Героят от Световното в САЩ-1994  Бончо Генчев е роден през 1964 г. в Генерал Тошево. Играл е в “Левски” (Лясковец), “Локомотив” (Горна Оряховица), “Етър” (Велико Търново). През 1991 г. преминава в португалския “Спортинг” (Лисабон), а година по-късно отива в “Ипсуич” и става първият българин, играл в английската Висша лига. След това кариерата му продължава в “Лутън”, ЦСКА, “Хендън” и “Каршолтън”. Генчев е шампион на България и носител на Купата с “Етър” през 1991 г. Голмайстор на "А" РФГ през 1998-а със 17 гола. Дебютира в националния отбор на 26 септември 1990 г. срещу Швеция в Стокхолм. Има 14 мача и 2 гола за националния отбор. Бронзов медалист от Мондиала в САЩ, където играе 3 мача (вкарва една от дузпите срещу Мексико). На Евро-1996 в Англия  участва в един мач. В момента  е президент на “Локомотив” (Горна Оряховица).

 

- (Смее се). Благодаря, добре съм. Приятно е чувството. Вижте, аз никога не не съм се блазнил от постове, власт и слава.  Да, сега съм президент на “Локомотив” (Горна Оряховица). Имаме вече шест поредни победи, вървим отлично. Вчера (б.р. – в събота) бихме “Бдин” (Видин). Отборът играе добре, на първо място сме във временното класиране на полусезона. Ще видим обаче къде ще финишираме.

- Вие сте истинска легенда на “Етър” (Велико Търново). Там пък отскоро работи вашият добър приятел Илиян Киряков. Ще има нещо ли по-особено преди поредното издание на регионалното дерби?

- Е, разбира се, че я има тръпката. Все пак толкова щастливи години от живота ми са минали във Велико Търново. Станах шампион с “виолетовите” – един незабравим момент. Винаги тези мачове между “Етър” и “Локо” (Горна Оряховица) са били по-особени, със собствена атмосфера и колорит. На последното дерби над 4000 фенове се изсипаха на стадиона. Кажете ми къде в “А” група идват толкова хора? Очаквам с нетърпение сблъсъка ни с комшиите през пролетта. Тогава ще откриват ремонтирания стадион “Ивайло” и ще се получи истински футболен празник. Аз лично съм на мнение, че тези мачове по нищо не отстъпват на пловдивските или софийските вечни дербита.

- Двамата ви синове са звездите на “Локомотив”. Доволен ли сте от тяхното представяне?

- Да, разбира се. Много съм доволен от синовете ми. По-малкият - Явор е роден през 1989 г. и е офанзивен халф, а баткото Любомир, който е набор 1986 г., е нападател. Особено големият направо залепна за отбора, стана любимец на местната публика. Скъсва се да вкарва. В 4 поредни мача записа хеттрик, после вкарваше поне по един гол. Любо има на сметката си от началото на сезона 17 гола, а две трети от головете на отбора са след негови асистенции. Много силно се представя. Малкият също не е лош. Добри са ми децата, но на мен като родител ми е неудобно да ги хваля.

- Вас навремето кой ви накара да станете футболист?

- Никой не ме е задължавал. Сам си избрах пътя навремето и сега не искам да се бъркам и на синовете. Каквото те решат, това да правят. Моите родители все пак имат заслуга за това да се насоча към футбола. Те видели обява от пет реда във вестник “Народен спорт”, че набират деца след 5-и клас за Спортното училище в Ловеч. Подадох документи, обаче конкуренцията беше убийствена. Бях първа резерва, 300 деца се борихме за 9 места!

 

Нямах вуйчо

владика да

ме бута

 

напред и останах извън борда. Не ме приеха на първото класиране. Благодарение на шанса, без който не може в живота, се получи ситуация. Едно от момчетата, които вече бяха приети, се отказа още на първия месец. Тежки му били книгите, и аз влязох в училището. Бяха хубави времена. Съученици бяхме с Петьо Хубчев и Миро Байчев. Голяма конкуренция бяхме Ловеч и Велико Търново. Ние бяхме силно поколение 1964-ти набор. Търновчани пък извадиха екстра набори 1965-и и 1966-и – Трифон Иванов, Краси Балъков, Гошо Георгиев... После, така се случи, че се събрахме.

- Как се разви кариерата ви?

- Трябва да поясня нещо, което често забелязвам като грешка, допускана от вас, журналистите. В някои от моите биографии пише, че съм играл в Генерал Тошево. Няма такова нещо. Истината е съвсем различна. Един местен треньор, за да си пише актив, написал, че съм негов възпитаник, което е далеч от истината. Да, нашите живееха в Генерал Тошево, аз там съм и роден. Обаче, когато бях двегодишен, се преместихме първо в Трявна, а оттам – във Велико Търново. След спортното в Ловеч изкарах казармата в Горна Оряховица и Лясковец. Разпределиха ме в ЖП войски в Русе до клетвата. После изкарах месец в едно забутано поделение в Одърне, преди да ме вземат в Лясковец във “В” група. После заиграх в “Локо” (Горна), който тогава се подвизаваше в “Б” група. Отново се качихме в професионалния футбол, като направихме едно малко чудо – за три години преминахме и през трите нива – от “В” до “А” група. Нещо подобно на „Лудогорец“. Спомням си мач за Купата срещу шампиона “Берое”. Бихме с 5:0,

 

като и петте

гола бяха мои

 

Още е пред очите ми центрирането на Асан Абишев-Асенси, как я забождам топката с глава. От петте два гола бяха с глава, по един с левия и десния крак, и един път се разписах от дузпа. Вратарят Ивко Ганчев щеше да си изяде ръкавиците от яд. Това е може би най-силният мач в кариерата ми. Вървеше ми страшно много. Така и не записах обаче мач с “железничарите” в елита, защото Георги Василев ме покани в “Етър”. Стана една беля обаче тогава, не е за разправяне...

- Какво се случи?

- Подписах предварителен договор с “Витоша”, тогава комунистите така бяха прекръстили  “Левски”. Треньор беше Павел Панов. Трябваше да си стягам багажа вече за столицата. Добре, ама почнах да се колебая. В последния момент нещо ми стана. Може би се уплаших, бях твърде млад – на 23 години. Върнах се в Търново и казах: “Оставам”. Подписах и с “Етър”. Имах си големи проблеми после. От “Витоша” и от БФС скочиха заради двата договора. Можеше да не играя 2 години футбол. По същото време пък и Краси Балъков беше в подобна на моята ситуация. Той пък беше парафирал с ЦСКА и с “Етър”. Хората във Велико Търново се вдигнаха на бунт, правиха протести, за да ни оставят. Много силни излязоха местните партийни функционери. Накрая нещата се решиха под масата. “В името на младостта, на развитието оставяме двамата млади футболисти в “Етър”, пишеше в мотивировката да останем. Не съжалявам за своето решение да скъсам с “Левски”, макар че може би по-рано щях да стана шампион, а не чак през 1991 г.

- По ирония на съдбата много пъти сте наказвал “Локо” (Горна Оряховица), на когото сега сте шеф...

- Да, така е. Никога няма да ги забравя тези дербита. Много ме псуваха и кълняха в Горна Оряховица. Имам ги тези срещи на видеокасетки. Още си спомням как от трибуните подвикваха да ме разнасят като първомайски плакат (смее се).

- Ваша запазена марка бяха головете със задна ножица, както и салтото след гол. Тези изпълнения специално ли ги репетирахте?

- Не, отвътре ми идваха. Обичах да забавлявам хората по трибуните. Нали за това идват на мач. Иначе оставах по час два след почти всяка тренировка за допълнителни упражнения. Бях и по природа доста гъвкав, доста пъргав. Тези неща не се учат. Те са вродени. Случвало ми се е и да падна на врата си. После и феновете на “Ипсуич” и “Лутън” бяха луди по моите ножици и салта. Ако гледате записи с мои голове, ще видите, че повечето бяха само след едно докосване.

- От кои футболисти в “Етър” се учехте?

- О, много бяха! Заварих Захари Минчев и Ивелин Младенов – двама великани за търновския футбол. Имах им уважението, но си имах и самочувствие. Знаех, че си имам собствен стил. Най-добре се разбирах на терена с Краси Балъков и Гошо Георгиев – Ален Жирес му викахме. Същият дребен и вреден беше като французина. В “Етър” имаше и един украински таран - Игор Кислов. Добри футболисти се събрахме, силен колектив, отлични треньори и организация на работа в клуба. Изградихме си самочувствие, по едно време така играехме, че се питахме не дали ще бием, а с колко ще бием. Заслужено спечелихме и титлата.

- Как стана трансферът ви в Португалия?

- Емисари на “Спортинг” (Лисабон) бяха идвали да ме гледат в няколко поредни мача. Останаха доволни от видяното. За трансфера ми помогна мениджърът Лусидио Рибейро. В началото ми беше доста тежко. Нова и чужда обстановка, трябваше да се боря с конкуренцията на осем бразилци. Освен това и треньорът беше бразилец. Тогава в Европа имаше въведена квота за чужденци. Само трима имаха право да са на терена. Не можах да се наложа като титуляр, но колкото пъти ме пуснаха, толкова пъти вкарах. Доволен съм от престоя си при “зелено-белите”. Имам прекрасни моменти с “лъвовете”.

- Кой от тях няма никога да забравите?

- Попадението срещу “Бенфика” на финала за Купата на Португалия. Бихме с 1:0, а аз се разписах след поредната задна ножица. Начело на “орлите” беше шведът Свен-Горан Ериксон. Освен това, в “Спортинг” имах уникалния шанс да се срещна и работя с прекрасен човек и велик треньор като незабравимия сър Боби Робсън. Той е човекът, който ме насочи към “Ипсуич” по-късно. За съжаление получих две нелепи контузии и месеци наред бях извън строя. Сър Боби прояви търпение към мен, искаше да ме пуска. Тогава ръководството се насочи към поредния бразилец и на мен ми стана ясно, че нямам бъдеще в “Спортинг”. Робсън ми обясни ситуацията и ме посъветва да отида в „Ипсуич”. Това е съвършеният джентълмен, истински благородник и човек на мъжката дума. Жалко, че вече не е сред нас. В Лисабон за първи път срещнах и Жозе Моуриньо.

 

Специалния

тогава не

беше специален

 

Едно скромно момче, което стоеше отдясно на Робсън. Жозе му превеждаше в началото, после остана и в щаба на легендарния англичанин.

- Вие сте първият българин във Висшата лига на Англия. Започнахте с мечтан старт кариерата си на Албиона...

- Да, дебютирах с голов пас срещу “Манчестър Сити” през ноември 1992 г. Спечелихме с 3:1, подадох за второто попадение. Седмица по-късно вкарах и първия си гол за “Ипсуич”. Бихме “Блекбърн” с 2:1, аз се разписах със задна ножица. Отидох да куфея сред феновете, те не ме пуснаха от прегръдките си в продължение на близо 2 минути. Удоволствие и чест за мен беше да играя в Англия.

- Кой беше най-силният ви мач за “трактористите”?

- Така ни наричаха, вярно е, въпреки че на клубната емблема имаше конче. Може би бяхме станали “трактористите”, защото един от спонсорите беше компанията “Грийн трактор” (смее се). Най-силен мач не мога да определя, но може би е този срещу “Гримзби” (4:0) за Купата, когато записах хеттрик. За спомен ми подариха топката, с която се игра срещата. От този момент завинаги влязох в сърцата на нашите фенове. Много ме уважаваха хората.

- Какъв отбор заварихте?

- Доста стабилен. “Ипсуич” си бяха фактор в елита. Мениджър ни беше легендата Джо Роял. Сред лидерите бяха универсалният Йън Маршъл, тъмнокожият Крис Киуомия, Пол Годард, дойде и голаджията Лий Чапмън от шампионския тим на “Лийдс”. Чужденците бяхме трима – аз и двама канадци - вратарят Крейг Форест и защитникът Франк Ялоп, който после беше треньор на Дейвид Бекъм в “Лос Анджелис Галакси”. Играх общо пет сезона в Премиер лигата, вкарвал съм голове на “Манчестър Юнайтед”, “Арсенал”, “Челси”. Решително се оказа и попадението от дузпа, което отбелязах в последен мач от сезона срещу “Манчестър Сити”. С този гол се спасихме от изпадане. После в “Лутън” с мен ритаха още звезди като ексхалфът на “Арсенал” Майкъл Томас и легендата на “Тотнъм” Клайв Алън. В “Лутън” ми поверяваха да изпълнявам статичните положения и дузпите. Вкарах повече от 10 дузпи. Два пълни сезона изкарах при “шапкарите”.

- Поддържате ли контакти с първия си английски клуб “Ипсуич”?

- Да. Редовно ме канят да участвам в един демонстративен турнир на бившите професионални футболисти, където се включват Йън Ръш, Глен Ходъл, Пол Гаскойн, а срещите се предават по телевизия “Скай”. В Англия клубовете се отнасят с изключително уважение към бившите си футболисти и не пропускат възможност да им го засвидетелстват. Сигурно малко българи си спомнят, но аз взех участие и в бенефис в Санкт Петербург през 1995 г. Бях част от Отбора на света срещу Русия. Загубихме с 1:2 .

 

Спах в една стая със

Збигнев Бониек

 

Аз вкарах гола за нашия тим от нула градуса след отличен пас на унгареца Лайош Детари. Получи се страхотно шоу за публиката.

- Вие взехте участие и в най-големия триумф на нашия футбол – бронзовите медали от Мондиала в САЩ през 1994 г.

- Щастлив и горд съм от този факт. Това беше изключително поколение от футболисти. Всички бяха №1, никой не живееше с мисълта, че е по-ниска класа. Доволен съм, че изиграх три мача на световното. За мен беше гордост, че съм играл редом до такива футболисти. Не можех и да си помисля да изместя някой от тези момчета. Дузпата срещу Мексико на осминафинала е върхът в кариерата ми. Това ми е най-скъпият гол. Не съм се притеснявал нито за миг при дузпата.Вътрешно бях спокоен и уверен, когато Димитър Пенев ми повери изпълнението. Обаче с всяка секунда краката ми се сковаваха заради пропуска на Краси Балъков преди мен, както и заради дюдюканията на близо 70-хиляди мексиканци на стадиона в Ню Йорк. В момента на удара само си казах дано да уцеля вратата, тъй като два месеца по рано с “Ипсуич” бях изпуснал дузпа срещу “Шефилд Уензди”. Засилих се, ритнах и когато топката опъна мрежата се почувствах най-щастливият човек на стадиона. Неимоверна тежест падна от плещите ми. Често си гледам медала от Щатите, ордена “Стара планина” и им се радвам.

- През лятото на 1997 г. изненадващо за мнозина се завърнахте в България и облякохте фланелката на ЦСКА. Как се стигна до трансфера ви при “армейците”?

- В основата беше треньорът Георги Василев. Ние сме много близки с Гочето, освен това съм и кръстник на сина му Веселин. Веско тръгна да се жени, покани ме на сватбата. Поканени бяха и всички шефове на “Мултигруп”, барабар с Илия Павлов. Компанията беше спонсор на ЦСКА. Седяхме на една маса с босовете. От дума на дума стана въпрос да се върна у нас. Увещаваха ме: “Айде, идвай в ЦСКА, няма да съжаляваш.” Отначало се дърпах, но те ме убедиха. Изкушиха ме с отлични условия. Събрахме се все опитни футболисти – Емо Костадинов, Трифон Иванов, Христо Стоичков, Гошо Йорданов. Покрай нас растяха и малките - Милен Петков, Стилиян и Мартин Петрови. Последният ми мач с червената фланелка беше срещу “Атлетико” (Мадрид) – 2:4 на "Армията". Спомням си и за една трудна ситуация в четвъртфинала за Купата срещу “Славия” (4:2). Губехме с 1:2 и бяхме на път да отпаднем, но забих хеттрик. Или пък равенството с "Левски" (3:3) - поведохме с два мои гола, те ни обърнаха до 3:2, накрая изравнихме от дузпа.. Получиха се обаче някои неприятни неща. Уж щяхме да печелим златните медали, но после какво се случи, така и не разбрах. Разбиха отбора. Тръгнах си с голямо огорчение от ЦСКА.

- Какво имате предвид?

- Шефовете на клуба излязоха некоректни. Шест месеца не бях взимал заплата. Проявиха неуважение към мен, въпреки че станах голмайстор на първенството със 17 гола. Не можех да си представя, че трябва да се моля за това, което съм заработил. Мислех да ги съдя, после махнах с ръка на всичко. Както и да е, това вече е забравена история.

- Вие обаче не приключихте веднага с футбола, а играхте до преклонна за играта възраст...

- Като виждаш, че можеш повече от доста по-младите, защо да им се даваш? Преди да се върна за постоянно у нас, бях играещ треньор в Лондон наедин местен отбор – “Хендън”, който в същата година честваше едновековен юбилей. В състава бяха предимно млади момчета на 16-17 години, които търсят трамплин и реализация към по-известните отбори. Между тях бяха трима бивши юноши на “Челси”, както и двама българи – моите синове. Подвизавахме се в шестото ниво на футбола в Англия. Оказа се, че животът след футбола не е лесен. Опитите ми да развивам бизнес не се оказаха успешни. Пробвах със собствен ресторант, но не се получи.

 

За кръчмар

не ставам

 

но и не съм лепил плочки, както писаха ваши колеги. Бъдещето ми е във футбола.

- Малко хора знаят, че сте и световен шампион, макар и за аматьори.

- Да, така е. Тимът ни беше съставен от българи – емигранти, и се казваше София. Най-вълнуващото за мен беше, че в част от мачовете играх със сина ми Любо. Турнирът е престижен и се радва на сериозен интерес в Англия. При първото ни участие играхме малък финал, като там бихме камерунците. В последното издание преди година стигнахме четвъртфинал, където ни спряха французите. Първенството протича при изключителна конкуренция на терените в парка “Уимбълдън”. Атмосферата по стадионите, която англичаните създават, също е уникална. Не може да се опише с думи колко хората в Англия обичат играта. Това е свръх удоволствие за тях или най-точно да го кажа - това е религия. Неслучайно поради тази причина и аз обичам да ходя на мачове. Гледам на живо “Фулъм”, “Челси”, “Лутън”, “Арсенал”. Но си оставам фен на “Ливърпул”...