Д-р Христо Мазнейков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В края на миналата година той откри новата си супермодерна клиника в София. Футболът и досега е в сърцето му наред с медицината, въпреки че се оттегли разочарован като собственик на клуба, в който е играл като юноша – Беласица (Петрич).Няма как да охладнее обаче към многото известни наши спортисти. А с повечето от тях го свързва приятелство от момента, в който са напуснали усмихнати клиниката му.    

- Здравейте, д-р Мазнейков! По-добре вие да сте ни на гости, отколкото ние на вас по спешност, въпреки че вашата модерна нова клиника вдъхва спокойствие! За 40 години практика сте лекували много спортисти. С времето по-здрави ли стават те или в миналото спортистите бяха по-издръжливи и по-устойчиви на тези свръх натоварвания?
- Много хубав въпрос. Навремето, когато играех футбол, в нашия отбор Беласица (Петрич) бяхме 350 деца. Нямаше нито едно дете със скъсана предна кръстна връзка. В момента има епидемия и няма отбор при юноши старша възраст, при който поне 7-8 души да не са оперирани. Причините постепенно се изясняват и се знае какво трябва да се прави. Едно време спортистите израстваха и играеха футбол по ливади и поляни. Тези терени не са хубави, там има дупки, неравности, пресечени местности. Тичайки по такива местности дечицата още от малки си създават една специална проприорецепция за връзката, която я прави адаптируема и по-трудно къслива при последващи усукващи движения. Можем да добавим, че в съвременния спорт е доста високо нивото на натоварване. Едно време правихме 8 обиколки или 3200 м, а сега няма футболист, който да бяха под 7-8 км, да не говорим че има и такива с по 10-12 км. Натоварванията вече са други и разбира се това също допринася за тези травми. УЕФА направи един експеримент. Назначи един шведски специалист в Италия точно в апогея на италианските отбори. Той работи с Ювентус, Милан, Интер и Фиорентина. Тренирайки децата, на практика показа, че в по-късен етап нито едно от тях нямаше скъсана кръстна връзка. Така че една от важните причини е, че ние играехме футбол на пресечени местности и по поляните.

- Не стана ли прекалено силов днешният спорт? Определено отстъпва на техниката, а това съответно води и до по-големи рискове за травми.
- Виждате, че техниката си е техника, когато има технични футболисти като Меси и им се радваме много повече. Но са много малко, а в нашия футбол напълно изчезнаха, няма нито един.

- Какво е днес нивото на спортната медицина в България? През 80-те години много се говореше за успехите на проф. Шойлев и неговите ученици, а вие бяхте един от любимите му ученици…
- Много се гордея, че съм бил ученик на проф. Шойлев! Когато ходехме по конгреси, залепени за него като гербови марки, и минавахме покрай западните професори, ги гледахме със страхопочитание. За нас те бяха недостижима класа, а всички те се спираха да разговарят с проф. Шойлев, докато останалите наши професори никой не ги забелязваше. Благодарение на връзките на проф. Шойлев и до ден-днешен поддържаме сериозни отношения с Давид Дежур, който е син на шефа на лионската школа по коленна хирургия Анри Дежур и настоящ шеф на европейската федерация по коленна хирургия и артроскопия. Той редовно посещава България. Направили сме много операции, много ни е помогнал. Закарахме го даже в Македония при моя приятел проф. Темелковски. Изобщо Балканите на него са му на душата и той страшно много помага. Но всичко това е благодарение на проф. Шойлев.

- Вие сте известен хирург, но предполагам имате мнение и за допинга в спорта. Твърди се, че това е вечна битка между иновациите в медикаментите и допинг ченгетата. Възможно ли е постижение без стимуланти?
- Не, няма какво да се лъжем в съвременни условия това не е възможно. Според мен трябва да се вкара много строг контрол какво се произвежда. Не може да гоним спортистите, а да не гоним тези, които ги произвеждат. Това е като да можеш да караш със 110 км/ч на магистралата, а да имаш Ферари, което вдига тази скорост на втора предавка. Не произвеждаш такива коли, след като трябва да се движим със 110 км/ч. Не може тези, които произвеждат лекарства с вредни субстанции да стоят ненаказани, а да гоним само спортистите. Освен това трябва много строг контрол върху спортистите да се проверяват дали са здрави, защото профилактиката определено изостава. Виждате колко много спортисти по време загиват на мач от сърдечни заболявания. А това се случва, защото пият такива забранени субстанции, които водят при определени индивиди до фатален изход. Имаме горчив опит от щангите. Наши известни състезатели също не издържаха на натоварванията на Иван Абаджиев и умряха.

- Роден сте в Скопие, баща ви е лежал в затвори в бивша Югославия заради това, че афишира българско самосъзнание. Доколко това повлия на вашето детство?
- Изключително много повлия, защото от малък, когато отивах на гости на баба и дядо в Скопие, се борех с тамошните македонисти. Целият македонизъм е изграден на антибългарска основа за съжаление. Минаха толкова години и България няма правилна политика към Македония до ден-днешен. Винаги сме зависими, винаги залитаме. А националната политика затова е национална, защото трябва да се защитават едни и същи интереси независимо кой е на власт. Моят баща беше изключителен патриот и много обичаше България. Когато отива в Скопие като много изявен младеж, го правят директор на озеленяването на Скопие и му предлагат да стане македонски гражданин, дават му къщи, апартаменти. Той обаче отказва и го хвърлят в затвора за 18 месеца. След това го пускат за 4 месеца и мислят, че му е дошъл акълът. Запознава се с майка ми и пак го вкарват. Така че баща ми е бил две години и половина в затвора, защото е искал да бъде българин, а не македонец.

- Баща ви явно е бил твърд характер, намесва се и във вашата съдба. Бил сте от талантите на Беласица (Петрич), готвили сте се за спортната рота на ЦСКА, но под негово давление завършвате медицина с отличие.
- В онези години бях от най-добрите център-нападатели на България, заедно с Краси Манолов и Спас Джевизов. Те също бяха изключителни футболисти. Трябваше да дойда да играя в ЦСКА и щях да стана съотборник на Пламен Марков. Не исках да уча и баща ми – византиец дойде и ми каза: „Ще те пусна да играеш футбол, ако те приемат медицина.“ За 14 дни учих сигурно по 20 часа на ден, защото имах много малко време. Влязох едва-едва, между последните. Но горд, че съм изпълнил желанието на баща ми, се готвех да играя футбол. Но ми връчиха призовка лично от първия секретар Петър Дюлгеров, който беше близък приятел на баща ми. Беше заповед – право в школата за запасни офицери в Плевен. Не му говорих три месеца и така и никога не му простих тази работа, че се набърка така в моя живот.

- Мислили ли сте във времето, че можехте да направите една прилична футболна кариера? Съжалявате ли, че сега взимаме интервю от вас като доктор, а не като футболист например?
- Много обичах футбола и живеех с него. Сутрин като ставах, първата работа беше да отида на стадиона. Бягах теста на Купър за 9:40 мин. В Петрич тренираха големи спортисти като Марита Кох с нейния феноменален рекорд на 400 м, Розмари Акерман, Хайке Дрехслер, Фаина Мелник, Юрий Седих… Наблюдавахме техните тренировки и въпреки че съм бил дете, разбирах, че освен да играеш футбол, трябва да имаш и огромен запас от физическа енергия, за да можеш да се справиш. Играех център-нападател. Най-лесно ми беше да вкарвам голове, на сезон реализирах по 60-70.

- Селски доктор в Петричко, Травматологията на „Пирогов“, част от екипа на проф. Шойлев до самостоятелна клиника, заедно със съпругата ви доц. Валентина Мазнейкова. Какво ви дадоха тези етапи?
- Когато учих медицина, голямата ми мечта беше да се върна да стана доктор в Петрич. Като започнах работа там, на шестия месец се ужасих, защото научих тамошните операции и си викам в останалите 30 години какво ще правя? Тогава съдбата ме срещна с проф. Кънев от „Пирогов“. Там много ме харесаха и ме взеха. 30 дни не се прибрах вкъщи – желание, воля за работа. Там спях на една счупена операционна маса. Който оперираше, ме викаше и отивах да му асистирам, защото занаят се краде.

- Спомняте ли си кога направихте първата операция на известен наш спортист?
- Темата с известните спортисти е много деликатна. Една част от спортистите са афиширали, че съм ги оперирал, но има и такива, за които не се знае, че сме ги оперирали, заради трансфери или поради други причини. По принцип гледам да не се въртя в пространството, защото това е тайна. Има един случай с много известен наш футболист. Прибрахме го горе през задната врата, а журналисти долу ме питаха за него, защото имали информация. Казах, че няма никой.

- През 1992 г. откривате свой медицински център “Света София“, през 2006 г. той прераства в триетажна клиника, за да стигнем до най-новото чудо, което сте направили…
- Апетитът идва с яденето. При мен желанието е да направим нещо ново и модерно. На гости ми беше шефът на „Токушукай“, един изключително сърцат човек, помагащ на много хора. Обясних му, че пряката причина да направим първата болница бяха те. Откъде накъде ще дойдат японци да ни учат на медицина, като че ли ние не можем? Хванах се и направих онази болница. Надградихме и сложихме още 38 легла, но стана много тясна. Затова вече направихме новата, която се надявам, че ще ни стигне. Дойдоха много добри лекари и за два месеца болницата вече има половината персонал – 216 от 400 човека.

- Вярно ли е, че каните на хонорар специалисти от Франция, Германия, Австрия?
- Да. На всеки казвам, че е безсмислено на тези години, особено в ортопедията, нашите сънародници да се оперират в чужбина. Идваш и ми казваш: „Д-р Мазнейков, не искам да ме оперира български лекар, а чужденец.“ Казвате ми кого искате и ви го водя тук. Няма доктор, с който да съм водил разговор повече от пет минути. За тях е гордост да дойдат вече в България. Ползваме се с много добро име. Така докарахме проф. Рафаели, който е съветник на министъра на здравеопазването на Италия, проф. Мартинек от Германия, Давид, който многократно е идвал в България и много други. До ден-днешен артроскопия на тазобедрената става се прави само в нашата болница, въпреки усилията да покажем и на другите колеги.

- Бяхте президент на ФК Беласица – защо се оттеглихте?
- Много обичам футбола и това е вън от съмнение. Първото нещо, което направих като президент на Беласица? Имаше едни глупави разходи. Говорих с г-н Ашминов, който има фабрика за дрехи, да ни перат екипите без пари. Но пък ми се разсърди един, който взимаше по 850 лв. на месец от Беласица. Уредих Коцето Чорбаджийски да храни футболистите. Да знам какво ядат, как ядат, да заложим здрави основи. Разсърди ми се един друг, който взимал 250 лв. за сандвичи. Един мой приятел Чомбе, с когото сме играли заедно, уши 400 фланелки и ги дадохме на 15 септември на всички деца по училищата. Имахме нужда от микробус и той ми подари такъв, но ми се разсърди друг, който е взимал по 2 лв. на километър от Беласица. В един момент изпаднах в тежка конфронтация, скаран с всички. Отделно, смея да твърдя, че Беласица имаше най-доброто медицинско обслужване. Даже присъствах на една травма на нашия капитан Кабранов. Както си тичаше, в един момент се сгромоляса, а нямаше някакво напрежение. Отидох веднага на терена, прегледах го. В момента, в който му хванах един от много важните мускули, той почваше да се тресе от много силна болка. Още на другия ден отидохме при доц. Иванов и открихме, че е откъснат един много важен мускул, без който футбол не може да се играе и веднага го оперирахме. В ортопедията има механизъм на травма, а тук нямаше, което бе новост, т.е. могат да настъпят тежки промени в следствие на дегенеративни промени в мускулите без да има високо енергийна травма, както ние дотогава мислехме.

- Откъде идва любовта ви към ЦСКА? Вие бяхте от учредителите на „ЦСКА Завинаги“.
- Да, и се гордея с това. Там наистина се работеше истински. Тествал съм ги, защото все съм Тома Неверни. Обещах да купя гранулите за терените, които направихме на „Армията“. Дават ми една цена, а в Егейска Македония имам 51 първи братовчеди. Един от тях го изстрелях в Ксанти да провери колко струват гранулите и цената беше същата, която ми бяха казали нашите хора. Платих ги, тогава камион без пари ги извози до София. „ЦСКА Завинаги“ направи инвестиция в рамките на 2,2 млн. лв. А тези пари се признаха от министерството на спорта като инвестиция на ЦСКА. Направихме стадионите отпред. Помните, че нашите юноши и деца обикаляха немили-недраги и затова се хванахме да направим тази работа.

- А откъде е любовта към ЦСКА?
- От великите ни футболисти – Жеков, Якимов, Пенев. Виждали ли сте по-елегантен централен защитник от чичо Пенчо? Той играеше като с писалки. Чист феърплей. С Гунди се уважаваха и се поздравяваха. А не като сегашните простотии. Ние враждуваме само на терена, извън него сме българи и трябва да се уважаваме и да се почитаме един друг.

- Любовта ви към ЦСКА явно не ви заслепява към звездите и от другите клубове. Ликовете на известни имена от други отбори по стените на клиниката ви са доказателство за това.
- Да, имам голям портрет на Гунди. Като бяха малък, ходех на тренировки на Левски, за да гледам Гунди. Леля ми живееше до „Герена“. Гунди беше един омаен човек, спортист. Спортсмен, какъвто няма да има в нашата страна. Моето мнение е, че в чисто спортно-технически план той отстъпва много и на Бербатов, и на Стоичков особено, но беше грозно случилото се с избора на спортист. Да, много харесвах и обичах Гунди, но на 28 години преди да почине, не беше това, което беше на 22, когато му беше върхът.

- Христо Стоичков има специално място във вашето сърце и това не е тайна. Дори в официалната биография „Историята“, написана от Владимир Памуков, има куриозна история как е дошъл при вас със силна болка след нелепо падане на снимачна площадка.
- Беше много смешно. Идва Ицо и ми казва: „Докторе, боли ме кръста, ще пукна. Толкова години съм играл футбол, никога не съм имал такава болка.“ Искам да ми опише какво е станало. Карали го да жонглира с топка, но кабелите на земята били покрити с някаква ламарина. Той стъпва на нея, ламарината се подхлъзва и той пада по гръб. А устройството за слушалките отзад го притиска, мускулът му прави съкращение. Направих му снимка и имаше счупване. Казах му да остане да го лекуваме. А той отговори: „Не си го и помисляй, трябва да ходя на лов.“ Казвам: „Добре, сега ще се обадя на Мариана.“ А Ицо вика: „Стой, стой, ти си луд! Как на Мариана? Ще ми вземе пушката и никъде няма да ходя.“ Така Ицо остана четири дни да го лекуваме като порядъчен пациент. Беше много послушен и изпълнителен. Затова е запомнил този случай.

- Как релаксирате? Гледате ли мачове, от кои първенства?
- Събираме се големи групи, гледаме мачове, кефим се и дискутираме. Правим и залози по 10 лв., за да си чешем крастата.

- Какво мислите за българския спорт днес? От какво боледува и може ли да бъде излекуван? Каква диагноза ще постави д-р Мазнейков?

- Няма я всеотдадеността, която беше по наше време. Няма я тази огромна любов, която имахме ние към спорта. Някак си много се комерсиализира. Като някой започне да играе, първите разговори са какво ще получи. Ако може на ръка, да е незаконно, което най-много мразя и ненавиждам.

- Има ли шанс българинът да спре да боледува толкова много? Какво трябва да се промени в обществото? Може ли спортът да помогне на медицината?
- Българите не боледуват повече от другите народи. Но за да имаме добра медицина, трябва да има профилактика. Основата на предпазването от заболяванията е профилактиката. Най-много липсва на българина точно това. В името на криворазбрани чувства се прави нещо, което според мен не е редно. Примерно ако в Германия имаш здравни осигуровки, трябва на шест месеца да си правиш дадено изследване. Ако не го направиш в определеното време, когато отидеш и ти открият, че имаш заболяване, свързано с него, си плащаш цялото лечение.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+