В дома на ямболската легенда Иван Ангелов-Мекия на почетно място има две баскетболни топки. Първата му е подарена от неговите  съотборници от  тима на „Лъсков“,  на 25 август 1979 година, когато се ражда синът му Митко. Втората пък е подарък от същия този Митко, през  2014 година,  когато „Левски“, отборът, в който играе, печели националното ни първенство, купата на страната и Балканската лига.

Под тях и над тях, в скромния панелен апартамент,  са наредени още десетки купи и медали,  които баща й син са спечелили през дългата си спортна кариера,  белязала успехите не само на ямболския, но и на целокупния български баскетбол.

За Митко Ангелов любителите на спорта знаят почти всичко. Той е единственият  български баскетболист, шампион на Европа. Златният медал е спечелил с отбора на „Арис“ Солун.  Бил е национален състезател, а днес е помощник треньор на отбора на „Левски Лукойл“. Неговият баща дълги години е бил звездата на отбора на „Лъсков“ Ямбол, град в който баскетбола винаги и бил религия. За пътя на двамата в големия спорт разказва бащата Иван Ангелов, вече пенсионер, който освен на баскетболната площадка,  където е бил състезател и треньор 33 години е посветил на учителската професия.

Winbet - на един клик разстояние! (18+)

- Господин Ангелов,  защо избрахте баскетбола или той избра вас?
- Като дете започнах с футбол. Бях техничар, сравняваха ме с Митата Якимов, звездата на тогавашния  ЦДНА. В осми клас поисках да стана баскетболист, но треньорът Добри Русев, ми отказа. Каза ми, че не ставам. Странно, но години след това се случи да станем съотборници с екипите на „Лъсков“ Ямбол.    

- Как започнахте в големия спорт?
- Едно лято ме поканиха да отида на тренировъчен лагер в Китен с мъжкия отбор на града. Бях още дете, казах че трябва да питам мама. Тя се възмути: Ние нямаме пари да ядем, ти ще ходиш на море... Никога. Успокои се, щом разбра, че всичко е безплатно. После влязох при мъжете, отначало ме пускаха по-малко, докато се наложих.

- Кой е най- големия успех, който сте постигнали с единствения отбор, в който сте играли -„Лъсков“-Ямбол?
- През 1966 година на квалификационния турнир в Хасково заехме трето място и влязохме в А група. Скоро обаче аз трябваше да напусна, защото въведоха правилото в един отбор да има само двама състезатели над 27 години.  Тогава станах учител. Чувствах се чудесно. 

Шест месеца по-късно треньорът  Симеон Варчев, най-неочаквано  ме покани отново в отбора. В началото отказах.  Но той бе упорит и през 1977,  на 32 години,  отново бях на игрището. Определяха  ме като най-добрия защитник. Човекът, когото пазех, трудно вкарваше кош. Тогава станахме  трети в страната, след „ЦСКА“ и „Левски“. Година по-късно станахме трети и в турнира за Купата на България. Тези два успеха бележеха върха на ямболския баскетбол дотогава. Тогава реших, че е време да се откажа. Окончателно.

- Вие сте посрещнали единствения баскетболист от Източна Европа, който е играл в НБА - Георги Глушков. Спомняте ли си как стана това?
- Това се случи през 1973 година. Той беше на 13 години и дойде от Трявна.  Преди това на няколко лагера, на които се търсят млади таланти,  не са го харесали. Откри го Симеон Варчев. Той го доведе в Ямбол и дори го прибра да живее в дома си. Още тогава си личеше, че ще стане голям състезател, беше много висок, на 18 години влезе в мъжкия отбор на града. Тогава станахме бронзови медалисти на националното първенство.

- А какъв беше пътят на сина ви Митко Ангелов. Може би покрай вас той не се е колебал кой спорт да избере?
- Напротив. В четвърти клас започна да играе футбол, тренираше  лека атлетика, волейбол, само не баскетбол. Веднъж по време на футболен мач се контузи тежко. Стигна се до операция. Тогава го взех в  юношеския училищен отбор по баскетбол, който тренирах.  Той не искаше, но аз съм строг учител. Уважавам дисциплината. Оставял съм десет ученика на поправителен. В игрището всички са равни, такава е философията ми.

На 18 години отиде при мъжете, но почти не играеше, треньорът не го харесваше. Едно лято обаче, беше още ученик, за три месеца порасна със седемнадесет  сантиметра. Тогава се запали. Бързо се наложи. На 19 години вече беше в националния отбор на България. Да влезеш толкова млад в тази гарнитура е  почти прецедент.  Взеха го треньорите Петко Маринов и Иван Чолаков.  На два пъти бе избиран след десетте най-добри баскетболисти на десетилетието.  Беше  капитан на „Ямболгаз“, когато през  2002 година отборът стана републикански шампион, завоювайки най-големия трофей в историята на баскетбола в града.

- Как синът ви отиде в „Арис“-Солун,  отбора, с който стане европейски шампион?  Нямаше ли други алтернативи?
- Когато реши да напусне Ямбол, му се откриха три възможности. Можеше да отиде, играе и учи в САЩ и аз бях за това. Имаше оферта и от Италия. Той струва ми се, че постъпи най-разумно като избра Солун. Замина  с договор за три години на обща стойност 300 000 евро. Отделно премиите. Остана там само година, защото  съседите  взеха  решение в гръцкото първенство да се намали броят на чужденците. В тази година обаче „Арис“ спечели шампионата на Европа (б.р. - шампионска купа на ФИБА Европа).

- Сигурно при срещите ви с Митко вкъщи , баскетболът е основна тема?
- Напротив. Гледал съм  почти всичките му мачове като състезател, както и сега като помощник треньор, но никога не сме ги обсъждали. Не съм му давал съвети, а и той не ме е питал. Въобще вкъщи за баскетбол не се говори.

- Как се чувствахте като учител. За 33 години  през часовете ви са минали поколения?
- Обичах професията си. Много съм се трудил. Но малцина знаят колко стресова е тя. Преди години в час по волейбол едно дете скача и умира. Учителят влезе  в затвора за десет години.  Случи се в мой час дете да си глътне  езика.  Учениците викат: Господине, той умира. Всичко завърши благополучно, но аз си знам какво съм преживял. Огромен стрес.

- А какво получихте срещу това?
- Наградата,  че децата, вече възрастни мъже и жени, ме срещат и ми се радват. И че получавам писма, в които пише:  „Благодаря ви, за това, че ме накарахте да се боря. Вие оставате завинаги в сърцето ми. Десислава. Канада".
Исак ГОЗЕС