Борецът Даниел Александров гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Националите по борба са изправени пред първото си голямо първенство за 2019 година – европейското в Букурещ от 8 до 14 април. След добрите си изяви през миналата година сега предстои тест по въпроса дали нашите асове наистина са вдигнали класата си или световното в Будапеща е било само един фойерверк. Лидерът на отбора ни по класическа борба Александров говори обширно преди заминаването за румънската столица. Той е първият медалист на България от Европейски игри – трети в Баку през 2015 година. Има още две бронзови отличия от шампионати на Стария континент. Двукратен носител на най-ценния приз в българската класическа борба - „Златния пояс на Никола Петров“.

- Здравей, Дани! Добре дошъл на тепиха на „Код Спорт“! Завърна се от лагер в Грузия и логично първият ни въпрос е в каква форма си? Как се чувстваш преди започващото следващата седмица европейско първенство в Букурещ?
- Засега се чувствам доста добре. Лагерът в Грузия мина много успешно. Имаше много партньори, много различни стилове на борба, в които трябваше да попадна. Знаете, че в състезание, като попаднете на нещо различно е малко по-терсене. Хубаво е да се срещнем по-рано с тези противници. Лагерът беше хубав, кратък – бяхме за десет дни там, но пък за сметка на това беше доста тежък.

- Каква е атмосферата в тези лагери?
- На този лагер бяхме България, Грузия и Казахстан. Атмосферата е доста приятелска. Докато сме на тепиха, сме врагове, а отстрани сме си приятели. Всеки уважава другия. Не се гледаме лошо, няма завист. Не е като на голямо състезание.

- Има ли дебнене? Между другото това е практика вече от десетина години в борбата – на лагерите между много държави да се събират на различни места борците.
- Да, има го и това нещо. Но като отвътре ти дойде ситуацията, не можеш да се спреш да направиш своята коронна хватка. Даже и с треньорите сме коментирали, че това няма да го правим така, а по друг начин. Но като влезеш в ритъма на борбата и в адреналина, не се усещаш.

- С борците на кои страни ти е най-приятно да тренираш? Има ли мегаломания примерно от страна на руснаците? Кои са най-странни за теб?
- Още не съм имал честта да тренирам с руския национален отбор или с представители на Русия. Но усещам добро отношение от Турция, от Грузия, от Армения, като бяхме на лагер там. С Армения беше доста добре, защото и там имаше много силни партньори и различни стилове на борба. Винаги където отиваме, ни уважават и ни посрещат много топло. Дали защото вратите ни отваря Армен Назарян, не мога да си обясня, но ни посрещат много добре.

- Съжаляваш ли, че на финала на турнира „Никола Петров“ тази година в Русе не се срещна с двукратния олимпийски и световен шампион Роман Власов от Русия, който не излезе заради аркада?
- Да, с нетърпение чаках тази среща. Дори преди турнира с треньорите обсъждахме на коя категория ще се боря. Като разбрах, че Власов ще идва тук, си казах, че трябва да го хвана някъде, за да мога да направя една проверка. Десетина минути преди финал разбрах, че няма да се бори. Кофти ми стана. Преди това комуникирахме с личния ми треньор и бяхме направили добра стратегия специално заради него, защото той е най-добрият в категорията. А за да станеш най-добрият, трябва да подобриш най-добрия. За мен това е мотивация и постоянно искам да хващам най-добрия.

- Смяташ ли, че беше готов за тази битка?
- Дали съм бил готов или не, не мога да кажа, но много я исках. Знаех как трябва да си построя срещата, но уви. Надявам се, живот и здраве, сега на европейското да се хванем пак!

- Този път беше от другата страна, защото винаги водеше агресивен стил на борба. С превръзка като „кървавия гол“ на Гонзо си печелил много срещи. Винаги ли си се борил така и смяташ ли да променяш нещо в стила си?
- Не знам. Този стил се изгради постепенно в годините, защото борбата стана много затворена и много силова, издръжлива. Понякога има ситуации, в които противниците навеждат главата, както и ние. Така се получават такива удари и аркади. Коментирахме с момчетата, че дори боксьорите излизат с по-малко аркади, отколкото ние от тепиха! Кофти е, но не мисля да си променям стила на борба. Просто трябва да изчистя още някои грешки, защото на голямо първенство това може да ми коства много.

- В кои страни си се впечатлявал най-много от добро отношение към борбата? В женската например са респектирани от Япония, в свободната от САЩ, Русия и Иран…
- Аз виждам Русия, Иран, Турция, Казахстан. В класическата борба много дръпнаха всички страни. Дори едни румънци, които преди не ги зачитахме, вече и те трупат медали на големи състезания.

- А скандинавците?
- Също. Борбата много се развива, което мен лично ме радва, защото нашият спорт е сред най-старите.

- Досега много малко не ти достигаше за голям финал – имаш бронзови медали от големите първенства. Готов ли си да направиш крачката към Токио 2020 и колко се крие зад малкото, което не ти достига?
- Колкото е малко, толкова е и голямо – така казва моят треньор. Мисля, че времето вече е дошло и нещата, които малко са ми куцали по време на тренировките, вече съм ги наваксал. Малко късмет ми трябва и да си повярвам. Смятам, че съм на път да направя тези неща, защото след всяко състезание трупам повече опит и самоувереност. Тази година ми тръгна добре. От турнира в Хърватия се върнах с отличие, сега от „Дан Колов“, от републиканското.

- Свалянето на килограми голяма мъка ли е за теб? Доколко доближи постижението на твоя старши треньор Армен Назарян, който се стопяваше с между 10 и 12 кг на голямо състезание?
- Може би още 20 години трябва да се състезавам, за да се доближа до неговите сваляния. И аз съм имал тежки сваляния, но не мога да се сравнявам с него. Не мога да си представя как е правил това нещо. За олимпиадата в Рио свалих 11 кг, но тогава правилникът беше друг. А сега още от самото начало – от миналата година съм на режим. Храня се по програма, за да мога да смъквам по-лесно килограми.

- Сега за Букурещ колко ще трябва да свалиш?
- Шест килограма, което е горе-долу приемливо.

- Малко ни объркваш с „танца“ си от една категория в друга - от олимпийска в неолимпийска, след това пак в олимпийска. Имаш ли вече твърд план за състезанията в коя категория ще се изявяваш по пътя към Токио?
- Решили сме сега да участвам в олимпийската категория на европейското, също и на световното. Да не ми се натрупат много сваляния на килограми и да ми отнемат от силата, която ми трябва. Разбира се, до преди световното ще участвам и на други състезания и ще играя на 82 кг, която е неолимпийска. Пък аз гоня олимпийски медал, така че се надявам за световното, живот и здраве, да сваля добре килограмите и да взема квота за олимпиадата.

- Кое е най-трудното за достигане на световна класа в борбата?
- Упоритостта и увереността в самия себе си. Ако не вярваш в себе си, не знам как ще пробиеш на големия тепих. Също ако не се влагаш във всяко едно нещо, за което мога да гарантирам не само за себе си, а и за моите колеги. Виждам в тях, треньорите и близките ми подкрепа и желание да постигна големи резултати. Някак си като отида на голямо състезание, не се получи и се размина на косъм с медала, ме боли и направо ме е срам да се покажа пред медиите и да се прибера вкъщи. На световното не можах да се класирам добре, запалих колата и си отидох на село за една седмица, изключих телефоните. Беше ми гузно, че не съм се представил на ниво.

- Идвало ли ти е в такива моменти да кажеш: „Край! Спирам с борбата!“?
- Да, идвало ми е. Особено след олимпиадата. Отидох на игрите в Рио с много големи надежди. Исках да взема медал, чувствах се готов и уверен в себе си. Но като стана фаталната среща с унгарския представител – след това той загуби, не ме изведе да се боря за репешажи, след което много се отчаях. Казах си: „Край! Явно до тук мога, не мога повече да се развивам и трябва да спра! Няма смисъл само да излагам себе си и моите близки и някак си да срамя България!“. Но треньорът ми, приятелката ми и приятелите ми доста ме амбицираха – „Още малко, още малко, поне до Токио!“ Много съм благодарен на г-н Гриша Ганчев, който много ни помага с момчетата. Ако не е той, много е трудно, а той винаги стои зад нас и изключително много съм му благодарен.

- Ти си първият медалист на България от Европейски игри – планираш ли участие в Минск през юни?
- Първо искам да мине европейското първенство, да видя как се чувствам и ще решим с треньорите.

- Как започна с борбата? Изкушаваха ли те с други спортове?
- Много е интересно, че преди да започна с борбата, играех футбол в ЦСКА. Имаше един коледен турнир в Дупница. Отидох да гледам, даже не знаех, че се казва тепих. Гледах как едни хора се хвърлят, търкалят се. Стана ми интересно, отидох в залата. На следващия ден ме заведоха на изпит в Самоков, приеха ме и от футбола продължих с борба. Много е странно как така стана.

- Структурата ти е на футболист, а не на борец…
- Ами, доста често ме бъркат. (смее се)

- И си лидер на местния аматьорски отбор на Дупница.
- Да, но сега нямам време от лагери. Но в свободното време много обичам да играя футбол. Събираме се с приятели, много ни е разтоварващо и забавно.

- Ти си от Дупница, световният вицешампион при 97-килограмовите Кирил Милов също, ако не се лъжа и други медалисти в борбата са от този град. Как си го обясняваш – само защото сте бойни натури в този регион или нещо друго?
- И аз не мога да си го обясня. Явно въздухът ни е друг там. Чувството е приятно, особено като се приберем в града. Кметът ни посреща много добре, дечицата ни посрещат топло по улиците и се опитваме да ги запалим да спортуват. Може да не е борба, но да спортуват нещо. Много ми е мъчно като видя, че площадките са празни. А в моето детство съм израснал постоянно навън по площадките.

- Какво си забраняваш и от какво най-много се лишаваш в името на това да спечелиш медали от големи първенства?
- Лишавам се от възможността да съм си вкъщи при семейството. Също в момента се лишавам от много неща заради килограмите. Но както се казва – има време за всичко. Надявам се, живот и здраве, след Токио да ми е по-спокойно и да живея нормално.

- Приятелката ти разбира ли те?
- Да. Много ѝ благодаря. Разбира ме и много ме подкрепя.

- Десетки български борци се състезават в германската Бундеслига – как са условията там?
- Миналата година се състезавах за първи път там. Допреди това не можех да си намеря отбор в Германия, беше доста трудно. Когато си звездата на отбора, е много приятно – феновете не те оставят за секунда. Взимат те от летището, карат те нагоре-надолу. Дори бих предложил на нашия президент г-н Христо Маринов да направим нещо като Гала вечер с няколко срещи. Както примерно правят в ММА. Ще бъде доста интересно и ще популяризира спорта ни. Поляците също правят. В Турция също има такава лига. Много хора ходят, гледат и се забавляват.

- България беше велика сила в спорта, в първата десетка на олимпийските игри. А в борбата бяхме втори, трети, понякога и първият отбор. Сега чуждите състезатели изпитват ли респект от родната школа или всичко е останало в миналото?
- Има респект, просто смяната на поколенията е допринесла за това малко да изоставаме. Но мисля, че ако така продължават нещата и всеки дава всичко от себе си, пак ще сме една от водещите сили.

- Ти си емоционален, а Армен Назарян – професор в борбата и съответно много взискателен. Прехвърчат ли искри в отношенията ви?
- Не, не прехвърчат искри. Разбира се, треньорът може да се скара. По време на тренировки и състезания има напрежение. Като крещи той, а ти си в срещата, се обръщаш. Но това е част от играта. Знаем, че няма как без това нещо.

- Рано е още за такъв въпрос, но какъв се виждаш след края кариерата ти? Често се обличаш с костюми и твоите колеги се шегуват, че се подготвяш за чиновническа работа, за ръководна длъжност…
- Обичам да нося костюми, не знам защо. Не знам как се виждам. Надявам се всеки ден да мога да нося костюми след кариерата си и да работя нещо, което ми доставя удоволствие и да помагам на спорта по някакъв начин. Такава ще ми е насоката.

- Преди малко стана въпрос за твоята приятелка, но не споменахме името ѝ. Живееш с Джанан Манолова, също носителка на бронзов медал от европейско първенство в женската борба. Има ли борба за надмощие, когато сте двамата?
- Нали знаете – каквото каже жената, но ти си правиш своето. (смее се)

- Откъде идва прякорът ти Скейтъра?
- Като малък си счупих ключицата. Пред залата по борба имаше една скейт рампа. Винаги отивах по-рано и докато чаках да отключат залата, тичах по рампата нагоре-надолу и така паднах. Обличах се малко като скейтърите – с широки дрехи и оттам ми остана прякорът. До ден-днешен, ако питате някой в Дупница дали познава Даниел, ще каже „не“. Но ако кажете за Скейтъра, 100% отговорът ще е положителен.

- Вярно ли е, че си киноман?
- Много обичам да гледам филми и да ходя на кино. Дори ми харесва да гледам сериали. В момента гледам една поредица „Викингите“. Разказва се за историята им – как са тръгнали. Това е страхотен сериал и го препоръчвам на всички.

- Любими актьори?
- Май нямам любими актьори, не съм много сигурен. Обичам различни видове филми.

- Има информация, че сега любимата ти роля е на „Баш майстора“. Имате къща, в която се разтоварваш с малки ремонти – така ли е?
- Да, така е. След „Никола Петров“ се прибрахме и си купихме къща. Една от мечтите ми беше да си имам собствено жилище. Точно една вечер преспах в къщата и на следващата вечер ми се запали покривът. Оттам тръгна целият ремонт. Опитвам се да се пречкам на майсторите и да се уча на нещо.

- Внимавай с електричеството…
- За там извиках специалист.

- За теб твърдят, че си състрадателен и емоционален човек. Обществото ни обаче е много агресивно. Ти как реагираш в подобни ситуации, ако срещу теб има агресия – забравяш ли, че си борец?
- Понякога взимам правилни решения и не скачам да влизам в конфликта. Дори се учудвам как в такъв момент мисля да няма конфликт, защото на улицата много пъти се случва да те засекат с колата, да те псуват. Даже преди състезание ми се е случвало много пъти. Минава ми през главата, ако сляза, какво ще стане. Може да не замина за състезанието, веднага ще има информация по медиите. Така веднага си увеличавам музиката, а те си ме редят… Гледам да не ги отразявам и да не влизам в такива конфликти, защото носят само лоша репутация.

- За какво мечтаеш?
- За олимпийски медал. Това е цел, която има краен срок. Надявам се да успея да взема отличие в Токио.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+