Обожавах шегите му. Много беше важно да имаме в редиците такъв авторитет като него. Единственото, за което съжалявам е, че дойде вече в последните години преди да приключи кариерата му. Ако го бяхме взели при нас няколко години по-рано, можеше да бъде още по-хубаво.

- Дойде в Парма като актуален носител на „Златната топка“. Как го приехте?
- Приехме го много радушно, защото тогава беше единственият вариант носител на „Златната топка“ да дойде при нас в Парма. Прекрасен и известен град, но с една по-скоро семейна и тиха атмосфера. Не беше шумен като големите градове. Приехме го добре, а аз му отстъпих фланелката с номер 8. Дотогава я носех точно аз, но когато той дойде му, я отстъпих. Все пак беше носител на „Златната топка“, а пък аз взех фланелката с номер 24. И така играхме една година заедно. Само една за съжаление, защото той се върна в Барселона, но всичко беше прекрасно.

- Една година по-рано играхте срещу Христо в полуфинал на световно първенство. В България, а и самият Христо и до ден днешен обвиняват съдията, че не даде дузпа за България.
- Спомням си този полуфинал. Бихме ви с 2:1 и Христо вкара. Имаше много силни моменти за него на това световно. Но ние направихме едно наистина много силно първо полувреме срещу България. В този мач Роберто получи леко разтежение. А няколко от нашите играчи се измориха дотолкова, че това се оказа проблем за финала. След този мач бяхме физически изтощени. Въпреки това успяхме да стигнем до дузпи, но там вече лотарията е пълна. Доказателство е, че от бялата точка пропуснаха наши съотборници, които по принцип никога не бяха пропускали преди това.

- Изненада ли беше за вас, че България се появи като съперник на такава напреднала фаза на първенството?
- Участието на България на полуфинал беше наистина сензация. Никой преди това не беше предвиждал такова добро представяне от вас, но мога да кажа само, че беше наистина напълно заслужено. Направихте едно наистина голямо първенство.

- Какво мислите за нашия отбор от това първенство? Сигурно сте го разузнавали, наблюдавали...
- Много силен отбор. Лечков, Христо и много други прекрасни футболисти, на които в момента не мога да си спомня точно имената. Но няма как да забравя, че имахте прекрасен отбор, много техничен. Сега си спомням, че един от централните защитници беше много, много храбър и съм го запомнил. Стигнахме до мача с вас пределно концентрирани. Слава Богу знаехме, че сте труден съперник и не ви подценихме.

- На финала загубихте от Бразилия, като точно най-добрите изпуснаха дузпи: Роберто Баджо, Масаро, Барези... Защо се случи това? Проклятие ли е върху най-големите да пропускат точно на финали?
- Когато се стигне до дузпи на такова ниво, нещата наистина стават непредсказуеми. Определено има футболисти, които са подготвени и рядко пропускат дузпи, но на финал дори това не е сигурно. Защото колкото и да са уверени, все пак са човешки същества и могат да сбъркат. Много тежък шампионат беше. Такава умора имаше накрая, че имах чувството, че краката ми са от олово. 120 минути игра на 40-градусовата жега! Не беше никак лесно и затова не можем да обвиняваме никого. Представете си бразилците. Те имат такава слава на екзекутори при дузпите, че някои от тях дори и на тренировка не са изпускали. А в този финал точно те сгрешиха от бялата точка и то два пъти.

- Ако не ви бяха сменили, щяхте ли да биете дузпа?
- Имаше възможност, ако имаше равенство да бия, но щях да бъда седми или осми. И нямаше да се стигне до мен.

- Четири години по-късно във Франция отново загубихте и отново с дузпи. И тогава ви смениха и вие отново не бихте дузпа и срещу Франция.
- Да, така стана. Сблъскахме се с Франция на четвъртфинала. Те освен, че играеха у дома пред своята публика, бяха и по-силният отбор. Тогава си помислих, че ако успеем да преминем през тях, ще спечелим със сигурност мондиала. Сигурни бяхме в това, но проблемът бе как да ги отстраним. Дори си спомням, че тогава още беше в сила правилото на „златния гол“ и в самия край един удар на Роберто мина на два или три сантиметра от гредата. Нищо, казах си. Ако успеем да ги преборим на дузпите, ще минем на полуфинал и оттам нататък ще е лесно и красиво. Но при дузпите пропуснахме два пъти...

- В края на кариерата си играхте малко и за Блекбърн. Как ви се стори английското първенство?
- Беше много хубав период. Английският шампионат е много хубав. Страхотно първенство. За мен е най-хубавото в света. Имам предвид като футбол. Разбира се класни са и испанската Ла лига, първенствата в Германия, Франция, Италия... Едно време Италия се бореше за първо място, а сега може би е петото или шестото първенство по сила. Но на мен винаги английското първенство ми е харесвало най-много. Прекрасно е! Футбол в най-чистия му вид.

- Кои мачове от вашата кариера остават най-значими за вас?
- Мисля, че това ще са всичките финали. Заключителните битки за купата на УЕФА, финалите за купата на Италия, суперкупата, финалът на световното първенство, финалът на европейското първенство. Това са мачовете на истината, при които не се гледа как си играл. Отборът или е загубил, или е спечелил. Решаващи сблъсъци на крайностите. И затова те са най-важните и остават в историята.

- А ако трябва да изберете един?
- Финалът на световното първенство, разбира се. Няма значение, че го загубихме.

- Работили сте с уникални треньори като Невио Скала, Чезаре Малдини, Дино Дзоф и Карло Анчелоти. Италия ли произвежда най-добрите тактици във футбола?
- Нашите големи треньори показаха на целия свят как трябва да се подреждат играчите на терена. И до ден-днешен отборите на специалистите от Ботуша играят много добре тактически. За съжаление обаче не е така с техниката. Едно време имаше повече техника в нашите футболисти, а днес тя е по-малко. А в същото време всички останали големи футболни нации в Европа израснаха много по-бързо от нас. Обаче и до днес не могат да се подредят толкова добре тактически на терена като нас. Италианските треньори днес са пръснати по света и показват опита си на други нации и ги учат как да застават и как да се движат на игрището. Така другите методично израстват във футбола и става все по-трудно да играем срещу тях.

- Имате ли лично желание да работите като треньор?
- Не! Не искам! Много повече предпочитам, както правя и в момента - да уча на футбол момчетата в школата. Да работя с юноши от 14 до 17 години. Там е истинското удоволствие за мен. Нищо не може да се сравни с благодарността им, когато споделиш с тях опита си.

- По ваше време бяхте един от най-елегантните халфове в света. В днешния футбол, кой футболист най-много ви харесва на вашия пост?
- Това е труден въпрос, защото сега  добрите са наистина много. Има също и много, наистина много класни чужденци. Италианските играчи реално са малко слабички в момента. Но ако говорим в световен аспект, може би на върха са Ракитич от Барселона и Тони Кроос от Реал (Мадрид). Много силни играчи в средата на терена. Открояват се и са винаги на високо ниво

- Преживя ли Италия факта, че не игра на световното първенство?
- Много тъжно беше. Нещо, което не се бе случвало от 60 години, но станалото-станало. Сега трябва да почнем да градим от нулата. Да се направи стабилна основа на бъдещия ни отбор и да се надяваме след четири години да се върнем като фактор на следващото световно. Това за всички в Италия е изключително важно, защото има хора, които прекарват цялото си време в очакване на следващия мондиал. И дори силно страдат, когато не могат да гледат „Скуадра адзура“.

- Съгласен ли сте, че италианският футбол е в криза?
- Това е така още от 2006 година. Тогава не се направи нужното, за да се програмира бъдещето. Не се предприе нищо за младежкия футбол и за подрастващото поколение. От тогава само се следи това да се привлекат добри, но евтини чужденци. При тази ситуация просто е невъзможно да сглобиш силен национален отбор. Нямаш шанс при липсата на силни единици. Невъзможно е!

- От направения избор на следващия национален селекционер ли зависи излизането от кризата на „Скуадра адзура“?
- Всичко трябва да започне от федерацията. Трябва да се изгради наистина изцяло нов отбор. Евентуален избор на синьор Томази за президент щеше да бъде много добър за футбола ни, защото става дума все пак за бивш футболист с познания. Но не се случи. С избора на Луиджи Ди Биаджо за треньор, вероятно бъдещето щеше да е малко по-малко тъмно. Той е честен и почтен човек. Но в крайна сметка федерацията заложи на Роберто Манчини, който трябва да направи наистина един основен ремонт.

- Проблем ли е за италианския футбол, че единствено Ювентус става шампион вече 7 години подред?
- Юве заслужава да е на върха. Те са наистина най-силният отбор в Италия. Не само в Италия, но и на високо европейско ниво. Силно ръководство, силни собственици, една система на управление, която е от повече от 20 години и работи успешно. Просто си вършат добре работата. Справедливо е да печелят, защото го заслужават.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+