Корифеят на спортната фотография в България – Бончук Андонов, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Голът на Емил Костадинов на “Парк де Пренс”, рекордният скок на Стефка Костадинова в Рим, олимпийското злато на борец №1 на ХХ век Валентин Йорданов в Атланта, триумфът на ЦСКА над великия Ливърпул, попадението на Христо Стоичков над германската стена в Ню Йорк. Всичко това е запечатано от обектива на Андонов, който наскоро празнува 70-годишнина. 

- Здравей, Бончук! Поздравления за 70-годишнината, която навърши наскоро! Как се чувстваш в ролята на доайен в гилдията на спортните фотографи?
- Да те нарекат доайен е нещо много специално, дори и за мен, но и много задължава. Да работиш активно на тази възраст означава, че дълги години си се мъчил да отстояваш позициите, до които си достигнал.

- Днес всеки човек е едва ли не фотограф, защото разполага с камера на мобилния си телефон. Как приемаш този факт?
- Не можем да се върнем назад – технологиите се развиват и напредват. Така и подобряването на качеството на снимките от мобилните телефони е със задоволителна острота. Но не бива да забравяме, че не е важно да имаш обектив, а да има фотограф зад устройството.

- Кога получи първия си фотоапарат и направи първите си снимки?
- За съжаление твърде късно в живота на един човек. Това се случи в казармата, където попаднах в отделение, което се занимаваше с разузнавателна дейност. Там ми връчиха фотоапарат и казаха, че трябва да работя с него, само защото съм завършил „Полиграфия и фотоцинкография“. Без да знам и думичка за фотографското изкуство.

- Хубави снимки ли направи тогава като разузнавач?
- Трудно беше, но в казармата връщане назад няма. Когато ти поставят нещо като задача, все едно, че е свършено.

- Всеки човек има някаква детска мечта – твоята каква беше?
- Детската ми мечта беше историята. Смятах, че ще стана историк. В последствие като завърших „Полиграфия“ мислех, че ще стана един добър полиграфист. Исках да кандидатствам в Германия висше образование „Полиграфия“, но в казармата прочетох във вестник „Народна младеж“, че този институт е закрит, а кандидатстването става със съвсем други предмети, за които не съм готов. Това стана 20 дни преди явяването ми на изпит. Тогава разбрах как един човек като мен е изпаднал в дупка – нямаш избор, няма какво да правиш. Офицерът, който ми водеше батареята, виждайки ме разстроен, ме попита какво се е случило. Обясних му, а той каза: „Не се притеснявай. Много добре се справяш с фотографията тук. Защо не се опиташ да завършиш „Фотография“ и това да ти стане професия?“ Не се замислих много и се записах да уча в Полиграфическия техникум след средно образование, където се обучаваха фотографите. Така всъщност казармата ме превърна от един кандидат-историк или полиграфист във фотограф. А причината да стана спортен фотограф? Правехме едни макетни списания, за да знаем как се прави фотожурналистика и в тях ходех да снимам много футбол. Направих една страхотна снимка на Цецо Атанасов от ЦСКА в младежкия национален отбор. Учителят по физкултура на Полиграфическия техникум попита кой е направил снимката и ми каза: „Бончук, защо не избереш спортната фотография за твоя професия?“ Това е вторият шанс, който ме насочи към спортната фотография и към дипломната ми работа за футболния запалянко.

- Спомняш ли си първата публикувана твоя снимка и как го прие?
- Първите ми публикувани снимки бяха във военния вестник, но не го казвам, защото е било и като мое задължение, а не като някаква творческа проява. А иначе първата ми публикувана снимка е в „Старт“ на скиора Иван Пенев. Всички снимаха отдалеч, а аз поради липса на добра техника, отидох и се заврях под едно скочище на ските. Направих страхотна снимка, която в последствие ми помогна да кандидатствам в „Старт“, да спечеля и да бъда назначен там.

- Доколко има разлика за фотографа, когато снима олимпиада или например селска спартакиада?
- Навремето селската спартакиада беше едно сериозно спортно събитие за България. Олимпиадата е мечта за всеки, но не всеки може да се добере и да отиде на снима олимпийски игри. Не всеки може да се докосне до онова, което предлага олимпиадата – да снимаш олимпийски шампиони.

- Какво отношение чувстваш от страна на спортистите, които снимаш? Как ги предразполагаш?
- В началото на моята кариера като спортен фотограф избягвах да влизам в директни контакти със спортистите. По-скоро се срамувах и притеснявах. Но с течение на годините страшно много ми помогна това, че съм стажувал при Петър Спасов от „Народен спорт“, който беше царят на фоторепортажа и умееше да предразполага хората така, че да изглеждат перфектно на първа страница. В последствие взех да го прилагам. Сега като отида на спортно събитие, голяма част от по-младите колеги казват: „Щом Бончук е тук, той ще подреди спортистите и ще направим снимка.“ За голяма моя радост и синът ми върви по този път. Често пъти му казвам: „Аз, тате, ги наредя, те снимат зад мен и направят по-хубава снимка. А аз докато се приготвя, те са направили снимката.“

- Синът ти Костадин Андонов вече е собствена марка в спортната фотография, но ти все още си критичен към него…
- От малък отношението ми към сина ми е такова. Целувал съм го само когато спи. Аз съм дете, израсло без баща и напътствията на майка ми винаги бяха, че родителят трябва да се отнася сериозно към детето – да бъде пример за него и да му показва, че в крайна сметка той не е чак толкова успял, колкото си мисли. Затова така подхождам към моя син. Иначе той върви в много правилна посока. Имам забележки, че не се обръща много към моите фотоархиви. Разбира се, когато мен няма да ме има, той ще трябва да се занимава с това нещо. Това е моят съвет към него.

- Твоята професия ти дава възможност да си в близост до много големи спортисти на България. Какво от впечатленията и от контакта с тях остава скрито за масовата публика? Кой спорт е най-лесен и кой най-труден за снимки?
- Според мен най-трудният спорт за снимане е футболът. Трябва да разполагаш с прилична техника и обективи, за да направиш прилична футболна снимка.

- Монтирал ли си топка?
- Никога в живота ми. Аз съм върл противник на монтажите. Те изкривяват представата за футболната снимка. Действа ти добре, на пръв поглед виждаш идеално – скочили са двама души, главите им са се ударили почти и топката цъфти над главата им. То е нереално това нещо.

- Понякога две топки в една снимка са излизали в пресата.
- Едно време пристига Чаушеску и на аерогарата го снимат заедно с Тодор Живков. Хората в БТА, които определяха коя ще бъде снимката за всички вестници, виждат, че Чаушеску няма бомбе на главата и на бърза ръка му монтират едно бомбе. На другия ден се появява снимка, на която двамата са с бомбета, а Чаушеску държи резервно бомбе. Всички мои учители по фотография никога не са ме учили да правя това нещо. Въпреки че съм виждал Петър Спасов, един майстор на монтажа, от три хокейни снимки да направи една, която изглежда перфектно. Но като я видят хокеистите, разбират, че е много смешно. След футбола най-труден за снимане е волейболът.

- А от личностите кой е най-лесен и кой най-труден?
- Навремето имаше една много добра дискохвъргачка Мария Вергова, но тя и нейният треньор ненавиждаха фотографите. В момента, в който се появиш с дългофокусния обектив, отдалеч треньорът ѝ започва да крещи. Спира се състезанието, гонят се фотографи. Имали сме и други случаи, но фотографът е човек, който трябва и да се съобразява с присъствието си.

- Кога се получава хубавата снимка? Как се чувства един български фотограф, който е запечатал паметния момент на „Парк де Пренс“ - голът на Емил Костадинов, с който елиминирахме Франция или на Стоичков срещу Германия на знаменитото американско лято през 1994 г.? Не ти ли идва да хвърлиш апарата и да участваш в празника на терена?
- Отиваме с Митьо Ексеров, бог да го прости, един блестящ футболен журналист, на турнир в Петрич, където се готвеха много отбори през пролетната подготовка. Започна да вали страхотен дъжд през целия ден. На стадиона Ексеров ми казва: „Бончук, направи две-три снимки и ела при мен в ложата да си говорим, няма смисъл да те вали.“ Но като слязох на терена, видях, че започва една люта битка между тогавашния отбор на Съветския съюз и друг тим. Локви, кал, вода – реших, че е престъпление да напусна поста си на спортен фотограф в такъв момент. Продължих да снимам и направих блестяща фотосерия, която ми донесе най-голямата награда в живота. А „Парк де Пренс“ е един от най-щастливите мигове в живота ми. Тогава се почувствах част от този голям отбор. Благодарение на умелите организаторски умения на Вальо Михов прекарахме чудесна нощ в Париж. На другия ден на стадиона ръмеше лек дъжд. Заредих единия апарат, но забравих да заредя втория. Мачът започна – снимам, снимам, снимам, сменям с другия апарат, продължавам да снимам. Тогава Емо Костадинов вкара първия гол, а аз бях щастлив човек, защото го имам на снимки. Но свърши полувремето, отворих фотоапарата и видях, че е празен. Това е нещо, което не пожелавам на никого да изпита в живота си. Разбира се, когато те покрие късметът, което е много важно и в нашата професия, а и Бог ти помогне, имах щастието да направя 17 снимки на победния гол и след това на радостта на хората от щаба и от отбора. А САЩ е друга тема. Нямаше да замина за Щатите, поради факта, че главният ми редактор тогава отказа акредитация пред Футболния съюз. Разбрах, че няма да пътувам в последния момент. Мечтаех да бъда на световно първенство с тези прочути български герои, играещи по цял свят. Но се намери един добър човек, който разбра моите болки, успя да ми помогне финансово, а Вальо Михов издейства нова акредитация. Така заминах за Щатите, за да направя може би най-хубавите си футболни снимки в живота.

- Как оцеля като професионалист в смутните времена на прехода, когато бяха закрити доста вестници, нямаше средства за заплати, за командировки, за фотографска техника?
- Наистина бяха тежки времена. Когато един човек купи вестник „Старт“, фотоотделът не пожела да бъде купен. Останахме самодействащи хора и започнахме да помагаме на други вестници, както и на самия „Старт“, но при определени условия. Почти бях станал щатен фотограф на „Труд“, защото тамошните колеги не изпитваха особена любов към спортната фотография. В тези трудни времена се опитахме да намерим ново поприще, но то не ме задоволи. Срещнах стария футболен коментатор Николай Колев – Мичмана, който ми даде един безценен съвет. Каза ми: „Бончук, защо седиш там и правиш кафе? Ти си Бончук Андонов. Кой няма да иска да има снимка от Бончук Андонов? Зарежи всичко и си почни професията – това, което можеш“. И наистина до ден-днешен следвам съветите му.

- Изпитваш ли носталгия към старите черно-бели фотофилми?
- Черно-бялата фотография най-много се практикуваше навремето, независимо, че в „Старт“ снимахме и цветно. Бяхме първият и единствен голям седмичник, който имаше и цветна фотография, но проблемите бяха много големи, защото нужните филми за спортна фотография се доставяха по второ направление. Янко Гъров правеше какви ли не скиважи пред външнотърговски фирми да ни дадат малко филми, които те реекспортираха за чужбина и не ги доставяха за нас. Най-хубавата фотография за мен си остава черно-бялата филмова, защото тя е истинска фотография. Там не можеш на часа да смениш топката, не можеш да дадеш друг фон. Там се изискват умения във фотолабораторията, където по химически път се прави снимката. Това е класика в жанра.

- Кога един фотограф е доволен от снимките, които е направил?
- Ние, фотографите, винаги мислим, че не сме направили най-хубавата си снимка. Всеки път, когато отивам на спортно събитие, било то по-малко като мащабност, било то по-голямо, ми е като за първи път. Преглеждам апаратурата, сегашните филми, т. е. картите, батериите да са заредени… Тогава вече отиваш да работиш. А дали ще направиш хубава снимка, пак зависи от съдбата и от мястото, което си избрал. Имаше един баскетболен финал за купата на България в Севлиево. Започна загрявката и видях как един от американците така забива, че има голяма вероятност да свали коша. Мачът започна и всички избраха да снимат от мястото, което е по-удобно за стоене на фотографите. А аз избрах мястото, където този човек ще атакува. И наистина на второто забиване, топката влетя и кошът беше в ръцете му. Направих снимка, която предизвика голям фурор в печата, а и самият аз бях доволен, че съм направил нещо хубаво, благодарение на опита, който имам, както каза в последствие един друг спортен фотограф.

- До каква степен фотоапаратът влияе за хубавата снимка?
- Много трудно е да се каже в проценти. Навремето, когато снимахме футболен мач с филмовите фотоапарати, възможностите бяха да направим максимум 10-12 снимки. Сега това звучи смешно, защото днес правим по 10 хиляди кадъра на една среща. Но възползвайки се от новата техника, човек снима безкрайно толкова много, че не му остава време да подбере най-доброто. Времето никога не стига.

- Кои спортисти са оставили най-силен отпечатък в твоя фотоапарат и в твоите спомени?
- Като начинаещ фотограф, а и преди това като футболен фен, няма да скрия, че съм обикалял стадионите в София и в провинцията. Бях много привързан към големите български футболисти, които играеха по онова време. За съжаление не можах да снимам Котков и Аспарухов, които бяха безкрайно интересни за снимане хора. Наследих архивите на един мой учител – Димитър Михайлов, който беше фотограф на БСФС по онова време. Преди да почине той ми предостави цялата си филмотека да я ползвам. Постъпи към мен като към свой син, за което съм безкрайно благодарен. Но да се докоснеш до Боян Радев, да имаш удоволствието да си до Иванка Христова, да бъдеш приет от Стефка Костадинова, Христо Марков… Както и от Валентин Йорданов, който от едно бедно момче от едно село се превърна в кумир на българската борба. Докоснах се до него, снимайки го от най-ранната му възраст до последните му дни като спортист, а и в последствие като ръководител на българската борба. Изпитвам благоговение като срещна Боян Радев, защото той винаги намира какво да каже, да те поздрави по необичаен начин. Понякога може да ти каже някоя остра дума, но може да ти каже и нещо, което бих искал да споделя. Каза ми: „Бончук, ти си нашият олимпийски шампион по фотография! Ти израсна в торта на българските спортисти.“ Ето какво този човек от село Мошино сътвори в главата си. Да не говорим за сегашната му дейност, в която показва перфектни качества на човек.

- Докъде са границите на контакта на един спортен фотограф с големите звезди?
- Всичко трябва да има мярка. Никога не бива да я прехвърляш. Когато си на полето, в сферата на състезанието, можеш да правиш всичко, за да успееш да хванеш онова нещо, което не всички виждат по телевизията за даден спортист. Но когато си в дома му или той е в ресторант, или на обществено място, никога не съм си позволявал да ги безпокоя да ги снимам, ако те самите не ме поканят, въпреки че съм с фотоапарат. Никога не съм се опитвал да прекрача тази граница, когато има съвсем интимни неща между спортистите и техните семейства, ако не бъда допуснат да снимам. Настоявал съм да отида в домовете на известни спортисти. Някои от тях са се съгласявали, други не са искали. Всичко е въпрос на лична договорка и лични взаимоотношения.

- Предстои да излезе пореден пети фотоалбум от поредицата за големите български спортисти, в които поне 80% от снимките са твои. След Христо Стоичков, Стефка Костадинова, Валентин Йорданов и Армен Назарян, сега Любо Ганев ще ни представи своята история…
- Удоволствие е за мен да участвам в направата на тези фотоалбуми, защото те са нещо ново в българския печат. В  стотици книги има мои снимки, но не и такова масово присъствие на фотографа в дадена книга. Това са фотоалбуми за живота на тези хора и в частност на Любо Ганев, когото безкрайно много харесвам като спортист. Той беше чудесен обект за снимане. Като забиеше топката, обръщаше се, забиваше ръка и казваше: „Браво, Бай Ганьо!“. Това, ако можех да го заснема със звук, би било чудесно. Затова съм щастлив, че мога да участвам в направата на тези фотоистории за големите български спортисти.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+