Георги Василев е меко казано легенда в треньорския ни занаят. Роденият на 9 август 1946 година специалист често дава интервюта, в които анализира професионално събитията на терена. Този път обаче нашият разговор беше доста по-различен. Представяме ви го.
- Г-н Василев, броят ли се на пръсти футболните хора, които са ви лъгали в живота – било за пари, било за нещо друго?
- Не, не са много. Моят живот целият е свързан с футбола и семейството и съм се сблъскал с какво ли е. Да, имало е такива хора, но за мое огромно щастие не са много.
- Онези „змии”, които излизаха и съскаха из Борисовата градина, докато бяхте треньор на ЦСКА, още ли ги помните? И може ли днес да им назовете имената.
- Помня ги, разбира се. То такова чудо не се забравя. Това беше неприятният ми престой в ЦСКА, макар че в по-голямата част бях доволен от периода ми на „Армията”. Мисля, че и Сектор Г е запазил добри чувства към мен. Но „змиите” бяха опасна работа. Над мен стояха - на главната трибуна. Това бяха бивши „величия”, които нямаха очи да ми кажат в очите какво мислят. За щастие около мен обаче имаше много кадърни и свестни хора – Боби Станков, Никола Цанев, лека му пръст, Борис Гаганелов. Да не говоря за Якимов, който е изключително честен и добронамерен човек. Намирах подкрепа и от хората, които ръководеха клуба – Емил Данчев и Евгени Горанов. Както и, разбира се, Илия Павлов, лека му пръст и на него. Но имената на хората, които постоянно съскаха срещу мен тихо, а не гласно, няма да споменавам. Казвам тихо, защото тогава, не се показваха. Не смееха. А сега вече го правят. Впоследствие събраха сили, излязоха от храстите и взеха да плюят публично. Някои от тях продължават да съскат и днес срещу треньорите на ЦСКА. Спомнете си, например, Стойчо Младенов как го окепазяваха.
- И все пак бъдете конкретен.
- (смее се). Добре, ще ви разкажа един случай. Имахме мач с Локомотив (Пловдив) у дома. Бихме с 3:1 или 4:1, не помня точния резултат. След като поведохме убедително, се поотпуснахме малко в защита. Съперникът създаде няколко чисти положения и ни вкара един гол. Свършва мачът, влизаме ние в съблекалнята доволни от победата. Играчите са усмихнати, в настроение. Ние, треньорите, също. По едно време в съблекалнята нахлу като фурия Николай Вълканов – той беше тогава дясна ръка на Илия Павлов и вицепрезидент на клуба. „Така не може! Какво е това отпускане! Какъв беше тоя левашки гол?! Къде беше вратарят, къде бяха защитниците? Ще глобим играчите!”. Аз не се съгласих и твърдо обясних, че няма основание за никакви глоби. Казах му: „Г-н Вълканов, така не бива и не може. По този начин няма как да станем шампиони и да атакуваме Купата”. Той се укроти и си излезе. Ние обаче поискахме да разберем кое е накарало Вълканов да реагира така. Или по-точно – кой го е накарал. Вълканов като бизнес управление беше на голямо ниво, но не разбираше футбола. Той, човекът, не се и намесваше по спортните въпроси. И затовя бяхме шокирани от поведението му. Беше ясно, че някой му е повлиял. Извиках Боби Станков и го помолих да научим кой е в основата на този напън за глоби след категоричен успех. Разкрихме го! Оказа се, че Георги Илиев-Майкъла е стоял до Вълканов в ложите на стадиона и му е дуднел нещо на ухото. Ясно ни стана кое е било това нещо...
- Къде ви беше по-лесно да бъдете треньор – в Левски или в ЦСКА?
- В Левски се работеше по-лесно в първия период на „Герена”, защото беше опростено управлението на клуба. С две думи поговорката „Много баби – хилаво бебе” не важеше. В ЦСКА имаше много административни хора, като някои от тях бяха и лаици във футбола. А освен това в Левски никой не съскаше толкова силно. Вторият ми престой при „сините” вече не беше така. Там вече имаше много съветници около Батков...
- Какво си спомняте от историческото 7:1 за Левски срещу ЦСКА на 23 септември 1994 година? И вярно ли е, че президентът на клуба Томас Лафчис ви е раздал огромни премии за триумфа?
- Помня следната картинка. Преди мача видях Димитър Пенев долу на пистата. Той тогава, естествено, не беше в ЦСКА. Беше треньор на националния отбор – точно след световното в Щатите. Какво правеше долу, не знам. Десетина минути преди последния съдийски сигнал го мярнах да се изнизва бесен, защото резултатът доста беше набъбнал...
Що се отнася до премиите - не са били бомбастични, уверявам ви. Честно казано, в Левски в този период нямаше много пари. Това е самата истина. Помня, че веднъж Лафчис отсъстваше за известен период и се наложи Андрей Желязков да обикаля банките и да търси заеми. Голямо търсене му удари...
- Звучи малко невероятно, че в този период парите на „Герена” са били кът?
- Така беше. Но не е имало някакво голямо бавене. На премии – да, но не и на заплатите. Но на премиите, уточнявам, забавянето да е продължавало максимум месец-два. Не и повече. Лафчис опитваше и невъзможното, за да не се забавят основните финансови възнаграждения - имам предвид заплатите.
-Вашата предполагам е била висока, защото дойдохте в Левски като човек, направил Етър шампион?
- Беше ниска. 350 лева.
- Моля?!
- (Смее се). Да, толкова горе-долу беше. Не помня точно. Но беше под 500 лева. Премиите обаче бяха високи. А ние тогава мачкахме наред в първенството. Виж в ЦСКА и при втория ми престой в Левски заплатата ми вече беше доста по-голяма.
- Кой е най-щедрият футболен бос, с когото сте работили? И кой е този, който най-често ви е бавел я заплати, я премии?
- Нямам основание да се оплаквам от президентите, с които съм работил. И Лафчис, и Илия, и Гигов, и Батков, и другите. Както и тези в чужбина. Бяха точни към мен и към помощниците ми. Особено в Унион (Берлин), където бях свидетел на безупречната германска точност и на уважение. Там всичко е съвсем друго. Като се почне от организация и се стигне до най-малките детайли. Но с това в никакъв случай не откривам топлата вода. Знае се от всички. Аз обаче съм го усетил, защото имах удоволствието да работя като треньор в Германия.
- Вторият ви престой в Левски грешка ли беше?
- Не бих казал, че е бил грешка. Вижте, тогава останахме в Европа чак до пролетта на 2004 година, когато отпаднахме не от кого да е, а от Ливърпул. Днес всички се надяваме някой тим освен Лудогорец да остане в Европа в този период. И ако се случи, се радваме, подскачаме и го възхваляваме до небесата. В което няма нищо лошо, естествено, защото си е успех. Тогава обаче мен ме разпънаха на кръст, че съм отпаднал от Ливърпул през пролетта. Бях подложен на унищожителна критика от един ваш колега.
- Коя е най-голямата грешка, която сте допуснали като треньор? Имам предвид чисто спортно-технически.
- Веднага ви отговарям. Мачът с Олимпия Любляна през 1994 година. Цялата лятна подготовка я проведох с едни футболисти. Бяха се сработили, играехме силно в контролите, побеждавахме. Всичко беше перфектно. Тимът беше сплотен и мощен. В навечерието на двата мача обаче се прибраха националите и аз заложих на тях. Ето това ми е грешката, която я осъзнах по-късно и която никога няма да си простя. Направих го от уважение към тях след триумфа им на световното първенство в Щатите. Повечето от националите от цялата тази еуфория обаче живееха друг живот извън футбола. Тренировъчният им процес беше сведен до нула. Трябваше да ги оставя резерви. Но това го говоря сега. Как да го бях сторил тогава. Нали щяха да ме изядат феновете при неуспех?
- Казвате "повечето национали". Визирате ли и Наско Сираков?
- И да, и не. Той все пак вкара два гола в първия мач, когато паднахме с 2:3 в Любляна. Не беше тренирал въобще, но аз го пуснах резерва и се справи отлично. Но на така важния реванш никой от националите не беше на нивото, на което трябваше да бъде. Включително и Наско. Знаете ли, съжалявам, че тогава Левски не можа да пробие в Европа. А можеше да го стори, след като беше пълен доминант в българското първенство. Просто нямаше кой да спре отбора в "А" група. Жалко, че в евротурнирите отпаднахме рано.
- Малко ще излезем извън футбола. Ще ни разкриете ли с какви политически убеждения сте – леви, десни или центристки?
- О, аз не съм пристрастен към някоя политическа партия - нито вляво, нито вдясно, нито пък в центъра! Гласувам, но когато усетя мръсотията от страна на тези, които съм подкрепил, се отдръпвам. Иначе следя събитията у нас, чета, гледам телевизия. Но политическата запалянковщина, ако мога така да се изразя, я няма в мен. И не ми липсва, честно казано. Тази прекалена пристрастност ми е чужда.
- Може ли обаче да посочите някой политик и да кажете: „Ето този човек ми харесва!”?
- Мога. Казвам го директно и го посочвам директно – Бойко Борисов. Много го уважавам и ще ви поясня защо. Защото е земен човек. Защото е близо до хората. Защото няма дистанция между него и народа, както е при 99% от политиците ни. Повечето се замайват от властта и забравят кой ги е избрал. Бойко не забравя и това му помага. Той е човек от народа и поради тази причина по-голяма част от народа го подкрепя.
- Вашата втора съпруга е доста по-млада от вас – ако не се лъжа, над 30 години. Въпреки това имате две деца и живеете дълго време заедно. Каква е рецептата за такава връзка?
- Първо да уточня – аз нямам брак с Олга. Тя е майка на моите деца. Живеем вече 13 години. Колко ще изкараме още – бог знае. Аз и благодаря, че се събра с мен, защото беше много млада. Беше само на 21 години, когато заживяхме заедно. Благодаря й, че ми роди две прекрасни дъщери – София и Гергана. Голямата сега ще е в трети клас, а малката ще тръгва на детска градина. Рецептата се състои от уважение и компромиси. Звучи на пръв поглед простичко, но е така. Да, имаме голяма разлика в годините, но, както е казал народът, любовта няма граници. Олга е млада, с други разбирания за живота. Но важното е децата ни да растат здрави и щастливи.
- Ако трябва да участвате в анкета за най-добър футболист на България за всички времена, каква ще бъде вашата петица?
- Много лесни са ми първите двама. Стоичков и Гунди. Те са идолите на България. Уточнявам обаче – поставям ги и двамата на първо място. След това има плеяда от силни футболисти, но не бих се наел да назовавам още три имена. Просто ми е невъзможно да се огранича в петима души. Но Ицо и Георги Аспарухов са безспорните №1. Преди време вестник „Нощен Труд” организира такава анкета за най-добрия български футболист за всички времена. Според мен трябваше първото място да бъде и за двамата.
- Как ще коментирате назначението на чуждестранни треньори у нас? Това не спъва ли прогреса на българските специалисти.
- Зависи какви са чуждестранните треньори. Някои са били на ниво, но после години наред лежат върху старите лаври, та им се схващат гърбовете. За едни двама души говоря. Постоянно висят на границата, в очакване само да им подсвирнат, за да хукнат пеша я към София, я към някой друг наш град.
- На сръбско-българската. Там са, дебнат свити в ъгъла, в очакване на сигнала.
- Кого имате предвид? Да не би Люпко Петрович и Миодраг Йешич...
- (смее се). А, виж как се сетихте! Същите!
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
