- Г-н Петров, изкачването на трите осемхилядника сбъдната мечта ли е за вас?
- Да, така е. В продължение на толкова години не спирах да мечтая, да си мисля, да работя за изпълнението на тази цел. Насочих всичко към нея – мисъл, воля, мускули.
Сега я видях
осъществена
Сега я видях
осъществена
- Защо спряхте избора си именно на този маршрут?
- Познавахме най-добре класическия маршрут и за това го и избрах. Това е едно ребро, което въобще не е лесно за изкачване. В много от лагерите по него има лавинна опасност, безопасните места за палатки са 10 кв. м. Всичко останало наляво и надясно си е една пропаст. Бях сам с една 16-килограмова раница. Носех раница, чувал и дрехи, котки, екипировка от базовия лагер до върха. Образно казано с мен беше група с поляци, но се движех 3-4 часа пред тях.
- Кога беше критичният момент във вашето изкачване на К2?
- Това беше нощувката в лагер 3. Сутринта се събудих в палатка, в която имах 15 см пред мен въздух, цялата екипировка беше затрупана под снега. Осъзнах, че съм затрупан на практика...Беше една тиха нощ, в която спах абсолютно непробудно над 10 часа. Сутринта работих 40 минути, докато успея да направя опит за излизане. Накрая се появи един от поляците и помогна отвън да махнем кубик и половина сняг, за да изпълзя. Иначе...(въздиша). К2 е връх, на който можеш да очакваш всичко. През 2005 г. спахме с каски в палатките. Тази година поради това, че беше по-късно през сезона, имахме минимална заплаха за лавини.
- От дистанцията на времето осъзнахте ли вече какво сте постигнали?
- Честно казано, в началото ми беше трудно да осъзная постижението. Цялата експедиция беше много добре организирана като план, график и изпълнение, природата също беше с нас. Спечелихме уважението на останалите алпинисти в базовия лагер със своите възможности. Първи стигнахме до втори лагер, след това първи стигнахме и до трети лагер на 7700-7800 метра. Всички се завърнахме здрави, така че успехът е налице във всяко отношение.
-Когато се оказа, че двата прозореца от добро време на Броуд Пик и К2 почти съвпаднаха, не се ли притеснихте?
- Мислех си, че ситуацията е 50 на 50 и че работата никак не е сигурна. Казах си, че може би ще идвам отново за трети опит. Трябваше ни поне един хубаво време, а то се редуваше - хубаво, лошо, хубаво...
- Когато слязохте от Канчендзьонга, бяхте изключително изтощен. Сега планът беше да изкачите Броуд Пик и да чакате възможност за К2. Обаче се оказа, че трябва да бързате за К2. Имаше ли в някакъв момент притеснение за физическото си състояние?
- Имах леко съмнение, че може да не ми стигнат силите, но се мобилизирах, мотивирах се тройно или четворно по-силно и ставах още по-бърз. За двете изкачвания нямаше случай, в който някой да ме изпревари. Напротив - аз изпреварвах останалите. Ставах 2-3 часа по-късно от поляците, но отлитах нагоре и ги изпреварвах. Намирах своя ритъм и след това ходех по 10-12 часа. Мислех, че ще си загубя аклиматизацията между двете експедиции. Но нищо такова не се случи, а напротив - моят организъм явно работи много добре от 6000 до 8000 метра. На Канчендзьонга получих халюцинации над 8500 метра и имах проблем с фокусирането на погледа. Тук нямах такива проблеми. Нито се появяваха гласове, нито нищо.
Даже К2 ми се
стори по-нисък,
въпреки че е със 17-18 метра по-висок от Канчендзьонга. На практика на К2 от предишния опит през 2005 г. познавах целия маршрут без последните 400 метра. Знаех, че там ще бъде най-трудното, но пък почувствах по-голям прилив на енергия. Когато стигнахме до "гърлото на бутилката", вече бях следвал поляците три часа. Тогава те спряха и казаха: "Ти си". И тръгнах нагоре.
- Как успяхте с изкачването около т.нар. bottleneck?
- Беше много замръзнало, всичко беше в лед. В този момент изкачвахме в пълна тъмница на челници и трябваше да внимаваме какво правим, защото там има много стари въжета. Вадиш едно въже, оглеждаш го накъде отива и трябва да направиш точен разчет. Тръгнах напред и скоро Януш Голомб изчезна от погледа. От пакистанска страна беше безветрено, но когато се качих, вятърът беше сигурно 60-70 км/ч. Изведнъж ме блъсна силно, едва успявах да се огледам, само се криех да не ме брули. Стоях горе 30, максимум 40 минути и слязох доста бързо в лагер 4 за около два часа.
- Как се почувствахте, когато разбрахте, че испанецът Мигел Анхел Перес е починал в лагер 4 точно, когато започвахте атаката си?
- Една новозеландска алпинистка - Клео ни каза, че за съжаление е починал от пълно изтощение. Последните две думи ми направиха много силно впечатление - “пълно изтощение”. Бяхме палатка до палатка, но понякога се случват подобни неща в планината. Там съжителстваш със смъртта. През 2009 г. спах в палатката на един починал испанец и получих халюцинации. Трябва да намериш начин да приемаш тези неща по-спокойно, защото биха могли много да те психират.
- Как ви повлия това, че сте диабетик?
- Не мога да кажа какви са ми били нивата на кръвната захар, защото новите глюкомери работят над 5 градуса и трябваше да го топля. А и се опитвах да се абстрахирам от потенциално лоши новини. Но като цяло намалих инсулина с 30%, защото когато катериш, е по-добре да си с по-висока захар. По-голямо притеснение ми беше студът. Мръзнах като куче, защото беше минус 20 градуса. Останалите си бяха взели пухени костюми, а аз мислех, че ще мина по-леко. Но пък студът ме караше да се местя по-бързо.
- Всъщност, преди да ви открият диабет, се изправяте очи в очи с едно друго заболяване. Далеч по-опасно...
- Точно така. Преди това бях болен от рак. И то два пъти...
- Първо ви откриват злокачествен тумор по окото, а после и в тестиса...
- Да. Тогава се сблъсках най-сериозно със смъртта. Тя просто лъхаше... В такива моменти човек оценява какво означава да е жив. Но ми се размина. Даже когато ми казаха по-късно, че са ми открили диабет, си рекох: “Е, какво е това диабет. Та то не е никак страшно в сравнение с рака”. Защото нещата при мен бяха 50 на 50. Но аз оцелях и поради тази причина диабетът не ми се стори никак коварна болест в сравнение с преживяното. Обективно погледнато обаче, диабетът е неприятно заболяване. Много хора не вярваха, че ще успея в алпинизма заради захарната болест. Но в такива моменти човек застава срещу себе си. Трябва да се бори, за да успее. За щастие, аз успях. Всичко, което ми е минало през главата, всичките тези неприятности, ми подействаха като допинг и сила в борбата с планините. Ракът и диабетът ме направиха по-силен психически.
- На Броуд Пик се качихте с Иван Томов, който се присъедини към вас впоследствие. Успяхте ли да се сработите?
- Иван е много особен случай, защото работи 10 месеца в годината в зеленчукови ферми в Англия. Той не е алпинист и се учи в движение на осемхилядници. За К2 му казах, че няма да има шанс да се качи, защото му липсват специфични умения и той се съгласи. Но Иван е едно здраво русенско момче, смел е и винаги беше в челните редици и има съществен принос към изкачването. За мен психологически беше много добре, че чувствах българин зад гърба си. Качи се много добре, не е от мрънкачите, които
могат да ти
вгорчат живота
в базовия лагер
Той е от тези, които те зареждат с присъствието си. С удоволствие бих го поканил на следващата си мисия.
- Райнхолд Меснер определи постижението ви като най-великото в историята на българския алпинизъм. Вие как го приемате?
- Индивидуално постижението е много високо. Като групово - изкачването на Еверест по западния гребен през 1984 г. е недостижимо. Не е правено от тогава и едва ли ще бъде правено някога. А иначе три осемхилядника са си... три осемхилядника.
- Когато беше на върха на кого благодарихте - на планината, на Господ, на някой друг?
- В интерес на истината, на върха нямах време да мисля за това. Но ако трябва да благодаря на някого или нещо, това е на една цяла общност от хора. Това са всички тези хора, които ни изпращаха писма или есемеси. Понеже бяхме обявили публично номера на сателитния телефон, започнахме да получаваме пожелания от всякакви места - семейство Ангелови от Пловдив, друго семейство от Русе. Те ни дадоха увереност, че ще можем да докараме мисията си до край. А и бяха много ценни, защото понякога в лагера си много самотен.
- Кой беше първият човек, на когото се обадихте, след като покорихте върха?
- Е, на съпругата ми Ради, разбира се. На жена ми й казах: “Пиши го приключил този връх.” Взех я по-рано на трекинг там, за да види тя къде ходя и къде се губя всяка година по няколко месеца (смее се). Тя е планинарка и много се впечатли от природата на Каракорум. Голо, диво, непристъпно. През цялото време чувстваш неприятелска обстановка. Сякаш хората не сме добре дошли там.
- Не ви ли забраняват близките да се подлагате на такива опасности?
- Не, напротив. Дори Ради сама иска да ме придружи на Манаслу. Отказах категорично. Когато съм там, предпочитам да мисля само за собственото си оцеляване, отколкото за груповото оцеляване. Ходим на малки групи, като бойни самостоятелни единици.
- Вярваш ли сте?
- Не. Като зоолог, биолог и учен имам съвсем реалистични представи за произхода на живота на земята. Не вярвам в свръхестественото. Непрекъснато работя с биологични обекти. Някак си вярата ми е по-скоро абстрактна. Не е Господ това, в което вярвам. Има моменти, в които си казвам “Бог да ми е на помощ” или “Господ ми помогна”, обаче кой точно ми помага...По-скоро като съдба го определям.
- Фаталист ли сте?
- Не. Зная, че някои хора не предприемат нищо на 13-а дата, или в петък, или ако черна котка им мине път, но не споделям подобни суеверия. Аз нямам и думата “Мързи ме” или “Не мога да направя нещо” в речника си. Всичко върша с хъс и огромно желание и блясък в очите. Точно така се постигат върховете. Блясъкът в очите е най-важен.
- Имахте ли интересни находки като биолог?
- Предстои да си обобщя данните и да систематизирам резултатите от експедицията. Ще напиша научен материал на тема “Горната граница на живота в Пакистан”. Ще мога да направя и карта. Много нови видове цветя открих. Друго, което е, че алпинистите не забелязват дребните животни, не им правят впечатление. Открих нов вид паяк – “Araneae Петроний”, който е кръстен на мен. Това е най-големият черен паяк, живеещ в района, единственото, което лази по височинните лагери.
- Кои са вашите примери в алпинизма, имам предвид ваши колеги?
- От всички съм се учил, но най-много ми правят впечатление тези, които са оцелели.
- Сред тях не Христо Проданов, така ли?
- (Замисля се). Неговата история е много интересна и поучителна за мен. Човек от друго поколение е, не го познавам. Не мога да го преценя. По-скоро четейки всички истории и разкази за класическите изкачвания винаги съм анализирал поведението на самите алпинисти, решенията им и резултатите. Трябва да ви кажа обаче, че слизането не е по-леко от изкачването. Разсееш ли се по време на слизането
смъртта е на
една крачка
смъртта е на
една крачка
Бурите, които се разразиха, ме караха да се чувствам по-застрашен отколкото нагоре. Слизането беше по-кошмарния момент и по-уморителния. Слизаш разтоварен откъм психика, защото си се качил, но ти изчезва фокусът. Ледниковите цепнатини са опасли целия лагер 3. През 2009 г. на връщане от експедицията полетях 12 м. Надолу в една от пропастите. Оцелях абсолютно по чудо. Сега това ми е най-големият страх.
- Признахте, че са ви се явили халюцинации. Ставали ли сте свидетел на свръхестествени явления?
- Не, нищо извънземно. По-скоро човешко поведение, което е по-странно. Хората стават неадекватни, някои замлъкват, вглъбяват се в себе си, стават неконтактни. Трудно се подават на команди и на желание за оцеляване. Понякога те просто приключват, объркват се и ти трябва да му викаш, да го мотивираш да продължи. Но определено в планините няма нито Йети, нито извънземни. Единствени стъпки горе са на гарваните. Да, имах един странен случай на Кангчендзьонга. Получих недостиг на кислород в мозъка и започнах да халюцинирам.Тези халюцинации са естествени за всички алпинисти. Например Меснер има такива при всяко едно изкачване и ги описва всичките в книгите си. Аз чувах някакъв глас, който ме “гонеше” от лагера и ми нареждаше: “Давай, мести”. Гонех нещо, което изчезваше, и аз трябваше да бързам, за да го настигна.
- Не виждате ли някаква намеса на провидението в това, че миналата година претърпяхте катастрофа с мотор, счупихте крака си и заради инцидента пропуснахте експедицията до К2?
- Абсолютно е така. През 2013 г. нямаше нито едно изкачване. Явно точно сега е бил моментът, сега е било писано да се случи. Няма нищо случайно.
- Каква е следващата ви цел?
- През есента ще подам проект в спортното министерство за финансиране на експедиция до Манаслу, тъй като остана единствен неизкачван от българин. Трябва най-после да затворим този цикъл. Оттам нататък ще търся други места и върхове, нещо, което е ново и непознато. След Канчендзьонга и К2 вече имам усещането, че няма какво да ме изплаши, но в моите планове не влиза Еверест. Изкачван е прекалено много пъти и е комерсиализиран до безкрайност.
МИЛЕН ДИМИТРОВ
