ПОТОПЕТЕ СЕ В СВЕТА НА СТАТИСТИКАТА!

Красимир Чомаков рядко дава интервюта. Но специално за БЛИЦ се съгласи да говори. Роденият на 8 юни 1977 година футболист пристигна в редакцията ни по наша покана.

От 1994 до 1997 е в Марица. После от 1998 до 2000 година е в ЦСКА. След това започва кариерата му в Италия, където е вече 12 години с кратко прекъсване. Малко играе в Гърция (Паниониос), а след това и в Спартак (Пд). Ето го напълно автентичния ни разговор, пуснат без каквато и да е било редакция.

 

-(широко се усмихва). Добре съм! Да чукна на дърво, добре съм...

 

-Аз не обичам да съм под светлината на прожекторите. Много ми е изкуствена тази светлина. Не са за мен тия работи. Предпочитам другата светлина – естествената. А за мен тя е моето семейство.

 

-Къде си в момента?

-Сега съм в България за няколко дни. Иначе съм си в Италия... Вече 12 години. Живеем в Равена с жена ми Гергана и двете ни дъщери. Мартина е на 18 години, а малката – Алессиа е на 7. Да, да – не ме гледай така. Алессиа с две “с”-ъта. Голяма сладурана е... И тя, и кака й. Те и Гери, жена ми, са ми най-скъпите на този свят. Купихме си къща в Равена. Там всичко е прекрасно.

 

-Да, оправяме се. Гери работи като медицинска сестра. Аз продължавам да играя футбол.

 

-Нали знаеш онзи изтъркан, но точен лаф – не е важно на колко си, а на колко се чувстваш.

 

-В Кастеназо. Тимът е в Серия D и е новак в дивизията. Отскоро съм там – от лятото. Отборът е от Болоня, а Болоня е на 60 километра от Равена. Съвсем близо ми е. Преди това бях две години в Дзола Предоза, а по-рано, както знаете, играх в Бока Сан Лазаро, както и в Равена.

 

-Някои разбирачи си мислят, че играем по поляните. Ама нека да дойдат и да видят. Първо, нивото е като нашата “Б” група. Даже има отбори, които с лекота ще се представят и в българския футболен елит. Второ – ние специално имаме два прекрасни терена. Ела да видиш само за какво става въпрос. И тук говорим за Серия D...

 

-Прилично. Пети сме в класирането. Но целите ни са да се задържим в групата и да не изпадаме.

 

- На моя си – дефанзивен халф.

 

-Как да сме?! Добре сме. Плащат хората, не бавят нищо. Това е най-важното. По-добре да вземаш редовно 20 лева, примерно, отколкото да си на заплата 100 лева и да я чакаш с месеци!

 

-Точно така. 2010 година пролетта...

 

-Такава ни беше уговорката...

 

-Така, като ме гледаш, да ти приличам на мишок?! Аз, майна, ходя с вдигната глава по улиците. Не ходя наведен надолу. Нима не знаеш, че в България, за да прогресираш във футбола, трябва да си връзкар. Или да правиш, с извинение, свирки. Да си постоянно наведен...

 

-Ха! Чомаков не цепи басма на никого! Винаги съм бил такъв. Тука и комисионните играят голяма роля. Голяма! Така е в нашия футбол – комисионни, пачки хвърчат под масата. Аз не съм от тия. Не съм и няма да бъда! Никога няма да се променя. Честен човек ли си във футбола, а и в живота въобще, си загинал. Умираш прав!

 

-Да, следя го. Онзи ден бях в Пловдив на мача на “Ботев” с Миньор. Ами най-добрият на терена беше на 33 години... За Иван Цветков говоря. Тия, дето са на по 20-22 години, нещо не ги видях на терена. Нещо се изгубиха от погледа ми. Ей това е най-голямата мъка в момента. Отдолу не се задават добри футболисти. Такива, дето да ти грабнат окото и да те накарат да ахнеш. Вярно, има все пак таланти, но са малко. Виж, в България е бъкано с чужденци. Знайни и незнайни “феномени”. Хващат ги за ушите от плажовете и джунглите и ги водят у нас. Правят ги звезди, правят ги роднини на Роналдо, Роналдиньо. Истински Пелета. А те, завалиите, трагични, трагичнии, ти казвам! Но нали са чужденци, почваме да им се кланяме и да ги величаем. Тука ще ви захапя и вас, журналистите.

 

- Как защо? Вие ги хвалите най-много тия, дето идват от джунглите. За тях изписвате по хиляда реда, а за българските футболисти – драскате по някое друго изречение и това е... Ама защо ме гледаш така? Не съм ли прав!? Ето, сещам се за Гара Дембеле. Мале, леле! То не бяха хвалби, то не бяха аплодисменти. Уникален бил, фантастичен бил. Ами като е уникален – нещо не го чувам...

 

-Аха, във Фрайбург. И какво прави там – топли пейките. Търка ги! Ами той, ако е уникален, фантастичен, ще вкарва голове, ще блести. Но Бундеслигата е желязна, не е като “А” групата. Гледам сега в националния пак за чужденци напират. Защо са ни тия чужденци?! Да налагат българи! Казах вече, че малко са добрите ни млади футболисти. Но все пак да им дават шанс. Стига с тия чужденци!

 

-Още през лятото на 1995 година записах първите си мачове на летния турнир в Тайланд. А през есента играх и в европейската квалификация с Албания в Тирана. Завършихме 1:1. Прекрасни времена бяха! Имах щастието да бъда част от най-добрите ни футболисти в цялата ни история, от Пеневата чета. Тогава още играех в Марица, в моя любим роден отбор.

 

-Супер! Стоичков редовно ме взимаше от Пловдив с неговата кола и ме караше в София. Тук също ме возеше и даже се бъзикаше: “Чомак, станах ти като личен шофьор, трябва да черпиш!”. Той е уникат. Великан! Поклон пред него. Ицо, Наско и Трифон бяха най-големите мъжкари в отбора.

 

- ЦСКА! Ей, настръхвам, майна, настръхвам! Да облечеш фланелката на любимия отбор – голямо изживяване е това. Не може да се опише. Играех винаги с любов. Винаги! Като чуех публиката как пее и как скандира името ми, повярвай ми, криле ми поникваха.

 

 

-Доста са. Но най-много, когато треснахме левскарите с 1:0 с гола на Митко Иванов още в 36-ата секунда.

 

-Точно така... Беше едно безпаричие тогава. Не ни плащаха с месеци. Нали през лятото сегашния национален селекционер свали Илия Павлов от президентския пост.

 

- Същия...Сега мрънкат за заплати, ама не знаят какво беше в тоя период. Мъка, мъка... Ама играехме за ЦСКА. Всички до един! След мача отидох право при президента. Викам му: “Началник, заплати не даваш, премии не даваш, ама дай поне пари да се почерпим. Бихме “Левски”, а не Коматево. Не се излагай!”. И той извади парите и вечерта купонясвахме.

 

-Уф! Не ми говори... Най-гадно ми стана, когато мен и още двама ни набедиха за пияници и наркомани.

 

-През пролетта на 2000 година. Почнахме зле полусезона. “Нафтата” ни удари на “Армията”, после паднахме и в Кюстендил. И кой изкараха виновен – Чомака! Сегашният национален селекционер ни обвини, че сме ходили да купонясваме, че сме бойкотирали. Извадиха ме от отбора за известно време и обявиха официално пред вестниците, че съм бил контузен. А мен, приятелю, душата ми беше контузена, казвам ти! Какво ти контузена – тежко ранена. Сърцето ми се късаше, защото за ЦСКА си давах здравето! Ама сегашният национален...

 

-Трябва ли да го споменавам?!

 

-(настръхва). Помня, помня, как да не помня. Биха ни с 1:0 с оня гол на Гонзо, дето го обявихте за кървав. Бербата преди това изпусна сам срещу Иванков. Подхлъзна се, момчето, не можа да я вкара. Ей, цяла нощ не мигнах. Плаках! Честно ти казвам, плаках от болка. Изтървахме ги тогава левскарите. Смазахме ги на техния стадион, ама топката не влиза и не влиза. Всъщност, влезе... те сами си я мушнаха. Легендата си уши автогол за чудо и приказ. Голът беше чист, чист ти казвам, ама оня Леков май беше, помощник-съдията, го отмени. Това ако не е скандал, здраве му кажи!

 

-Не мога да не те попитам за 0:8 от Литекс в Ловеч?

- Не ми говори...

 

-Какви слухове бе, човек?! На Литекс всеки удар им влизаше. Имаха ден. Пената тогава, треньорът ни, ме смени на полувремето. Идваше ми да пребия някого. Така ме хвана яд! Мога да се закълна, че никой не ни е казвал да падаме. Това е смешно. Смешни са и глупостите, че имало пробити играчи.

 

-Това е най-ценното ми отличие. Бях на седмото небе от радост.

 

-Скромни, много скромни и тихи. Най-вече Бербата. Ей... Така и не успяхме да го закараме на някой купон. Няма да забравя лагера ни в Слънчев бряг през зимата на 2000 година. През вечер отскачахме до някое заведение да се повеселим. Бербатчето все си стоеше в стаята и все си джиткаше на “Плейстейшън”-а. Не можеш да го извадиш от хотела! Кременлиев тъкмо тогава стана татко за втори път. Пак син му се роди. Всички отидохме на веселбата, само Митко остана... Ама на, виж докъде достигна момчето.

 

-Няма проблем... Питай и ще ти отговоря.

 

-Още през 1999 година италианците ме харесали в мачове с младежкия национален отбор. Първо играхме в Швеция, после в Полша. Аз се представих добре. Вкарах голове...

 

-Така си беше. Така обичах да изненадвам вратарите. После и в мъжкия национален отбор я повтарях тая операция (смее се)... Та тогава от Лече ме забелязали. Ама аз не знаех... Срещнали се те с боса на ЦСКА. Преговаряли. Споразумели се за трансфера, след като на няколко пъти идвали в София да разговарят. И в един слънчев ден ме викат мен. Италианците ми показват някакъв договор, където забелязвам аз, че грее моя подпис. Питам ги какъв е тоя подпис, след като не съм се подписвал. А те викат – ами твоя подпис е това. Виж го. А той – фалшифициран ти казвам, майсторски фалшифициран. Като моя. Аз не бях водил никакви преговори за лични условия и така нататък. Но после се разбрахме. Уточнихме нещата. Искаха да ме вземат още през януари 2000 година, но останах в ЦСКА като преотстъпен. След това пък си заплюха Бербатов. Настояха за него. Бербата ходи там. Прегледи май мина... Но после отказа да заиграе в Лече. През лятото на 2000 година вече официално преминах в Лече, след което те ме преотстъпиха на Равена. И така започна моята кариера в Италия.

 

- 10 процента, ама друг път! Настоящият селекционер на националния отбор ми даде 20 000 марки. За останалите 80 хиляди се направи на гле’й си работата. “Забрави” за тях. Така и не ми ги е дал до днес. Дължи ми ги! Писа се доста тогава по темата, но аз не бях казвал нищо. Ето, сега го казвам! Не става въпрос за 5, 10, за 100 или за 1000. А за цели 80 хиляди! И ме питаш одеве защо не му споменавам името!

 

- (оживява). Ливъра е история. Велико нещо! Два пъти съм ходил на “Анфилд”. Влязох вътре и умрях! Като чух как пее “Коп”-ът, не знаех къде е земята, къде е небето! Още я чакам титлата. От 1990 година. Много време мина оттогава. Жалко за моя любимец Стивън Джерард, искам много да стане шампион на Англия. Да, вдигал е какви ли не купи. Даже и Шампионската лига. Финалът с Милан е №1 за мен за всички времена. Няма такъв обрат, такава драма! Това само английски отбор може да го направи, да знаеш.

 

- (Смее се). Целият съм татуиран. Да почвам ли да показвам (б.р. – повдига крачола си, където на крака му е изрисувана емблемата на Ливърпул. После показва и гърба си). Имам всичко, което можеш да си помислиш, свързано с отбора – фланелки, гащета, чорапи, шалове, всякакви артикули с името и логото на тима.

 

- (Въздиша). Цял живот ще съжалявам. Работата не стана, защото нямах 75% мачове в националния отбор. Малко не ми стигна, за да изпълня това изискване на британските власти. Ама вината не е в мен, а в други хора, но хайде да не говорим на тази тема.

 

-Да. И на двете места ме одобриха, но заради тия проценти нищо не се получи.

 

-Уникален треньор! Уникален. Човекът ме хареса още след първата контрола, в която играх. Каза: “Искам те на всяка цена! Още сега!”

 

-Виж, човек винаги съжалява за нещо. Но аз съм позитивен човек. И гледам само напред. Миналото си е минало – не можеш да го върнеш и да го промениш. Най-важното е да съм здрав. Жена ми и децата да са здрави. Другото ще го оправим. Най-ценното е, че винаги съм държал на честността и принципите си. Защото ми е такава душата!