Емил Димитров е роден на 15 април 1960 г. Бил е футболист на Дунав (Русе), Вихър (Николово), Червено знаме (Павликени), Етър (ВТ), ЦСКА, шведския Еншьопинг, Локо (Пд) и Локо (Сф). В „А“ група има над 300 мача. Шампион на България през 1990 г. Носител на Купата на България (1989, 1995). Има 6 мача за „А“ националния отбор, 1 за олимпийския, както и 13 мача и 3 гола в младежкия. Бил е треньор на Локо (Сф), Белите орли (Плевен), Конелиано (Сф), Етър и Монтана. От няколко години работи в ДЮШ на ЦСКА. В момента е начело на децата, родени през 2005 г. Ето я неговата история...
Краде топки от учителската стая
Отраснах в едно село близо до Павликени - Патреш. По пътя за Свищов е първото вдясно. До Полски Тръмбеш се намира. Там за първи път започнах и да играя футбол. Сутрин излизам с топката, връщам се на обяд, хапвам малко и пак излизам на полето. Само поляни, игрища и топки. Това ни беше единственото занимание – футболът. Татко беше начален учител – преподаваше по трудово, ботаника, рисуване...Много хубаво рисуваше баща ми, майка ми пък беше счетоводителка. Понеже хубавите футболни топки бяха кът по онова време, знаех къде слага ключа от учителската стая, вмъквах се в класната стая, когато часовете бяха свършили, и отмъквах чувала с топките. През прозореца в мазето се измъквах. Е, вечерта връщах чувала. Като ученик играех в селския тим.
Симпатизирах на Байерн като дете. Харесваше ми Кайзер Франц Бекенбауер. Но моят идол беше Манфред Калц. От нашите бях почитател на Георги Славков - Бенкса. Също така Цецо Йончев, Стойчо Младенов и Пламен Гетов.
Когато завърших осми клас, едно момченце от моето село - 58-и набор, риташе в Дунав (Русе). Заради него подадох документи за Техникума по електротехника през 1976 г. Започнах да тренирам с юношите младша възраст на клуба, Джони Велинов беше в старшата. Треньор там ми беше Добри Добчев, синът му Пламен беше в отбора. С Дунав играх до казармата. С тима изпаднахме, после се върнахме, такъв беше регламентът, мачовете ни бяха два часа преди тези на мъжете. В четвърти курс вече бях в техникума, когато ни изпратиха в Локомотив (Русе). Уж като безперспективни. В тима бяха предимно по-възрастни играчи, все „стари пушки“. Викам си: „Ааа, тука я играя, я не.“ И ме поканиха в тима на Вихър (Николово), който се подвизаваше в Зоните – демек сега „В“ група. Гостувахме веднъж в село Бутово, то се намира близо до Павликени. Бихме домакините с мой гол. Веднага след срещата шефът на Бутово ми отправи силна оферта. Прибрах се за една нощ вкъщи, при майка ми. Пред вратата ме чакаше джипка с хора от ръководството на Червено знаме. Те бяха в „Б“ група. Казаха ми: „Идваш при нас.“ Нямаше мърдане. Така преминах вече в Червено знаме.
Бащата на един мой приятел – Димчо Петров, който игра и в Червено знаме после, беше милиционер, шеф на участъка в Павликени. С него бяхме измислили една „схема“ – взимаше ме с колата от село и ме караше за мачовете на Червено знаме. Играех нелегално, под чуждо име и с фалшива картотека (смее се). Треньор там ми беше Петър Харалампиев. След това дойдоха Васил Симеонов и Димитър Донков – бащата на Георги Донков. С него изпаднахме от „Б“ група обаче.
Отказва да стане икономист заради Гочето
В Павликени ми оправиха и казармата. Аз реално не съм ходил войник, само на документи се водех в поделението. Охранявах едни складове. Три сезона изкарах в Червено знаме. Бяхме нелош тим, завършвахме сезона около шесто-седмо място в крайното класиране. Вече на третата година изпаднахме за съжаление заедно с Чумерна, Хемус и Локо (Левски).
Като дойдох в отбора, заварих опитни и доказани играчи: Кирчо Рабчев, Николай Колев - Джуджето, вратарят Петър Паралийски, Стефан Ченешков, двата бека ни бяха Али Чолаков, който е рекордьор по участия за клуба – 361 мача, и Зюраб Нуриев, Пенко Димитров...От тях съм се учил. И двамата близнаци Людмил и Емил Асенови, които после преминаха през Академик (Св), Миньор (Пк) и Враца. И Вальо Михов беше при нас известно време, нали е зет в Павликени, но не сме играли заедно, защото се прибра в София. Ченешков отказа после да дойде в Търново. Молехме се, бяхме останали без вратар през сезона 1985-1986. Взехме тогава Игнат Младенов от Русе.
В началото на кариерата си играех като ляво крило, дясно крило и централен нападател на наш терен. Обаче, имам над 500 мача в професионалния футбол, никога не съм ритал с левачката (смее се). Когато гостувахме, играех като последен в защита. Доста голове вкарах – в първия ми сезон 3, после 5 и 7 попадения.
През 1981 г. Николай Калушков – ректор на Свищовския икономически институт, ме покани да играя в местния Академик. Не отидох. Година по-късно пак дойде. Каза ми: „Идваш и ставаш студент. Висшето ти е сигурно!“. Обаче отново му отказах. Георги Василев беше станал старши треньор на Етър и ми беше взел паспорта. Така не можех да отида на друго място. И по този начин през лятото на 1982 г. се озовах във Велико Търново. С Васко Керефеин ни взеха в Етър. Той щеше да се наложи, бат Жоро го харесваше. Обаче Васко се влюби в дъщерята на директора на завода за автомобилни джанти в Павликени, голяма клечка по партийна линия, и...Керефеин изкара само месец във Велико Търново и се прибра заради своята любима. Това нещо е любовта. Не можа да направи кариера, ходи по Самоков, после пак се върна в Павликени. А имаше качества.
Болярин под Царевец
Седем прекрасни години изкарах в старопрестолния град. Пристигнах там като нападател, но Гочето ме преквалифицира в бранител. Така стигнах и до националния тим. В Етър заварих звезди като Радия Дойчев, Бойко Димитров, Митко Аргиров, Георги Цингов...Ивелин Младенов направи много силен сезон преди това, искаха го даже в Левски, но получи тежка контузия – скъсани предни кръстни връзки, и формата му дръпна назад.
С мен виолетовата фланелка облякоха през това лято още Захари Минчев - Джордан, Кольо Велков, Краси Балъков правеше първите си стъпки в мъжкия футбол...Мето Томанов също дойде, изкара подготовката с нас, но нещо го изплашиха военните и се прибра в Пазарджик. Спомням си много добре дебюта ми в „А“ група. Беше срещу ЦСКА – 21 август 1982 г. Загубихме с 0:1 след гол на Цецо Йончев. Влязох през второто полувреме и направих страхотен рейд отляво, излъгах 6 човека, между които и вратаря Велинов. Тъкмо се наканих да я вкарвам и Краси Безински ми я изби топката буквално от крака. След мача Кольо Велков дойде при мен и ме попита: „Искаш ли да играеш в ЦСКА?“. Но това нямаше как да стане, вече бях подписал с Етър. Паро Никодимов още тогава много ме искаше на „Армията“.
Иначе за първи път като защитник в Етър играх срещу Спартак (Плевен) – на 24 септември 1982 г. Христо Белчев, който беше титуляр на десния бек, се контузи. Гочето ме пусна на негово място. Гостите бяха хит в първенството, нямаха загуба от 4 кръга. Спечелихме с 1:0. Ние поначало играехме силно на „Ивайло“, а навън бяхме на принципа „каквото стане“.
Тръгна ми добре на този пост. Застъпих стабилно. Аз застанах отдясно, отляво играеше Краси Калчев. Първият си гол в елита вкарах на Шумен (4:1, 15 октомври 1983 г.). Играех последен в защита, на статично положение се включих напред. След статично положение посрещнах отбита топка и по земята я забих в мрежата.
В кариерата си имам само един червен картон. Получих го срещу Локо (Пд) на „Ивайло“. Беше или 1986 или 1987 г. Страшен студ, сняг...Играта не ни вървеше. Съдия беше Антон Василев. Влязох отзад на нападателя.
По принцип крилата са страхливи. Единствените, които не ги беше страх от нищо на терена бяха Божидар Искренов и Борис Илиев от Локо (Сф). Гибона може да го ритам цял ден. Борето също беше голям мъжкар. Останалите – ужас! Стойчо Стоев – да не ти разправям. Наско Пашев вървеше на един крак от центъра. Гошо Цингов вика: „Такова ритане не съм виждал.“
Вярно е, ритах ги. Първото ми влизане беше жестоко, яко, за да ги респектирам и да му взема страха. И после спокойствие, братко, цял мач си играя като дясно крило. Моят човек не го виждам (смее се). За кой да ти кажа? Бебо Демирев от Сливен беше бърз, Данчо Митев от Берое –също. Технични и опасни футболисти, но предимно у дома. Навънка – не ги търси. Срещу по-опасните бързаци Гошо Василев поставяше персонален пазач Илиян Киряков. Той беше „куче“, на нашия жаргон. Захапеше ли някого, пускане нямаше.
Бала, Трифон и Кирячето
Прекрасни момчета. С часове мога да говоря за тях. Толкова случки имаме заедно...Големи футболисти. Винаги съм знаел, че ще станат такива. Личеше им още от началото, когато започваха в мъжкия тим на Етър. Краси дойде първи при нас. Жоро Василев го пускаше като ляво крило в началото. После влезе в средата на терена и зад нападателя.
Трифон беше нестандартен футболист и страхотен човек и приятел. Много експлозивен. Физически здрав, физиката много му помогна. Бързо мислеше на терена. Много добре играеше с глава. Василев видя в него бъдещето и веднага го наложи. Даже освободи после Лъхчиев и го пусна да отиде в Кипър и наложи на негово място именно Иванов.
Дали Туньо ни е слушал? Отначало беше много дисциплиниран, слушаше каквото му се каже. После обаче току нещо му скимнеше и си правеше, каквото си иска. Излизаше напред като таран да играе. Правеше го не за друго, а защото живееше с играта и се дразнеше на пропуските на нашите нападатели. Искаше всеки мач да побеждава. Неведнъж ни е вадил с важни голове и в Етър, а и в ЦСКА. Кирячето? Нямаше ръст, но беше поливалентен футболист. Раздаваше се максимално. Сърцат, бореше се до последната минута.
Бягството на Салито
Имали сме доста интересни преживявания по време на международните турните, които организираха от ръководството на клуба.
Спомням си, че през 1985 г. отидохме за четири мача до Ирак. Треньор ни беше Петър Шатров. Точно тогава бушуваше войната с Иран. Беше обявено военно положение. По улиците патрулираха войници с автомати. Играхме в древния Вавилон, загубихме с 2:6. Паднахме и от Дала с 1:2, победихме Таран (2:1) и Шабаб (3:0). Моят съотборник Сали Мустафов (род. 1961 г., дойде при нас от Хасково) тогава избяга от лагера. От Багдад прекоси границата с Турция и се установи в Бурса. С нас винаги ходеше в чужбина и по една „кука“. След изчезването на Салито не ни пускаха да излизаме от хотела. Абе, беше страшно.
Имаше и други куриозни моменти. През сезона 1984/1985 Гочето напусна Етър и треньор ни стана Петър Шатров. Разни запалянковци и ръководни кадри искаха да изкарат отбора за изчерпан. Правеха ни всякакви спънки. Няма да забравя един предсезонен лагер в Дряново. Условията бяха кофти. Хотелът беше в ремонт, даже топла вода нямаше заради прекъснат водопровод. И столът не работеше. Хранехме се на една будка до пътя. Миехме се след тренировка с един маркуч направо на игрището.
Чупи крак на левскар, не разбира за инцидента
За Етър играх седем сезона, 190 мача и 9 гола. Може би най-силният ми сезон беше, когато взехме бронзовите медали – 1988/1989.
Тежка контузия не съм получавал в дългата си кариера. Много рядко съм пропускал мач – ако има 30 за първенство, да не играя 1 или максимум два – предимно заради наказания. Спрях на 35 години, а можеше да играя поне още 2 на високо ниво. На какво се дължеше спортното ми дълголетие ли? На комбинация от много фактори – късмет, режим и дисциплина. И до ден-днешен не пия и не пуша. Просто не понасям алкохол. Жених се, две деца ми се родиха, внучка имам – не съм близнал пиене.
Контузвал съм, и то неволно, само един колега – Стефан Василев от Левски. Играехме на „Герена“ (8 март 1987 г. – б.а., 0:3). Теренът беше изключително лош. Спомням си, че си смених бутонките със стоножки, в лед беше всичко. На един шпагат съм счупил крака на Василев, но така и не разбрах за инцидента. Чак дълги години по-късно, вече бях треньор в ЦСКА, той ме срещна и ми каза какво се е случило. Останах като гръмнат. Имах щастието да работя с големи треньори, най-много обаче са ми дали Жоро Василев и Иван Вуцов. Гочето няма равен. Задължен съм и на Димитър Пенев и Петър Шатров.
Ледът в ГДР го оставя без кожа
В националния отбор не съм записал кой знае колко мачове. В световните квалификации за Мексико през 1986 г. излязох титуляр в Карлмаркщад срещу ГДР (1:2). Ради Здравков тогава изпусна и дузпа. Мачът се игра на ужасен, заледен терен, страхотен студ. Цялата ми ръка беше одрана от леда, направо кожата ми падаше. 15 дни не можех да се оправя от тези шпагати, докато ми зарасне месото.
Когато през 1989 г. си тръгнах от Етър, получих оферти от Локо (Сф), Славия и ЦСКА. Срещнах се с шефа на Строителни войски генерал Василев. Той обеща да прати рота войници да строят във Велико Търново безплатно, само и само да ме пуснат на „Овча купел“. Жоро Василев обаче се тросна: „Това е изключено“. Между другото, той ми е кум и аз думата му на две никога не троша. Тогава малко ми се обиди и ми се разсърди. Когато отидох в ЦСКА, даже не ми говореше известно време. После си оправихме взаимоотношенията. От него съм научил най-много. Научих се на дисциплина, на себераздаване.
На „Армията“ като дойдох, първият, който ме посрещна, беше Христо Стоичков. Каза ми: „Айде, Емчо, идвай! Ще ги бием всички тази година.“ И така стана. Смених Недялко Младенов, който го продадоха във Франция. Изиграх 28 мача и вкарах 1 гол в първия сезон в ЦСКА. Удоволствие беше да се играе футбол.
С най-голям кеф се връщам към боя, който нанесохме над Левски с 5:0. Това беше мачът на истината. Има много истории покрай това дерби. Спомням си, че краля на югофолка Мирослав Илич дойде тогава при нас в съблекалнята. Поздрави ни всички, пожела ни успех. Каза ни: „Айде, като биете, ви чакам на „Чушките“ (култово заведение на Панчарево по това време – б.а.). След триумфа беше много весело. Миро ни пя цяла нощ (смее се). Левскарите отнесоха „петица“, но това беше най-малкото. При 5:0 Емо Костадинов изпусна две-три чисти положения.
С Трифон бяхме съседи в „Слатина“. Уникален беше. На другия ден той ми вика: „Сега ще преминем пеша по „Иван Асен“, а там живееха доста левскари, и ще ги дразним.“ Ние обиколихме целия квартал, но там пък за два дни бяха пуснали кепенци всички магазини, така че не успяхме да ги бъзикаме.
Вървеше ми във вечните дербита. През есента на 1990 г. асистирах и на Гецата Георгиев за 1:0. Отдясно ги излъгах и оттам му я дадох.
Ама ние бяхме страшен и почти непобедим отбор. Когато посрещахме някой провинциален съперник на „Армията“, колегите ни се молеха да ги бием с по-малко. Често се е случвало още до 30-ата минута тука да е 3:0 или 4:0 за нас. И до края на мача си правехме каквото си искаме. Навън пък беше успех за домакините да измъкнат реми.
Синът му е голмайстор на Славия
Синът на Емил Димитров – Ивайло, е нападател на Славия. „Когато реши да става футболист, аз му казах, че всичко си зависи от него. Дадох му пример със себе си – тръгнал съм от окръжната група и съм станал национал. Никой не ми е помагал. Учил съм го да бъде работлив и търпелив. Дори да не е титуляр, да не се отчайва. Но даде ли му се шанс, не трябва да го изпуска. Сега в Славия Иво се чувства добре”, твърди бащата.
Димитров има и дъщеря, която се казва Виолета. Тя е танцьорка в ансамбъл „Филип Кутев“. Завършила е хореографското училище, има и собствена школа в столицата. Най-малкият член на семейството е двегодишната Даниела. Принцесата е кръстена на баба си.
МИЛЕН ДИМИТРОВ/ШОУ
