Баскетболната легенда Евладия Славчева гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Дебютира в родното първенство на 14-годишна възраст, а се отказва от любимия си спорт на 42 години. Легенда е на тима на Миньор, с когото завоюва шест шампионски титли. Два пъти ликува и със състава на Славия, а седем пъти вдига Купата на България. Кариерата в националния тим също е забележителна. Тя е олимпийска вицешампионка от игрите в Москва през 1980 г. В колекцията й блестят и два медала от европейски първенства – сребро от Унгария през 1983 г. и бронз от България през 1989 г. Радва се и на изключително постижение да бъде реализатор номер 1 на шампионат на Стария континент, както и да бъде избрана в идеалния отбор на световното първенство в Бразилия през 1983 г.

- Евладия, здравей! Благодаря ти, че прие поканата да гостуваш в предаването „Код Спорт“! В родния ти град Перник започва славната ти кариера. Преди да поговорим за медалите и титлите ти, искам да те попитам какво е състоянието на любимия ти спорт в момента тук?
- Като цяло трагично, мъчим се. Има само два клуба. В клуба, в който съм аз, се занимаваме само с момичета. Имахме хубав отбор преди две години, но момичетата се отказаха, просто няма никакъв стимул. Смятам, че когато има женски отбор е по-стимулиращо за по-младите да се запалят по спорта и да играят. Караме малко на парче, защото когато ходиш и търсиш деца, тези, които ти харесваш, искаш и имат някакъв потенциал, те не са заинтересовани. Събираш повечето и гледаш от тях нещо да излезе. Но винаги това, което искаш, много трудно се получава, особено при момичетата. Има още един клуб, който развива мъжка част. Там има и момичета, по-малки от нашите. Но онези славни времена отминаха и мисля, че няма да се върнат.

- Според теб може ли отново женският ни баскетбол отново да бъде част от европейския елит или това изглежда по-скоро като „мисията невъзможна“?
- Вече е по-трудно, защото бивша Югославия се раздели, бившият Съветски съюз също. Вече има много отбори и конкуренцията в Европа е жестока. Едни квалификации са направо усмъртителни. Отборите са равностойни, всички играят много здраво. Като гледах последните мачове на нашите момичета, мисля, че играха много добре, много свежо. Просто им трябват още две-три по-опитни и биха могли. Мисля, че ако този отбор продължи и примерно една Борислава Христова дойде мотивирана, надъхана, защото тя направи добри сезони в Америка и има още две-три момичета, във времето след някоя и друга година може би при жените пак може да стане. Аз съм оптимист. Но смятам, че при мъжете е много по-трудно. При тях, както обичам да казвам, отборите са наказателни отряди. Има атлети по 2,20 м, които нямат никакви проблеми с топката, играят на всякакви позиции, могат да правят всичко на терена. Не е както преди 20 години – гледаш го два метра и го изчакваш да отиде под коша, да му подадеш и да вкара, защото е най-висок. Сега са страхотни! Темпото, нивото, баскетболът стана по-агресивен, по-физически. Много е трудно и все си мисля, че при добро стечение на обстоятелствата… Ето при 20-годишните има добри момичета, които играят в Стара Загора и са мотивирани. Имат спонсор, добре организирано е всичко, участват в Адриатическата лига, което си е стимул. Защото при нашето първенство нивото си е слабо. Това са девойки, двата професионални отбора са Монтана и Стара Загора. Другите са девически отбори. Всичко, което могат момичетата да направят е един плюс. Да, те се обиграват, обаче като играят помежду си, нивото им е слабо, тъй като няма чужденки. Мисля, че беше грешка, че махнаха за три години чужденките, защото много мачкали нашите момичета и те не можели да играят. Да, сега играят, обаче нивото е слабо и няма от кого да се научиш. А при 20-годишните смятам, че играха повечето момичета, които бяха от отбора на Стара Загора при Таня Гатева, защото играят в Адриатическата лига и тренират с американки, които играят в Адриатическата лига. Това е един плюс, ти трупаш опит. Като ти счупят кокалчетата два-три пъти на тренировка, разбираш за какво става въпрос и знаеш, че не можеш да се разхождаш. Подходът, отношението ти стават други. Смятам, че отборите, колкото и малко да бяха професионалните, можеше поне три-четири състава да се запазят, нещо да се направи по въпроса. Чужденките не искаме да са пет, но можеха да са две. Какво пречи да вземеш чужденка, която ти липсва на дадена позиция и пак да играят българки? Баскетболът е динамичен спорт – 4 по 10 и спокойно можеш да въртиш всички и всички да играят. А сега вече, ако иска някой да направи отбор – къде са българките? Трябва да вземеш от девойките, които нямат никакъв опит. Като вземеш американки какво от това? Трябва да изчакаш момичетата да натрупат опит. То не може да стане с вълшебната пръчица! И аз съм почнала така.

- Сега нека да поговорим за твоята забележителна кариера, продължила над 30 години. Какво е твоето обяснение за дълголетието ти? Републиканска титла на 15 години и на 42…
- Начало и край – много добре! Не съм си давала сметка за това, честно казано. Сигурно съм си природно здрава. Ако трябва да говорим за контузии, имам два изкълчени глезена. Даже помня и на кои мачове. Просто съм здрава. Сега има много травми, дъщеря ми беше сред контузените с много жестоки травми на коляното. Пак добре игра и се включи добре, като имам предвид какво преживя. По-чупливи са някак си тези поколения, ние бяхме по-здрави. Нямаше кецове „Найк“, протектори и не знам какви още неща. Първите кецове „Адидас“ ги получихме на олимпийската квалификация във Варна преди олимпиадата в Москва. За първи път имахме анцуг „Адидас“ и кецове „Адидас“, които бяха страхотни. Може би правилно сме тренирали. Сега, когато тренирам с децата, винаги внимавам. Трябва да ги загрея добре, всичко да е както трябва, да е постепенно, защото съм била и при треньор във Франция, който искаше да започваме тренировката с десет спринта. Казах, че не мога преди да съм загряла, защото ще остана без ахилеси!

- Кой пръв забеляза таланта ти? Как започна твоята любов към баскетбола?
- Навремето имаше страхотен женски отбор. Георги Чомаков беше треньор, а моята треньорка беше Стефка Каваклова. Момичетата от отбра, който беше събрал, си бяхме от едно талантливо поколение. Всички бяха 60-ти набор, само аз бях 1962 г., а Драгомирова – 61-ви набор. Тренирахме много здраво, никакви разходки по терена. Всичко е спринт, наказания, ред и дисциплина. Много изискваше от нас. След това предполагам, че Чоми е видял, а и тя е видяла нещо в мене. На 14 години ме пробваха, ходех веднъж в седмицата на тренировка с женския отбор.

- Как се чувстваше дете сред жени?
- На онези времена, каквото ти кажат, това правиш. Не че е било терор, просто дисциплина и някак си се подчиняваш. По-старшият от теб е този, който знае повече и като каже какво трябва да направиш, отиваш и го правиш. Аз съм си обичала баскетбола и спорта. Не си представям да вали дъжд или сняг, да е лошо времето и да кажа, че ще си остана на топло вкъщи. Днес няма да излизам, защото малко ми е студено. Няма да ходя в студената зала на Миньор. Просто е изключено баскетбола да го оставя на второ място, за да направя нещо друго – да отида на рожден ден или на дискотека. просто не може да се случи! Просто трябва да обичаш спорта, така че да се жертваш, защото не може без това.

- С какво треньорът Георги Чомаков помогна на развитието ти? Какви бяха отношенията между вас двамата?
- Той винаги е бил строг с всички. Няма стари, млади, опитни, неопитни…

- Любимки?
- Не, не мисля. Той си беше строг. Ако правим едно упражнение и не му хареса, вместо да се прави 10-15 минути и ако се изпълни добре е достатъчно, ако трябва и цяла тренировка само това ще правиш, докато не му хареса. Изискваше много в детайлите, беше прецизен. Играехме по-разчупено, имаше повече творчество. Все едно един художник отива, вижда една гледка, възхищава се и изведнъж нещо му идва музата и рисува страхотна картина. Оставяше ни да творим. Не е имало някакви строги комбинации. В Перник се играеше с „А“ и „Б“ от баскетбола. Сътворяваха се чудесни комбинации, чудесни неща. Чоми беше прецизен, както се казва ошлайфал е диаманта, а го открива Стефка Каваклова, която ме е научила на много неща. Спомням си, че на 12-13 години, понеже съм левичарка, ми казваше, че ако се науча да правя „лява кука“, както трябва, няма кой да ме спре. Гледах я странно и се чудех какво ми говори. Разбрах го, когато лично бях потърпевша от „куките“ на баскетболния отбор на Миньор, защото целият отбор стреляше с „куки“, ветровидна стрелба. Аз не можех и Чомаков ме наказваше доста, защото не съм добра в защита. А на тази „кука“ какво да й направиш? А иначе Чоми много изискваше от мен, особено като се върнех от националния отбор, понеже доста млада ходех с големите. Казваше: „В този национален отбор не знам какво си тренирала, но си изпаднала от форма. Марш десет обиколки по стълбите!“ А зала „Миньор“, ако някой не знае, има 2000 места, стълбите са доста! Но изпълнявам, защото за мен Чоми беше номер 1! Отборът вървеше добре, биехме, залата беше пълна и беше страхотно. Все едно, както сега всички гледат „Последния танц на Чикаго Булс“ и как му се възхищаваха. Предполагам, че нещо такова е бил и нашият отбор за Перник.

- На 16 години друг легендарен специалист Иван Гълъбов те включва в националния отбор. Той ли ти се обади да ти каже, че си част от един велик тим?
- Не знам как са го решили. Като ме извикат, аз отивам. През 1978 г. бях на първото Европейско, беше в Полша. Ходех на всякакви лагери – с кадетки, ако има с девойки, с жени… Една година бях на лагери от април до септември. Това за мен си беше нормално. Просто си обичах баскетбола. Като ми кажеха, че има почивка два-три дни, за мен направо беше трагедия, но не смеех да го кажа на глас.

- Преминаваме и към олимпийските игри в Москва – сребърен медал. Каква беше нагласата на отбора за най-големия форум? Очаквахте ли, че ще постигнете този триумф?
- Първият им медал беше през 1976 г. в Монреал. Гледах ги по телевизията и им завиждах, че са там. Много ми се искаше и аз да съм. След време си казах: „Боже, ако е сега, бих си помислила, че ще тренирам сега, но след четири години трябва да съм на олимпиадата в Москва.“ Не съм си го мислили, просто някак си идваше от само себе си. Играех с много добри играчи, както се казва „стари кучета“ – Пенка Методиева, Петкана Макавеева, Надка Голчева, Диана Дилова, Пенка Стоянова. Бяхме седем стари и пет млади – аз, Силвия Германова, Костадинка Радкова, Ангелина Михайлова и Ваня Дерменджиева. И старите даваха тон за песен. Как няма да направиш нещо да се хвърлиш на земята? Просто Петкана като те погледне с тези сини очи, направо ще те изяде с поглед! Пенка Методиева с пасовете-куршуми - смееш ли да не гледаш топката като пресичаш? Имах неблагоразумието веднъж да го направя и за малко да заприличам на боксьор! Повече не го и повторих, разбира се. Те вече имаха самочувствие, играеха се купи на „Ронкети“, отборите бяха силни, нашето първенство беше силно. Играеш купа на Европа, купа „Ронкети“, добиваш самочувствие. И олимпийският медал в Монреал, въпреки че са ми разказвали с колко малко са се класирали... Вярно, че в спорта трябва да има и късмет. След това вече като идва медалът, идва и самочувствието. Даже когато разбрахме, че има бойкот и няма да идват американките… Ние бяхме победителите от едната група, а те от другата и всички залагаха 30 точки за американките, а ние загубихме с една. Играхме много добре. Бяхме със самочувствие, че ще можем. Мисля, че тук притеснението беше, защото бяхме на наша територия. Когато си домакин, искаш много да се покажеш, а то не се получава. Три мача спечелихме с една точка и то в последната секунда. След това вече се отприщихме на олимпиадата. Имам чувството, че ни олекна, че вече сме там и дадохме най-доброто от себе си. Направихме страхотни мачове.

- Какво си казваше, когато срещу теб заставаше 210-сантиметровата Уляна Семенова? Виждаше ли коша от нея?
- Аз играя малко по встрани, но е желателно да не си около нея. С нея сме си разменяли флагчета и значки на националните отбори. Виждаш номер 10, въобще не виждаш главата й. Да, беше огромна жена.

- Второто ти участие на олимпиада е в Сеул през 1988 г. Какво се промени в отбора ни за тези осем години?
- Пак си имахме добри играчи, пак си бяхме със самочувствие. Участвахме си на европейски първенства, на световни. Яд ме е за този период и за това поколение – набор 62-63 – Мадлена Станева, Ваня Дерменджиева, Нина Хаджиянкова, Костадинка Радкова, Радмила Василева, Краси Банова, Мариана Чобанова, ще забравя някой, да ме извинят. От 1960 до 1965-и набор беше също страхотно поколение. Много ме беше яд, че в Сеул не можахме да влезем в четворката. Ако бяхме влезли, със сигурност щяхме да вземем медал. Тогава изиграхме един злощастен мач с Австралия. Загубихме го и оттам те биха изненадващо СССР и стана така, че ни изхвърлиха от четворката. Мисля, че сръбкините бяха много щастливи.

- Притежаваш два медала от европейско първенство – сребърен от шампионата в Унгария през 1983 г. и бронзов пред родна публика във Варна през 1989 г. В Унгария бе определена и за втори най-добър реализатор на турнира. Близо ли бяхме до титлата? Разкажи ни за двубоите в Будапеща…
- Мисля, че второто място тогава ни беше достатъчно. Беше поколението набор 60-65. От старите играчи бяха само Петкана Макавеева и Надка Голчева. Другите бяха Ваня Дерменджиева, Костадинка Радкова, аз, Мадлена, Мариана Чобанова.

- През същата 1983 г. тимът ни се класира за световното първенство в Сао Пауло и отново Евладия Славчева е под светлините на прожекторите – избрана си в Идеалния отбор на шампионата…
- Ето това не го знаех! Понякога се казва, друг пък – не. Общо взето това не ме интересува. Гледам резултата и ако сме кош за кош, правя сметки какво мога да направя, ако може да бием. Въобще не ми минават такива мисли – кой колко ще вкара и да си гледаме статистиката. Това въобще не ме интересува. Какво значение има, ако вкараш 30 точки, а те бият с 20 и си девети? Кой го интересува?

- А на въпросното първенство сме шести…
- Да и там имаше доста здраво рамо към бразилския отбор. В интерес на истината не ги харесвах бразилките, защото са малко с вирнати носове, надути и от голямото „добро утро“, ако трябва да сме точни. Не се харесвахме взаимно. Бях много доволна, че след бойкотите имаше игри на добра воля в Сиатъл и ги набихме по всички правила. Взехме медал, станахме трети след американките и рускините.

- Шест години по-късно през 1989 г. в морската ни столица си в състава, който извоюва и бронз под ръководството на треньора Иван Лепичев. По-трудно ли се играе пред родна публика?
- Определено, да. По принцип не ме интересува, но като цяло отборът се притеснява. Малко съм „перде“, не ме интересува, концентрирам съм. Даже залата да е пълна и да крещят, имам чувството, че понякога не ги чувам какво правят. Просто гледам таблото, съдиите, терена. Останалото го изключвам абсолютно. Не могат да ме подразнят да ми викат отстрани нещо или да ме нагрубяват. Абсурд! Хабят се напразно.

- Как се прие това трето място за успех, защото по онова време говорим за една статистика от само медали, участия на световни първенства – нещо, което сега въобще не може да ни мине през главата…
- На всеки голям форум като влезеш във финалната четворка, си е престижно и е успех. Е, тогава апетитът идва с яденето и искаш поне медал да вземеш, а не тиквения за четвъртото място! Второ-трето място за мен си е страхотен успех. Просто имахме малки пропуски. На световното в Малайзия през 1990 г. един мач с Куба ни костваше четворката и може би медал. В Сеул беше за малко, в Бразилия също. Много се дразнех за такива неща, защото хвърляхме много усилия, правехме зверски тренировки и лагери. Ако днес трябва да ги направят… Други спортове тренираха още повече от нас, но специално в баскетбола такива тренировки, подготовки и лагери правехме, че след това като изиграеш мача, можеш да изиграеш още един.

- У нас си печелила шест титли с Миньор (Перник) и две със Славия. Седем пъти си носител на Купата на България. Има ли някой от тези успехи, който да е по-специален за теб?
- Не. Всеки път апетитът идва с яденето. Ставаш пръв и след това си казваш защо пък другите трябва да са на върха? Забравяш и пак искаш да си пръв. Пак си е специално. В началото си бил по-млад, друго е вече поостарял. В Славия вече бях на 42. Беше отборът на „Лукойл“, след това пловдивски тим, ние, Стара Загора винаги са имали добри отбори и опитни играчи. Всеки път се шегувах като дойдат плейофи и викам: „Момичета, леля Владка вече е остаряла, изморена и не мога да играя пет мача. Трябва да бием 3:0, за да стигнем финал. Така че се размърдайте, ако обичате!“ Когато отборите се поздравяват преди мач, съм пускала и други шегички, но не са за пред камера. Малко да отпуснем напрежението, защото винаги си има напрежение, колкото и да си опитен. Както се казва „пеперудки в стомаха“, но като се хвърли първата топка, забравяш. Искаш да побеждаваш, всяка победа е сладка.

- Казваш, че публиката не ти е влияела много и си се концентрирала, но все пак как се чувстваше когато феновете на Миньор (Перник) запееха традиционното: „Хайде, Миньоро“?
- Доста стимулиращо е. Ако си заспал, ще станеш. Ако мачът е от 17 часа, вече в 15:30-16:00 часа залата е пълна. Ако мачът е важен, те вече са със знамената, крещят, пеят, на терена няма никой, лампите не светят, но те са вътре. Целият град живееше с това. Даже като загубехме мач, аз не минавах по центъра и не излизах. Беше ме срам, че някой ще ме срещне и ще ми каже: „Е, Владче, как можаха тези да ви бият?“ Ама, „тези“ съвсем не са слаб отбор, добри играчи са. Но хората искаха, ако можем всичко ние да взимаме и да побеждаваме. Толкова ми беше неудобно. На един мач срещу отбор, който по принцип си го биехме, започнахме много лошо, нещо не се получаваше и Чоми взе прекъсване. Едно време всички седяха на пейката, а само петте състезателки седяха прави с треньора. Той вместо да ни каже нещо, се обръща към публиката и казва: „Погледнете ги“. Като направи този жест, изведнъж в залата настъпи гробна тишина, защото искаха да чуят какво ще каже – „Цяла седмица миньорите работят под земята и днес са дошли да разпуснат, да погледат, да им стане приятно и хубаво, а вие какво правите на терена?“ След тези думи, ако земята се беше отворила, директно скачах вътре. С тези думи направо ще летиш и публиката като започне да вика… Винаги са били шестият играч, разбираха играта и усещаха нещата. Не винаги всичко може да се получи на терена. Понякога започваш лошо или добре, но след това нещо се обърква и не става. Вижда се, че се полагат усилия, но не се получава. Публиката знаеше в кой момент да викне, да те стимулира, да каже: „Хайде, напънете се, още две защити и две нападения, за да вземем този мач.“ Правиш го и беше страхотно.

- В чужбина игра във Франция – какво беше нивото на баскетбола, когато беше там?
- Първо бях в Лион с Таня Млеченкова, тя ме извика. Бях решила да ходя в Стара Загора и се готвех за един турнир в Тулуза. Обади ми се и казва: „Каква Стара Загора? Идвай тук, имаме нужда от човек като теб!“ И отидох. Лион не бе от най-добрите отбори. Аз и Таня бяхме професионалисти, имаше още две момичета, а другите – ученички. Не беше отбор с претенции. Но в Екс-ан-Прованс бяха Мадлена Станева и Нина Хаджиянкова. В Миранд беше Костадинка Радкова, шампиони с Ален Жардел, който е един от добрите треньори и при него съм тренирала. След двете години в Лион попаднах в Миранд. Навсякъде имаше по две чужденки – чехкини, американки, сръбкини. Понеже сме се виждали по различните форуми, ни беше много приятно да се видим в началото. Иначе сме били на „здрасти – здравей“. Беше си добро нивото, франсетата въобще не се даваха. Едни големи, здрави жени. Мачът си беше изпитание – 40 минути и на следващия ден направо съм почивка, като пребит си. Много се бяга, много силово беше. След годините, прекарани във Франция, като се прибрах тук в България, играх за Перник през сезон 1995/96, когато станахме шампиони. Имах чувството, че тук ги прескачам и ми се струваха адски слабички и кльощави на фона на атлетите във Франция. Там много силово се играеше още тогава.

- Не може да не споменем дъщеря ти Радостина Димитрова, която също направи силна кариера. Ти ли я насочи към баскетбола?
- Не, просто тя беше в залата с мен. Какво да тренира детето? С какво да се занимава, като майка му го води в залата по баскетбол? Можеше да стане и волейболистка, защото баща й тренираше, но повече ходеше с мен. След това във Франция мисля, че се запали повече, защото имаше отбор. Когато отидох в Миранд, то е едно селце, все се шегувам, че има един светофар, една хлебарница и един площад, но хората са много задружни, идваха на баскетбол, цялата зала беше пълна и си беше празник, защото преди това Костадинка Радкова играеше там и тогава имаха три шампионски титли. Всички бяха много запалени. Тогава във Франция отборът на девойките играеше преди жените и тя ходеше с момичетата да гледа отстрани, идваше в залата на тренировки да гледа какво правим. Предполагам, че така си дойде съвсем естествено.

- Какво й казваше най-често, когато тя започна да се утвърждава като състезател? Търсила ли е съвет от теб?
- Да, за някои неща, за които ме пита, обяснявам кое как трябва да направи. Като беше кадетка каза: „Мамо, какво трябва да направя, за да стигна на финал?“ Отговорих, че трябва да вземе нещата в свои ръце и да оправи всичко сама, иначе няма да се получи. Не сама, а да даде тон за песен и да поеме отговорност. Тя трябва да дръпне другите. Станаха втори и имаше много рев и сълзи, но тогава игра много добре. Имаше една случка – играят с Академик (Пловдив) финал и пресират останалите момичета, а тя стои отстрани и гледа. Аз седя на четвъртия ред с други колежки баскетболистки и скачам: „Радостина, вземи топката и я изнеси най-накрая!“ А тя се обръща и казва: „Не ми я дават.“ Викам: „Отиди и си я вземи!“ Като е искала съвети съм давала, но чак такива наставления не съм. Моята майка не е стояла в залата да ме дебне непрекъснато или както има някои родители, които идват с претенции към треньорите и казват едва ли не треньорът какво трябвало да направи и какво не. Те всички вече са специалисти! Единствено, че нейни треньори са мои бивши колежки и ако разбера, че се изявяваме като Майкъл Джордан, лошо ни се пише. Каза: „Мамо, аз нищо лошо не правя.“ Викам: „Знам, но предупреждавам.“ В повечето случаи съм я оставяла сама да види как стават нещата и мисля, че това й подейства добре. Като беше в Славия, беше с добри играчи. Даже в началото исках само да тренира с нас, Жоро Божков реши да я включи в отбора. Защото смятах, че при девойките си прави, каквото си иска и трябва малко да я смачкат, за да види за какво говорим.

- Кое е най-голямото щастие в момента на Евладия Славчева?
- Всички знаят, че съм баба вече. Имам внучка и е много сладка, мишленце.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+