Европейският шампион по таекуондо за мъже Калоян Бинев гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е голям талант с шампионски дух в кръвта. Само на 20 години, вече има респектиращи резултати. В спорта го посвещава баща му, който е сред най-изявените ни състезатели в корейското бойно изкуство, както и настоящ шеф в европейското подразделение в този спорт. Сестрата на Бинев пък ни радва с успехите си в един от най-българските спортове – художествената гимнастика. И двамата мечтаят за титла от игрите в Токио през 2020-та. Ако това се случи, то те ще задминат постижението на дядо им, който е олимпийски вицешампион по волейбол.

- Здравей, Калояне! През седмицата участва на турнира за купата на Президента в Анталия – как се представи, кои бяха съперниците ти?
- Да, участвах на турнира за Купата на президента в Турция. Това е едно от най-тежките състезания. За мен се представих добре. Научих нещо ново – винаги може да се излезе от тежка ситуация, защото мачът не тръгна така, както очаквах. Но научих нещо много важно, което ще ми донесе много в последствие преди световното първенство. Състезанието е изключително голямо, защото на него се взимат квоти за европейското първенство. Който вземе медал, получава и допълнителна квота за още един представител от съответната държава. Състезанието е изключително тежко, по 80-90 човека са в категория. За съжаление не успях да взема медал, но все пак това е първото състезание, началото на годината е и се надявам всичко да тръгне в по-добра насока.

- Как гледаш на конкуренцията ти, кои са водещите сили в таекуондото? Къде на картата на този спорт е България днес?
- Мога да кажа с цялото си сърце, че в момента България е една от водещите държави в таекуондото, тъй като преди три години нямахме световни медали, нямахме световен шампион, нямахме световен медал при мъжете, което е изключително голямо постижение. Големи държави като Иран, Азербайджан постигат тези успехи, но имат много повече състезатели, а ние с нашия капацитет от състезатели постигаме техните успехи и до някаква степен ги надминаваме, защото бием техните представители. Наистина изключително много се радвам, че съм българин и че българите се представяме толкова достойно на тези състезания.

- Най-важното състезание за теб е световното първенство през месец май в Манчестър – каква цел си си поставил?
- Като всеки един състезател-оптимист съм си поставил най-високата цел – злато. Ако минимизираме целта си, толкова по-малко ще успеем да направим. Така че колкото по-висока цел си поставим, толкова повече разгръщаме нашия потенциал и успяваме да направим нещо повече. Наистина се надявам да постигна тази цел. Тренирам усърдно, давам всичко от себе си и се надявам това да се сбъдне.

- Не криеш амбициите си за участие на олимпиадата в Токио, но там не е лесно – квотите са само шест. В момента си около 30-о място в световната ранглиста – как виждаш постигането на тази цел?
- Постигането със сигурност не е лесно, защото ако беше лесно, всеки втори човек щеше да е на олимпиада. Миналата година изкачих около 100 стъпала нагоре в олимпийската ранглиста. Много от състезателите бяха изключително изненадани, защото смених категорията. Преди две години се състезавах в кат. до 54 кг, а се преместих в световната категория до 63 кг. С гръм и трясък набързо си събрах точките, а никой не очакваше. Буквално направих един бум, който беше изключително радостен за мен. Чак сега осъзнавам постигнатото и знам, че трябва да продължавам да работя усърдно, защото когато си на върха е още по-трудно. Надявам се тази година да направя още по-голям бум, за да си събера точките и да се класирам в топ 6, и да успея да отида на олимпиада.

- Таекуондото е един от най-бързо развиващите се спортове у нас, какво би казал на тези, които сега започват да тренират таекуондо и тръгват по твоя път?
- Първо никога да не се отказват, защото таекуондото е един много красив спорт. Учи те на дисциплина, как да се отнасяш с другите, на много различни култури. Таекуондото е корейско бойно изкуство и едно от най-красивите за гледане. Понякога е трудно за разбиране от аудиторията, защото много хора го бъркат с карате, но е много по-различно. Едно от първите бойни изкуства на олимпийски игри. Бих им казал да не се отказват, да видят колко е красиво и че ще се научат на много други неща.

- Сам си срещу съперника, но имаш голям щаб, хора, които ти помагат. Кои са те при теб?
- Първо това е моят отбор, защото всеки ден съм с тях, моят диетолог Стоян Петков и моите треньори. Отделно от моите родители, те също са мое семейство, защото съм по цял ден с тях в един олимпийски цикъл, а и извън него. Буквално прекарвам повече време с тях. И не на последно място моите родители. Те са изключително важна стъпка от моя живот. Не мога да избягам от това, но баща ми също така е и президент на федерацията. Така че той е и в тренировъчния процес, и в семейния процес, което е изключително трудно.

- Баща ти Слави Бинев повече от треньора ли се меси преди двубой?
- С насмешка ще кажа, че преди наистина беше така, но вече ми дава наставления, за което изключително много му благодаря. Той е изключително амбициозен, наистина има много високи цели. Преди не можеше да си помислим за тези резултати, но той ни ги сложи в главите. За нас няма второ и трето място, а единствено трябва да се постигне върхът, независимо как. Той ще е там, ще вика, ще стои зад нас. Всички нас ни приема като негови деца, но също така и е шеф на една армия, която трябва да постигне своята цел.

- Вярно ли е, че баща ти не те поздравява след успех и много рядко казва хубави думи за това, което си направил на състезание?
- Това са митове и легенди. Той е изключително сърцат човек. Когато се получи нещо добро, винаги го признава. Никога не скрива сълзите и когато постигнем успех е много радостен и доволен. Поздравява ни и ни награждава, за което изключително много му благодаря не само от мое име, а от името на цялата федерация.

- Как от осем спорта, с които си се занимавал, избра таекуондото? Част от тях са бокс, джудо, конна езда, спортна гимнастика и футбол.
- В началото наистина не беше лесно. Трябваше да ходя по три тренировки на ден. След училище отивах директно на тренировка, която продължаваше около час – час и половина. Човек не може да се концентрира само върху едно нещо. От ранна детска възраст родителите ми се опитваха бързо да ме адаптират към обстановката. Бях с три сака – в единия бутонки, в другия екип за джудо, в третия - ботуши за конна езда. Едно дете, което наистина не знае какво се случва. Знаеше да язди, знаеше да се боксира, знаеше да ходи на спортна гимнастика и да рита топка. Бях мултифункционален, но баща ми е бивш таекуондист, бивш европейски шампион и реших да тръгна по неговите стъпки. Дай Боже да стигна още по-далеч!

- Как се чувстваше вечер вкъщи като се прибереш след три спорта? Имаше ли разбор?
- Честно казано не си спомням много и да е имало разбор. Аз бях много малък. Винаги в семейството са ме питали как се чувствам и как е минал денят, но след три тренировки сигурно съм бил изключително изтощен. Затова и не си спомням много.

- Как реагира майка ти, когато разбра, че вече двама мъже в семейството ще се занимават с таекуондо? Тя присъства ли на срещите ти? Има ли сърце да те гледа?
- Тя е изключително емоционална, тъй като сестра ми е в художествената гимнастика. Като разбра, че ще се занимавам с това, беше много доволна, че имам цел в живота, защото наистина повечето деца на моята възраст преди да замина в Германия, не знаят с какво искат да се занимават, шляят се по улиците и не знаят къде да концентрират енергията, която имат. Винаги ме е подкрепяла, идва на състезания. Виждам, че ако може, ще слезе долу да се бие заедно с мен. Радва се, че имам цел в живота, която преследвам.

- Помниш ли кога спечели първия си медал в таекуондото?
- Сигурно съм бил на около пет годинки. Бях на едно републиканско за деца. Този спомен завинаги ще остане в моето съзнание – една сутрин отиваме в зала „Христо Ботев“. Предишният ми треньор Богдан ми каза, че днес ще направим една контрола. Но ми носеха цялата екипировка, а на тренировка тренираме само по тениска и долнище. Излиза един противник, втори, трети и накрая всички пляскат и се радват. Каза ми, че съм станал първи. Общо взето това ми е първото състезание. Изключително радостен, макар че не знаех какво съм направил. После баба ми ми донесе изрезки от вестници – за мен това беше нещо абсолютно ново. Много се радвам, че съм победил на първото ми състезание.

- Пет години си живял в Германия – разкажи за периода си там. Какво ти хареса, с какво не можа да свикнеш?
- Като заминах за Германия не бях свикнал с много неща – да бъда самостоятелен, но и с домакинската работа. Там сме сами, няма мама, няма тате. Всеки се оправя както знае. Нито знаех немски, нито нищо. Помня, че трябваше сам да свиквам с времето и да се оправям. Може би имах някаква доза късмет в началото, защото мама беше в града. Първият път реших сам да се прибирам от тренировка, качих се на автобуса и се загубих. Нито знаех на коя спирка да спра, нито как да се прибера. Бях в центъра на града и просто тръгнах в една посока. Наистина не беше лесно. Завърших основното си образование в Германия, научих немски перфектно. Животът ми там ми даде много, защото се научих да се справям сам със себе си и със ситуациите, в които съдбата ме поставя.

- През 2016 г. ставаш републикански шампион при мъжете, а си само на 17 години. Изненадан ли остана от този успех? Какво ти каза треньорът ти Пламен Трънски?
- Когато станах републикански шампион за мъже, вече бях станал европейски шампион за юноши и вече имаха големи очаквания към мен. Още като юноша започнаха да ме пускат на състезания за мъже. Даже бях направил рекорд на световното първенство в Русия за най-малък участник при мъжете. Бях само на 16 години и искаха да видят как ще съм сред мъжете. Още имаше нещо детско в мен – да не съм достатъчно стабилен, но това ми даде изключително много и след това станах трети на европейското първенство до 21 години. Много благодаря на Пламен, той ме познава от много малък. Той е един от първите ми треньори. Винаги е изисквал повече от мен – и на тренировка и извън нея. Допринесъл е много за моето изграждане като спортист и личност.

- 2018 г. е най-успешната в твоята кариера, спечели европейската титла за мъже в кат. 63 кг в Пловдив. Разкажи ни нещо зад кулисите на това първенство?
- Бях се върнал от Гран при в Италия, а това за мен беше първото Гран при за мен. Като излязох за първия мач, най-голямото нещо, с което трябваше да се преборя бе, че цялото ми семейство беше в Пловдив, всички семейни приятели. Като се обърна и виждам 30-40 човека, които познавам. Казвам си, че сега не мога да се изложа и да не покажа най-доброто от себе си. Първият мач ми беше малко труден, защото трябваше да превъзмогна себе си и да покажа целия си потенциал. Когато човек се страхува от нещо, понякога не може да покаже най-доброто от себе си. Стиснах зъби и спечелих абсолютно всички битки. Вторият ми мач беше изключително труден, защото беше срещу противник от Турция, който е много добър, мотивиран и емоционален. А когато човек е емоционален, дава всичко от себе си, играе със сърце и душа, много труден противник за преодоляване. Знаех, че няма нищо по пътя, което може да ме спре. На финала водех, но се закучиха нещата в последните секунди. Ударих противника ми в главата буквално в последната секунда и половина, той ми нанесе удар в трупа и съответно пак ми поведе, но аз му ударих още една глава и така го бих с две точки разлика. Цялата публика просто онемя, никой не знаеше какво се случва. Бях си го поставил като цел, че просто няма как да падна.

- Разкажи за тежките моменти в твоята кариера – минавало ли ти е през ум да спреш с таекуондото?
- Мисля, че на всеки един спортист е нормално да му минат такива мисли през главата, но те са съвсем кратки – като приливи и отливи. Но за мен това са негативи и гледам да ги изключвам, защото когато човек има цел, би трябвало да гони нейното постигане. Също се дължи и на хората около мен, които изключително много ми помагат. Когато човек изпадне в трудна ситуация и след това излезе от нея, очаква нещо по-светло. Това ме мотивира да продължавам напред. Един от хората, които изключително много ме мотивират е сестра ми. Много хора знаят, че тя имаше контузия на гърба. При нея беше много трудно, но тя превъзмогна себе си и станаха вицесветовни шампионки. Тя е един от моите ментори, въпреки че е по-малка от мен. Изключително много ѝ се възхищавам.

- В какви отношения си с един от най-силните ни таекуондисти – Владимир Далаклиев? Дава ли ти съвети?
- Влади е изключително странна личност, много добър човек. Ние сме повече от приятели, повече от колеги. Не се съревноваваме, а изключително много си помагаме. В индивидуалните спортове го има това – кой ще постигне повече успехи. Но ние винаги се радваме един на друг на успехите ни. Много се радвам, че той взе първия медал за България на президентска европейска купа. Аз първи взех на президентска купа в Африка, а той бе първи в Европа. Винаги ми дава полезни съвети, тъй като има повече опит. Той е първият българин при мъжете със световен медал. Изключително много си помагаме.

- Какво те свързва с художествената гимнастика?
- Първо ме свързва сестра ми, а и момичето, което е до мен и изключително много обичам и ѝ се радвам. Наистина се надявам да не сме двама, а трима на олимпиадата – сестра ми, Мадлен и аз.

- Ходиш ли на състезания по художествена гимнастика?
- Честно казано, не съм ходил от пет години. Но преди няколко дни отидох на тяхно контролно, за да ги видя на живо. Чувството, което изпитах е изключително различно от преди. Да играят хора от семейството ти, на които много разчиташ, повярвайте не е лесно. Искаш да дадат всичко от себе си, а не зависи от теб.

- Не си привърженик на нощния живот, но това не те ли прави малко скучен за приятелите ти?
- Подбирам си приятелите според моите нужди. Надявам се, че не звучи егоистично, но гледам обкръжението ми да не е от хора, които всеки ден са по дискотеки, а е от бивши и настоящи спортисти. Когато излизаме, го правим, защото сме постигнали някакъв успех или просто, за да разнообразим малко. Но това не ми е главна цел в живота в момента. Не мисля, че това ме прави скучен, даже може да се каже, че съм душата на компанията.

- Обичаш да четеш книги – коя беше последната?
- Последната е „Как да прецакаш дявола“, също автобиографията на Андре Агаси, наскоро прочетох и книгата на Кличко. Като малък не обичах да чета, но напоследък гледам да си запълвам ежедневието с книги. Като някоя книга ме грабне, я нося на баща ми. Сега съм го затрупал, вкъщи е като библиотека.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ +