Димитър Ларгов е роден на 10 септември 1936 г. в София. Играл е като полузащитник в Септември (София) през 1953-1954 и за Славия от 1955 до 1967 г., където записва 220 мача и 28 гола. Носител на купата на Съветската армия през 1963, 1964 и 1966 г. Вицешампион през 1959 и 1967 г., бронзов медалист през 1964, 1965 и 1966 г. Има 12 мача за КНК, полуфиналист през 1967 г. Има 24 мача и 3 гола за "А" националния отбор (1959-1966), капитан е в третия допълнителен мач между България и Белгия на неутрален терен във Флоренция (Италия) на 29 декември 1965 г. когато българският национален отбор побеждава с 2:1 и се класира за финалите на световното първенство в Англия. БЛИЦ публикува интервюто, което Ларгов даде за "24 часа".

- Г-н Ларгов, вашата любима Славия става на един век. Подготвяте ли се за празника?
- Преди всичко искам да подчертая колко се радвам, че доживях до този юбилей. Аз бях от едно поколение футболисти, много от които, за съжаление, си отидоха от този свят през последните десетина години. Искам освен това да благодаря, че ме удостоиха с честта да бъда начело на обществения комитет за празнуването на тази стогодишнина. Този празник не е само на Славия, не е и само на футбола. Това е юбилей за целия български спорт.

- Как всъщност се озовахте при "белите"?
- Някои неща са случайни, други - не чак толкова. Така беше и при мен. Като дете живеех в махалата около Руски паметник, където сега е "Зона Б5". Това беше еврейската махала, една къща българи, до нея една - с евреи. Там беше старото игрище на Славия - където сега е болницата на МВР. Беше оградено, но можеше да се прескача. Ходехме редовно да гледаме мачове. Е, изяждахме някоя пръчка по дупето от байчовците, които пазеха. Бях съвсем малък - на 6-7 години, когато Втората световна война стигна до София. Започнаха бомбардировки и една бомба удари нашата къща. Слава богу, никой не пострада.

- Къде живяхте след това?
- При едно еврейско семейство - прекрасни хора. Тогава нравите бяха други, хората си вярваха, даже вратите не се заключваха.

- Не ви ли евакуираха?
- И това стана. Баща ми продаваше мляко, занимаваше се със сладкарство малко. Имаше познати - сигурно от тях вземаше млякото, в село Иваняне, до Банкя. Като го взеха баща ми войник, отидохме там да живеем. Когато се виждаше краят на войната, се върнахме и заживяхме при съседите. Дадоха ни една стая, докато се върне баща ми от фронта. Полека-лека стегна къщата и се върнахме там.

- Кой ви беше първият треньор?
- Аз започнах да тренирам в Септември, защото това беше отборът на нашия район. Тогава беше строго - където живееш, там трябва да тренираш. Там започнаха Митата Якимов, Паро Никодимов, няколко левскари също. Треньор ми беше Тодор Конов. Невероятен специалист, после стана известен точно с работата си с деца и юноши. Не само ни тренираше, но и ни възпитаваше. Опитваше се да ни изгради като личности. Той ме взе и в националния отбор за юноши, водеше го заедно с Пачеджиев. Тогава нямаше европейски първенства, играехме в едни турнири, разделени на групи. Ние се паднахме с Испания, Северна Ирландия и Полша и станахме първи. Съставът ни беше много силен - Патрата (б.а. - Христо Илиев), Иван Димитров, Димо Печеников, Ването Георгиев, моя милост. Бяхме израснали на улицата, защото тогава какви игрища имаше - сгурия главно. Най-много да мине преди мач цистерната и да полее терена. След като се върнахме, мен и Димо ни привлякоха в "Септември". Тогава там дойдоха няколко играчи от "Левски", защото ръководството беше в добри отношения с треньора на "сините" Васил Спасов-Валяка. Те бяха опитни, на възраст и все ни подвикваха: Айде бе, учениците, тичайте. Няма ние да се напъваме вместо вас!

- Докога изкарахте в Септември?
- До края на 1955 г., два сезона горе-долу. Печеников по-рано го дръпнаха в "Левски", но аз останах. Треньор ни беше Баба Радо - Иван Радоев. После обаче се заинтересува от мен Славия, която тогава май се казваше Ударник, защото бяха към "Трудова повинност". Казаха ми, не помня кой, че техният треньор - Атанас Ковачев, викаха му Кълвача, много ме бил харесал. А тогава нямаше бразилци и африканци втора употреба, а си разчитаха само на местни момчета. Та Кълвача изпрати хора да говорят с мен за Славия. А пък аз все пак от детството си заради игрището се бях приобщил към идеята "Славия". Затова се съгласих и започнах да тренирам с "белите".

- Не трябваше ли да ходите в казармата?
- Не. Имаше един полковник, който работеше във военното окръжие, беше луд по футбола. Той уреждаше много футболисти за всички клубове. Уж за един-два месеца сме влезли в казармата, но всъщност той оправяше всички документи.

- На какъв пост играехте?
- Аз започнах при юношите и в Септември като дясна свръзка. Днес му казват външен халф май. Даже и първия си официален мач в Славия изиграх на този пост. Беше в Плевен срещу Спартак, бихме 2:1. Вестниците писаха: "Добър дебют направи младият Ларгов, който подаде за втория гол и участваше в изработването на първия." Но после станах инсайд, значи вътрешен полузащитник. В Славия вървеше смяна на поколенията. Петър Патев се отказа и някой трябваше да го замести. И като се почна тогава, та до днес.

- Когато бях малък, се разказваше една история, че Тодор Живков забранил Славия да става шампион. Чували ли сте я?
- Да, много пъти. Защото Славия спечелила титлата през 1943 г. и тогава умрял цар Борис III. Та уж затова не искали да рискуват нещо да се случи с Тодор Живков. Приемахме го като шега. Но си ни беше мъка, че цели 53 години чакахме за следващата си титла.

- Колко печелихте като футболист?
- Тогава всички спортисти уж бяхме аматьори. Водеха ни на работа по разни предприятия, за да вземаме заплати оттам. Например "Левски" бяха към пощите, Локомотив - към ЖП, ние се водехме поделение на "Трудова повинност", по-късно - Строителни войски. Не мога да кажа, че беше царско време, големи заплати. Особено преди "Левски", ЦСКА и нас да ни военизират. Плащаха ни малко повече, отколкото на обикновен работник. Е, имаше и премии - 50 лв. за победа, 25 лв. за равен. Вземаха ни и данък. Но пък едно кисело мляко струваше 17 стотинки.

- Вярно ли е, че ЦСКА са искали да ви откраднат?
- Да, но не да ме откраднат. Просто да ме вземат. Крум Милев-Палаврата, големият треньор на "червените", ме искаше за заместник на Стефан Божков, защото ме познаваше от националния отбор. Водеше го тогава заедно със Стоян Орманджиев, а аз там бях резерва на Божков. Даже играх два мача за ЦСКА - единия с Динамо (Загреб), а другия с Криля Советов (Куйбишев), в който с футбола се прости Манол Манолов-Симулията.

- Нямаше ли да имате повече мачове в националния отбор като играч на ЦСКА?
- Сигурно щеше да е така. Но аз си паснах в Славия, този отбор беше първата ми и единствена любов във футбола. А и те направиха всичко за мен като човек. Като се обърна назад и се замисля - така е. И висше образование завърших - право в Софийския университет, работих като юрисконсулт. Най-точно е да кажа - моят живот беше Славия. Гордея се, че, макар и за кратко, бях председател на дружеството - не на футболния клуб, а на всички спортове. Какви спортисти имаше тогава, начело с Ваня Войнова с баскетбола! Прекарах две години и нещо на този пост, но тогава стана скандалът с "Левски" и ЦСКА през 1985 г. ЦК на партията тогава реши да раздели футбола от останалите спортове и трябваше да се махна. Уж за хубаво го направиха, но годините показаха, че не е било така. Затова на пресконференцията онзи ден казах на журналистите: Не разсъждавайте, че има две Славии - футболна и спортна. Те са едно цяло!

- Вие имате сравнително малко мачове в националния отбор, но бяхте капитан в един от най-важните в цялата му история - допълнителния мач с Белгия във Флоренция. Победата с 2:1 ни класира на Световното в Англия. Защо повериха лентата именно на вас?
- В квалификациите паднахме от Белгия с 5:0 и се наложи да играем трети допълнителен мач с тях. Те бяха много силен отбор. Даже се говореше, че са най-силни в Европа за същата година, показваха ни някаква класация за националните отбори. Треньор на България беше Рудолф Витлачил, чех, голямо светило в световния футбол. Но конците дърпаше председателят на футболната секция към БСФС, тоест федерацията по футбол тогава, Недялко Донски. След загубата те двамата взеха решение да сменят девет човека от отбора, който беше разгромен в Брюксел. Останаха само Гаганелов и Аспарухов. На вратата вместо Деянов беше Найденов, в защита влязоха Жечев, Шаламанов и Вуцов, като дясно крило пуснаха Петър Жеков, играха още Митата Якимов, Ването Колев, Теко Абаджиев и аз. Голям риск беше, ама като се замисля, друг път нямаше. Ръководителите ни разчитаха на това, което и се оказа най-важното ни оръжие - себераздаването. Помня, че и като падна голът в нашата врата, май си го вкара Гаганелов, не го упреквахме, на всеки се случва, пак продължихме с воля и успяхме да стигнем до успеха. А за капитанската лента решението според мен беше на Недялко Донски - за да има баланс между "Левски" и ЦСКА. Той е провел разговори с някои от играчите, които бяха фактори - Гунди, Жоро Найденов, още някои, и стигнали до това решение. Преди мача ги попитах, те ми казаха: щом сме те избрали, зад теб сме!

- Предчувствахте ли победата?
- Преди мача исках да съм спокоен, уравновесен, но хич не ми се получаваше. Бяхме настанени в един много хубав хотел до река Арно. Гледах през прозореца и си мислех: Ех, няма ли Господ да ни помогне малко да зарадваме хората в България, пък и ние да се зарадваме? Излязох, преди да потеглим към стадиона малко да се поразходя. Връщам се, гледам - Гунди се излегнал и почива, прозорецът му отворен. Като се качих, той ме извика и взе да ми се кара, че не почивам. Каза ми: "Ние всички сме на пангара, трябва да запазим спокойствие. Помни ми думата - ще ги бием. Сънувах сън, че съм на тренировка и много плаках. Значи много ще се радваме днес, ще ги бием тия!"