Най-добрият ни състезател в планинското ориентиране Кирил Николов, известен като Дизела, направи постижение за историята. Катерачът показа, че човешката воля и решителност са безгранични, покорявайки за по-малко от 23 часа петте първенеца на петте най-високи планини в България. Дизела трябваше да се качи на Ботев, Вихрен, Руен, Мусала и Черни връх за едно денонощие, но преизпълни целта си, финиширайки за 22 часа и 40 минути. В рамките на предизвикателството "Пет върха" той измина 100 километра по пет трасета, преодолявайки сумарно 7000 метра денивелация. Бягането на 30-годишния ентусиаст до връх Вихрен беше през нощта. Разстоянието между планините Николов измина с автомобил, а през цялото приключение беше подкрепян от стотици почитатели на силните усещания. Доволен след финала, Дизела даде любопитно интервю за "ШОУ".
- Имаше ли съмнения, че може да не успееш?
- Уф, не питай. Минаваха ми най-различни мисли през ума. Но въпреки това бях сигурен, че ще стане. Въпросът беше дали ще успея с цената на много усилия или с по-малко. Понеже не си бяхме поставили за цел поставяне на рекорд, много-много дори не се напъвах. Знаех, че имам 24 часа, в които трябва да изкача петте върха. Беше много важно как ще си разпределя графика. Бях се подготвил отлично,
тренирах
дълго време
за това предизвикателство. Смятам, че дори можех да извадя още 1 час, ако се бях напънал.
- Как започна всичко, твоя ли беше идеята за покоряването на петте върха?
- Отдавна си го мислех и най-после успях да го осъществя. Хукнах към висините да популяризирам планинското ориентиране в България. Свързах се с "XCoSports Bulgaria", които организират адвенчър състезанията у нас. Миналата година, когато приключи "XCo Adventure Cup", се замислих сериозно за любимия ми спорт - как се случва рекламата му, какви са последиците от адвенчър състезание, което е малко популярно. Станах втори на Европейското по планинско ориентиране, а дори и да бях световен шампион, пак нямаше да се разчуе толкова. Основната цел с "Петте върха" беше рекламата на самия спорт. И мисля, че успях.
- Много ли е трудно в България?
- Не само, че е трудно откъм спонсори, а и конкуренцията в ориентирането е много малка. Едва няколко състезатели сме. Като цяло спортът ни не е цветущ. Запознат съм отлично и какво се случва в леката атлетика, тъй като дълги години съм тренирал по пистите. Знам и какво става в биатлона и колоезденето. Като цяло няма масовост.
- Защо не остана в леката атлетика, а се насочи към планинското ориентиране?
- Тя ми беше по-скоро за уплътняване на времето, отколкото нещо сериозно. А и получих травма в глезена, което наложи за около година да спра да се занимавам с всякакъв вид спорт. Тренирах лека атлетика в Сливен, където съм израснал. Под Сините камъни живях до 18-годишен, докато завърша. Иначе съм роден в Русе. Когато бях девети клас, започнах да се занимавам с ориентирането. Сливенския балкан съм го изръчкал целия, наизуст го знам.
- Кое е най-високото място, на което си бил?
- Доломитите в Италия. Бях там тази година на Европейското.
- Най-високият връх там е Мармолада - 3342 метра, не мечтаеш ли за нещо повече?
- На този етап не мисля, нямам конкретна поставена цел за изкачване на някой много висок връх.
- Няма ли да атакуваш Хималаите?
- О, не. Или поне на този етап не бих го направил, защото още ми е мил животът. Тези върхове крият много рискове. Знаете колко жертви са погълнали. Не е шега работа. Иначе наистина имам голям мерак да покоря някой много висок връх. Сега съм се насочил към треньорството, но със сигурност скоро няма да се откажа. Целта ми е да стана световен шампион в ориентирането. Първенството се провежда всяка година, до момента имам две шести места. Следващото е в Италия, а след това в Шотландия. Мисля, че съм все по-близо до световния връх.
- А с нашите пет върха лесно ли се справи?
- С много подготовка се получиха нещата. Екипът имахме много работа преди самото организиране на предизвикателството, тъй като трябваше да намерим спонсори. Повечето ни отказваха, но имаше такива, които се навиха да подадат ръка, и сме им много благодарни. А сега един познат ми пожела НАСА за спонсор,
защото съм извънземен
по думите му.
- Определено много хора сега ти се възхищават. Какво спечели от покоряването на петте върха за по-малко от едно денонощие?
- Вътрешно удовлетворен съм. Това ми е печалбата. За пари изобщо не говорим, дори не съм и мислил за тях. Когато започна всичко това, си казах, че го правя заради популяризирането на ориентирането в България. В интерес на истината не очаквах чак толкова голям интерес към мен.
- Първия връх ли изкачи най-лесно - Ботев?
- Нормално, бях със свежи сили. Скоростно не го бях изкачвал никога досега. Когато правих подготовката за петте върха и подготвях графика, го изкачих за същото време, което дадох и сега - 3 часа. На спускане се печели страшно много време. Проблемът ми обаче беше, че само първия един час бягах на светло, след което слънцето залезе и се катерих по тъмно.
- Много ли е страшно?
- Цялото ми спускане беше по тъмно. Имаше един снимачен екип, но той беше на няколко километра преди върха, много далеч от мен. Горе нямаше никого, докато на другите четири върха ме очакваха хора, за да ме приветстват. На Ботев пипнах върха, снимах се и тръгнах обратно. Никой не може да се съмнява, че съм го изкачил, тъй като GPS-а показва всичко. На четвъртия връх - Мусала, вече бяха доста уморен.
- Между върховете те придвижваха с автомобил, спеше ли в колата?
- В началото не ми се спеше. Между Паниците и хижа Вихрен не съм мигвал въобще, а преходът беше най-труден. Но след като си бягал, си превъзбуден и не можеш да спиш. Иначе преди атаката на третата цел - връх Руен, си позволих лека дрямка. Проспал съм минаванията ни през Дупница и Кюстендил, което беше огромната ми грешка. След това първите 5-6 километра от изкачването на Руен не знаех къде се намирам. Бягах, но се питах накъде бягам всъщност. Много-много не ми беше ясно. След това изгря слънцето и се освежих. И после си казах, че няма да спя по време на преходите с автомобила между другите върхове.
- Зареждаше ли се добре между върховете?
- Имах енергийни барове и напитки, а в раницата си носех вода. Дори и да не ми се ядеше, трябваше да приемам нещо, за да се възстановявам и да имам сили за следващия връх. В колата само седиш, не можеш да се излегнеш, дори ми се схващаха мускулите на моменти. Винаги ми беше трудно да стартирам след возенето в колата. От енергийните напитки пък в един момент ми стана лошо и минах само на вода. Много съм щастлив, че на Вихрен, Руен, Мусала и Черни връх имаше хора да ме посрещат. Някои от тях дори не ги познавам. Качили се по собствено желание, за да ми вдъхнат кураж и да ме приветстват. Уникално е. Преживяното никога няма да го забравя.
- Освен вода и храна друга помощ предлагаха ли ти?
- Не, защото нямах нужда от помощ. Хората ми помогнаха достатъчно с моралната си подкрепа. Знаеш, че не си сам, което е достатъчно.
- На финала учудващо изглеждаше свеж след 23 часа здраво потене из планините...
- Да, добре бях, но малко след това ми стана доста лошо. Реших да поседна, за да не създавам допълнителни материали и сензации на медиите. Но това е нормално. Умората е голяма, организмът се натоварва. Бях уморен най-вече заради недоспиването. За едно денонощие сънят ми беше единствено въпросната дрямка в колата, докато минавахме пред Дупница и Кюстендил. Не чувствах толкова физическа умора, колкото бях изтощен от недоспиването.
- Наложи ли се да те преглеждат доктори?
- Не, нямаше нужда, защото познавам отлично тялото си. Бягал съм достатъчно много, за да знам кога имам нужда от лекарска намеса. Ходя редовно на периодични прегледи, следя си състоянието. Не е имало нещо необичайно, което да ми подскаже, че след финала на "Пет върха" трябва да се обърна към медицински лица.
- Замислял ли си се колко километра си пробягал през годините?
- Дори скоро ги изчислих. Някъде около 60 000 километра са. Водя си дневници. Навремето бяха хартиени, а сега съм много улеснен. Само си включвам часовника към компютъра и той прави всичко. Постоянно тренирам и съм по състезания. Когато се подготвям за ориентиране, трябва много да бягам на карта. Често съм по лагери. Зимата общо взето съм по топлите страни - Португалия, Франция, Испания и др. Тук има много сняг и не можеш да се готвиш добре. Лятото пък изкарвам в Скандинавието - Швеция, Норвегия, Финландия, Исландия.
В момента се
състезавам за
финландски клуб
казва се "Калеван Расти".
- Как те прилапаха?
- Те са най-добрият клуб в момента в ориентирането. При нас е по-различно. Не е като във футбола например. Нямаме си мениджъри, които да ти движат нещата. Ако искаш да се развиваш, трябва сам да се оправяш. Първоначално се състезавах за шведски клуб. Бях дълги години при тях, сетне и норвежци ме искаха. Условието им обаче беше да живея там, а аз категорично отказах. Не мога да изоставя родината си. В България също си имам клуб - "Вариант 5" (Търговище), но тук нямам почва за развитие. Ако искаш да си на световно ниво, само с тренировки в България не става. Няма конкуренция, няма качество, нещата са свързани.
- В Скандинавието има ли други български ориентировачи?
- Има, две момчета се състезават за скандинавски клубове. В първия ми шведски отбор сега са Иван Сираков и Ивайло Каменаров.
- За толкова години добри пари ли си изкарал?
- Няма как да се изкарат пари от този спорт. Каквото изкараш, го влагаш обратно. Знам, че от ориентирането никога няма да забогатея. Но аз не го правя за пари и вече съм го доказал това нещо. Ще видим след време какво ще стане. Може би ще се насоча към нещо, от което да печеля.
- Откъде идва прякорът ти Дизела?
- Още от малък всички така ме знаят. Великата биатлонистка
Уши Дизел ми
беше любимка
А и като дете ушите ми бяха малко по-големи и така ми лепнаха Уши Дизел, след което остана само Дизела.
- Покорявал си много върхове, а до Уши Дизел докосвал ли си се?
- Не, за жалост. Никога не съм я виждал на живо. Когато нашите златни момичета се състезаваха - Катя Дафовска, Ирина Никулчина, Нина Кадева, бях помолил Ирина да ми вземе автограф от Дизел. Веднъж ме зарадва, за което съм й благодарен. .
- Разкажи нещо любопитно от преживяното по време на покоряването на петте върха?
- Шашнах се, когато една жена дойде при мен малко преди да стартирам към Ботев. Не я познавам. Идва и ми казва: "Тука има мечки!", което ме изуми. Но изобщо не се стреснах. Знам много за мечките, чел съм достатъчно и съм запознат. Когато мечката е с малкото си и не усети заплаха, нищо няма да ти направи. Надушват те от дълго разстояние и в повечето случаи бягат. Знам и че когато видиш мечка, е добре да тръгнеш да бягаш по стръмен склон, защото тя не може да те догони. Ако видя мечка, това ще направя, за да се спася. Надолу няма как да ме стигне...
- С какви животни си се сблъсквал?
- Най-големите са лосовете. Огромно и много респектиращо животно. В Скандинавието е пълно с такива. Иначе в България с лисици, глигани, кошути, какво ли не, само мечки не съм виждал. Но аз се успокоявам, казвайки си, че животните са по-страхливи от нас - хората.
- Не предприемаш ли някакви мерки за сигурност, слагайки нещо за защита в раницата си?
- О, имам, разбира се. На изкачването на Ботев знаех, че ще има стада с овце, към които са прикрепени много кучета. И то не какви да е, а от огромните каракачански овчарки. Страшнички са си. Заради това бях сложил в раницата спрей за защита. Знам ли какво ще стане. Ако е едно куче, няма проблем. Ще започна да му мятам камъни и каквото набарам и ще го изгоня, но ако са повече, става трудно. Често се сблъсквам с кучета из планините. Разхождат се свободно. Веднъж ме гониха, но аз гледах много да не бягам, защото така ги дразня допълнително...
Интервю на ПЛАМЕН ВАНЕВ
