Петър Жабов е роден на 7 декември 1973 година в Бургас. Започва кариерата си в Черноморец, а през есента на 1995 година преминава в ЦСКА. Изкарва три сезона на „Армията”, като бе част от състава, спечелил златен дубъл през 1997 година под ръководството на Георги Василев-Гочето. Жабов записа 85 мача и 25 гола за "червените" в елита. През 1998 година е продаден на италианския Козенца (Серия Б). Впоследствие Жабов остана дълго време на Ботуша - игра за Лукезе, Чезена, Пистойезе, Таранто, Нардо, Леко и други. Днес живее в Приморско, където е треньор на деца. Ето какво разказа Петър Жабов в интервю за агенция БЛИЦ - говори за ЦСКА, дубъла през 1997 година, Италия, синовете си и още интересни теми.

-Г-н Жабов, проследихте ли изминалия сезон - второ място за ЦСКА и без трофей. Някои от футболистите казаха, че при това положение сезонът е провален. Така ли е?
-Като бивш играч на ЦСКА и с манталитета, който клубът и футболистите са имали в миналото – от тази гледна точка сезон без купа и титла е провал. От друга гледна точка обаче това не така и ще се аргументирам. ЦСКА стартира с почти напълно нов отбор и до последно беше в борбата за титлата. От спортно-техническа гледна точка това е изцяло положителен сезон.

-Ще успее ли ЦСКА да повиши класата и най-после да спре хегемона на Лудогорец?
-Силно се надявам, но няма да е лесно, тъй като Лудогорец е много напред – и като ръководство, план, стратегия, организация. Лудогорец показа, че може да се печели от футбол в България и при добра работа резултатите не закъсняват. ЦСКА започва да гради от нулата. Няма да бъде никак лесно, защото изграждането на един отбор не е лесна работа. Пред ръководството стои много тежка и отговорна задача, но няма нищо невъзможно.

-Синовете ви – Димитър и Павел, са в школата на ЦСКА. Давате ли им съвети, на какво ги учите?
-Набор 2004, част от който е по-малкият ми син Павел, е най-добрият отбор в школата. Очакваше се много от тях, а те наистина го заслужаваха, защото в продължение на много време не познаваха вкуса на загубата. Павел (на снимката вляво) се развива добре, но в момента в България сме в деликатна ситуация за разлика от моето време, когато аз играех. В момента за изграждането на един футболист трябват много неща – най-важното е да се задържат в сферата на футбола, да се ограничи достъпа им до изкушаващите неща, които ги заобикалят. А що се отнася до съветите, те са едни и същи – много труд, много работа и характер. При момчетата сега е много по-сложно, отколкото при нас.

-Вие, когато бяхте на техните години, за какво мечтаехте?
-При нас нещата бяха много прости, свеждаха се до това да играеш с топка на улицата и да станеш футболист. Докато сега изкушенията са навсякъде – телефони, интернет, игри, социални мрежи и запазването на тези деца и държането във футбола е много по-трудно. Преди заниманията бяха малко, спортът беше единственото по-голямо удоволствие, в което човек може да мечтае.

-Как преминахте в ЦСКА? Кой ви се обади?
-Първият, с когото разговарях, беше Емо Данчев, а след това и с Димитър Пенев. Като едно дете, което от малък е цесекар - да ти се обади любимият клуб и да изпълни една от големите му желания, това е... сбъдна мечта! Една сбъдната мечта, която пожелавам на всеки, който се занимава със спорт. Моята мечта беше да играя в ЦСКА и аз я изпълних.

-Есента на 1994 година е може би най-драматичната по онова време – смениха се много треньори, ЦСКА загуби с 1:7 от Левски. Но вие пропускате поражението.
-Да, пристигнах по-късно, защото бях в Черноморец. Някъде през октомври пристигнах в ЦСКА и станах част от отбора.

-Тогава все още играе Лъчезар Танев, а през пролетта се върна и Трифон Иванов?
-Аз много малко, може би едва няколко месеца, играх с Танев. Но не само той, всички по онова време бяха хора, които са дали много на ЦСКА. Те бяха пример и ние по-младите черпехме опит и знания от тях - не само като футбол, а и като манталитет. Когато казвам манталитет, тогава манталитетът на всички в ЦСКА беше на победители!

-На вас трудно ли ви беше да се адаптирате в ЦСКА?
-Никъде няма лесно, и сега не е лесно особено, когато идваш да играеш в голям клуб, какъвто е ЦСКА. Тогава си проличава характерът. Колкото и тежки моменти да съм имал, всеки иска да продължи напред. И това напред значеше трансфер в чужбина. Да, ЦСКА беше постигната мечта, но този клуб винаги е служел като трамплин към Европа. В ЦСКА никой не ти дава време да навлизаш леко-полеко. Или трябва да си, или да не си...

-Помните ли първият си мач в ЦСКА?
-Не мога да се сетя за първата среща, но преди един от първите мачове беше голямо притеснение. Не мога да го обясня с прости думи, но усетих какво е. Допреди това бях гостувал на „Армията“ с противникови отбори, но когато трябва да носиш фланелката на ЦСКА напрежението е убийствено. Но от друга страна знаете ли какво изпитваш, когато облечеш червената фланелка. Тя ти дава огромно самочувствие, което компенсира всичко. Виждаш в очите на противника респекта, който изпитват към теб и към ЦСКА.

-Няма как да подминем силния сезон на ЦСКА 1996/97, в който записва дубъл. Това е последният сезон с титла и купа, а изминаха вече 21 години.
-На церемонията по случай 70-годишнината си говорих с бивши мои съотборници, както и с Георги Василев, който през 1997 година ни беше треньор. И по същия начин се питахме наистина ли ЦСКА няма дубъл от 31 години. Някак си звучи странно. Пожелавам на бъдещите треньори на ЦСКА да изпитат това удоволствие.

-Вие вкарахте единия от головете във финала за Купата срещу Левски, който ЦСКА спечели с 3:1.
-Честно да ви кажа, нямаше никакво значение кой ще отбележи. Може да звучи клиширано, но тогава най-важното беше да победим и да вземем трофея. Да, след време остава личното удоволствие, но тогава всичко минава на заден план – най-важен бе успехът. Спомням си, че валеше много по време на мача, след като победихме, част от публиката нахлу на терена, радвахме се заедно. Самият двубой не беше никак лесен, срещу Левски никога не ни е било лесно. Независимо в какво състояние се намират "сините". И е вярно, когато някои треньори казват, че в такива мачове не е нужда мотивация. Каква мотивация, ако срещу Левски или обратното – срещу ЦСКА, нямаш мотивация, за кой двубой да се мотивираш? Затова смятам, че дербитата ЦСКА – Левски са най-лесните за един треньор.

-Къде празнувахте спечелената купа през 1997 година?
-Не си спомням точно ресторанта, но празненствата бяха големи. Тогава бяха мутренски години, в които парите летяха с пачки по ресторантите.

-На финала се разписа и Стефан Лулчев, който за съжаление вече не е сред нас, бяхте ли близък с него?
-Бяхме приятели, жалко, че толкова рано си отиде прекрасен човек. Беше добър футболист, за мен беше наистина голям шок. Пазя само положителни спомени от него. Прекрасно момче.

-Помните ли идването на Стилиян и Мартин Петрови? С какво ви направиха впечатление?
-Дойдоха млади момчета с талант. Още с идването си имаха самочувстиве и качества. А и може би идването им в шампионски сезон им помогна да израснат психически. Те имаха шанс и късмет да попаднат в ЦСКА.

-Защо не успяхте срещу Стяуа през лятото на 1997 година в квалификационните кръгове на Шампионската лига, бяхте близо до чудото в Букурещ?
-Целият проблем беше в Румъния, там изпуснахме нещата. Ако бяхме успели да задържим 3:1, но... изравниха ни до 3:3. Десетина минути преди края трябваше да бъдем по-концентрирани и имахме голям шанс да ги елиминираме. Жалко за нас, защото шансът ни беше в Румъния. На реванша... Ами, на реванша се случи неприятно. Може би си помислихме, че след като сме вкарали три гола като гост, тука лесно ще можем да ги отстраним. Но не стана точно така и загубихме с 0:2. Стяуа и тогава имаше много добри футболисти. Спомням си, че Лакатуш играеше.

-Имаше ли голяма еуфория, когато Стоичков, Костадинов и Трифон Иванов се върнаха през пролетта на 98-ма?
-Наистина беше голямо удоволствие да се докосна до тези големи футболисти. За нас беше страхотно чувство и чест да играем с носител на "Златната топка". От Стоичков пазя само положителни спомени, както и от Костадинов и Трифон Иванов. Заразяваха със своя пример. Беше наистина удоволствие.

-Как звездите се отнасяха с вас, например Стоичков какво ви казваше?
-Ние бяхме съотборници, нямаше какво да делим с тях. Ние слушахме и изпълнявахме. Ще ви кажа какво ми направи впечатление от Стоичков. Истински професионалист – той не се пестеше в нито един момент дори на тренировките. Без значение дали става въпрос за загрявка, дали в заключителна част на заниманието. И затова постигна толкова големи успехи.

-Защо се случи онзи мач и загубата навръх 50-годишнината от Левски с 0:5?
-Един от най-негативните спомени, които имам в ЦСКА. Сега като връщам лентата назад, си мисля, че мачът можеше да протече по друг начин. Ударихме две греди първото полувреме, но изиграхме много слаб мач, няма какво да се оправдаваме. Може би заслужено загубихме. Влязохме малко превъзбудени, мислехме си, че сме сигурни победители, че след като се върнаха Стоичков, Костадинов и Трифон Иванов, сами ще бият Левски. Може би трябваше ние да им помогнем повече. Съжалявам за този мач. Един от най-лошите ми спомени, но както има хубави неща, така има и лоши.

-Как се стигна до трансфера ви в Козенца?
-След един от мачовете моят бъдещ мениджър влезе в контакт с мен. Благодарение на него ме взеха. Изкарах три години и половина в Козенца. Имаше хубави неща – отидох там, сблъсках се с друг манталитет, други хора и обичаи, с нова страна, друг език. В началото обаче докато се приспособя към тренировъчния ритъм, беше трудничко. Първата година имах повечко контузии, но се справих.

-Имаше ли кой да ви помогне за по-бързата адаптация?
-Не, навсякъде сам съм се справял. Естествено, на по-късен етап, семейството ми винаги е било до мен, за което им благодаря.

-Синовете ви се родиха в Италия? Помните ли какво правихте в дните на ражданията?
-Това са два от най-щастливите дни в живота ми. Любопитното е, че и преди двете раждания ми предстояха мачове. И още по-любопитното, че и двата пъти вкарах голове. След това се шегувахме със съпругата ми, че трябва да продължим с децата, за да продължа да бележа голове. Единият се роди близо до Флоренция, а другият в Южна Италия. Имаше хора, които ни помогнаха – съотборници, президенти, ръководители. Беше много хубаво да видиш как тези хора помагат на един българин. Аз вече бях живял три години в Италия, когато се роди големият ми син. По онова време не се пътуваше така лесно, нямаше толкова чести полети, нямаше и толкова българи в Италия. Искаш да почерпиш целия свят, а се ограничаваш до съотборниците (смее се).

-Защо се върнахте в България?
-Имахме възможност да останем там, но не всеки човек може да направи такава крачка в живота си. Носталгията беше повече и със съпругата ми решихме да се върнем, за което до момента не съжаляваме.

-Къде срещнахте съпругата си?
-Стана в София. Тя работеше в една банка, в която ни превеждаха заплатите. Така се запознахме. Явно ни е било писано. Тогава бяха страшни годините – имаше инфлация. На 24 юни 2000 година направихме сватба. Оженихме се в Бургас, откъдето аз съм родом. Имаше приятели италианци, които бях поканил. След това доста дълго време се говореше в Италия за сватбата ни и как празнуваме ние, българите.

-Занимавате се със семеен хотел в Приморско, върви ли бизнесът?
-Всичко е нормално, вече десета година го имаме. Успяваме да се справяме.

-Но продължавате да сте част и от футбола?
-Естествено, че не съм откъснат от футбола, тренирам дечица в Приморско. След като свърши сезонът, давам шанс и помагам с каквото мога на тези деца. Откакто съм треньор, вече няколко момчета отидоха в част от водещите школи в България. Над 6-7 деца са в ДИТ, моите синове са в ЦСКА, имаме деца в Славия, Нефтохимик и Черноморец.

-Ще бъде ли скоро времето, в което фамилията Жабов отново ще бъде част от първия отбор на ЦСКА?
-Ще се радвам много, ако синовете ми влязат в първия отбор. Удоволствието ще бъде по-голямо, това е целта пред тях. Помагам им с каквото мога, напътствам ги с каквото мога и ще бъдем щастливи със съпругата ми, че нашите деца ще имат тази възможност.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ