Легендата на българския футбол Георги Димитров даде интервю за агенция БЛИЦ. Джеки, който през януари навърши 58 години, е повече от добре познат не само на спортната ни общественост. Ето как протече нашият разговор.
-Ти си родом от село Гледачево, Старозагорско, което вече не съществува. Кога за последно ходи там?
- Отдавна. През 80-те години. Те тогава багерите го изринаха и го затриха. Родната ми къща, другите къщи – всичко изчезна заради рудниците и мините. Превърнаха Гледачево във филм на ужасите. Сякаш си на Луната – само кратери и нищо друго. Но аз не се връщам назад във времето. Каквото било – било. Не си мисля за родната къща и първата люлка, както казва един поет.
- В какво семейство отрасна и какви хора бяха родителите ти?
-Те са живи и здрави. Баща ми е с две години по-малък от майка ми. Той е набор 39, а тя е 37. Скоро ще има юбилей и ще навърши 80 години. Татко работеше в мината, караше кран, а майка ми беше магазинерка. Обикновени хора. То тогава всички бяхме обикновени – нямаше необикновени, дето ги има сега и всяка вечер ни бодат очите по телевизията колко са велики и колко много били дали на България. Отраснахме с брат ми Динко, лека му пръст, по поляните. Гонехме парцалените топки боси. За футболни обувки само можехме да мечтаем. Но ето че след време ги обухме...
-Като отиваш в Берое, те обявяват за рядко срещан талант...
-Е, чак пък рядко срещан. Там почнах при юношите, но още в десети клас ме взеха при мъжете. Бяха ме записали в най-елитната гимназия в Стара Загора, но нямаше как хем да уча, хем да играя футбол. Затова се прехвърлих във вечерната гимназия, за да добутам някак си училището.
-После, когато ЦСКА те иска, старозагорци били писали писмо чак до ЦК на БКП. Така ли е?
-Не само до ЦК, а лично до другаря Тодор Живков са писали. Ама аз си избрах да премина в ЦСКА. Влязох като доброволец в казармата и се появих на „Армията”. Тулата Ковачев ми беше първият треньор при „червените”. Беше 1977 година, когато се озовах в ЦСКА.
- Вярно ли е, че Манол Манолов е посягал на играчите?
- Не. Това са глупости. Беше строг, но стабилен човек и треньор. Всичко при него беше на шест.
- Имал си военен чин, но бил ли си разжалван?
- Е, разбира се. Ама и другите ги разжалваха. Днес си лейтенант, утре – старши лейтенант, после ставаш редник, ако не си слушал. Ама това нашето си беше формалност с тези чинове.
- Беше лидер и капитан на националния тим, който игра на световното в Мексико през 1986 година. Наистина ли сте взели бомбастични премии за класирането?
- Да бе, да. Затрупаха ни с пари. Направо се изгърбихме от пари. Дрън-дрън! Взехме по 1000 или 2000 лева премии, не помня точно колко бяха. Тогава беше Иван Шпатов шеф на футбола. Бях много близък с него. Правеше всичко, за да са наред нещата в националния отбор. Класирахме се безпроблемно, но на световното така и не успяхме да победим.
- Мачът с Южна Корея, който завърши 1:1. Тогава изравнителното попадение на Ким Йон Бо ли беше или е твой автогол?
- Не, не беше автогол. Кореецът ритна първи топката, изпревари ме. Официално е записан като гол, макар че тогава на левскарите много им се искаше да е автогол. Да, ама не е! Помня, че валеше по време на мача като из ведро. Бяхме се измокрили здравата. Корейчетата бяха едни нисички и пъргави. Ти правиш една крачка, те по три. Мислехме, че ще ги пречупим, ама не можахме.
- Треньорът Иван Вуцов как се държеше с вас?
- Вуцата залагаше на реда и дисциплината. Когато влизахме в ресторанта на хотела да закусваме или обядваме, трябваше да сядаме и ставаме едновременно като в детската градина. При лягане – всички в стаите със затворени усти и очи. Само дето не го поздравяхме едновременно като хор с: „Добро утро, другарю Вуцов!”. Сега, не ме разбирай погрешно, Вуцата беше точен. Те фактите го показваха. Ама и ние не го слушахме понякога. Издебнем го да си легне и почваме да играем на карти до ранни зори. Не говоря за Световното, а за други случаи, когато сме били събрани на лагер.
- Доказа класата си и в Сент Етиен, където и днес хората те уважават. Не съжаляваш ли, че сега не живееш във Франция?
- Аз винаги мога да отида там. И ходя понякога. Но като стоя два-три дни, бързам да се прибирам. Не мога да живея в чужбина. Просто съм си свикнал в България. Родолюбец съм!
- И до днес се говори, че когато си бил треньор на Велбъжд (Кюстендил), Георги Илиев е раздавал много пари, а ти си шамаросвал играчите. Така ли беше?
- Георги Илиев беше мъжкар. Помня, че веднъж дойде, извади от едни куфари 20 000 долара, метна ми ги на бюрото и вика: „Раздай ги на момчетата! Идват празници, да се почерпят!”. А дали съм шамаросвал играчите? Това е поредната легенда по мой адрес.
- Всъщност, коя е най-голямата глупост, която си чел по свой адрес? Дали е тази, че агент Тенев навремето потрошил твоята кола, след като разбрал, че си му откраднал Кристина Димитрова?
- (Смее се). О, то да е само това. Много култови истории съм чел по мой адрес, които нямат нищо общо с истината. А за разни агенти не ми говори. Не искам на Сульо или Пульо да му правя реклама. Имало е два-три случая ми звънят твои колеги и искат интервю. Казвам им, че съм зает и им отговарям на два въпроса. На другия ден те пуснали цял ферман – сто въпроса с мои отговори. Ама футболните хора не бива да плюем по медиите. Защото журналистите са опасна работа - могат да те вдигнат до небесата, но и могат да те затрият. Така че – внимателно с вас, пишещите братя, както се наричате.
- Не, не. Кристина е минало за мен. Защо да обременявам сина ми със спомени. Стига, стига...
- Какво прави той в момента и защо не тръгна по твоите футболни стъпки?
- Мартин е вече 26 години. Живеем заедно. Ами не тръгна, защото футболът не му е интересен. Ама никак. И добре прави. Нека стои настрани от тая помия, защото футболът в това се превърна. Нека не гледа и мачове. А те са едни битки, както вие ги наричате, направо да припаднеш от смях и мъка. Като я заритат тая топка, жал ми става за нея. Имам чувството, че играят не 90 минути, а два дена. Толкова е мудно и безинтересно всичко и така бавно се провлачва времето на терена.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
