Стойка Петрова е родена на 18 септември 1985 г. Отраства в родния Добрич, в момента живее и тренира в Русе. Тя стана европейска шампионка по бокс в категория до 51 килограма на първенството в Букурещ през юни. На финала българката спечели без битка срещу Саяна Сагатаева (Русия), която не се качи на ринга. Треньорският щаб и лекарят на Сборная спряха Сагатаева от финална поради сериозна контузия на носа. По този начин Стойка завоюва първо злато за България от шампионата на Стария континент. Тя е и първата българска боксьорка, участвала на Олимпиада. На Игрите в Лондон преди 2 години Петрова стигна до 1/4-финалите, а сега и до европейското злато, като по пътя към финала успя да вземе реванш от олимпийската шампионка Никол Адамс на същата фаза в румънската столица. Стойка е възпитаничка на боксов клуб “Русе”, където тренира под ръководството на Павел Сяров. Ето какво сподели тя пред “ШОУ”.

 

- Да, точно така беше. Категорично. Имахме си стара закачка с Адамс. Тя ме спираше през последните години на големи първенства. Седем пъти ме биеше. Първите три бяха минимални, с по 1-2 точки. Но сега се справих.

- Макар и само на 29 години, вие сте, така да се каже, ветеранка в женския бокс у нас. Какво си спомняте от първото си състезание?

- (Смее се). Всъщност така и не ме допуснаха до първото ми състезание през 1999 г. Мотивът беше, че съм била твърде малка – едва 14-годишна. Приех го доста емоционално този отказ. И до днес си спомням горчивите сълзи, които пролях. От болка, от огорчение. Плюс това аз съм и по-емоционална личност, сещате се какво ми е било. Не разбирах какво става, защо ме спират. Гледах по детски на нещата, не взех под внимание това, че може би хората са искали и да предпазят здравето ми. Щях да се изправя срещу жени, които са доста по-големи от мен.

- Защо се насочихте към бокса, този типично мъжки спорт?

- Това стана съвсем случайно. Бях едва 13-годишна, когато влязох за първи път в залата. Иначе и като малка си бях мъжкарана, доста палава. Създавах проблеми на нашите. Израснах предимно с момчетата, имам двама по-големи братя. В тяхната компания играехме футбол и какво ли не.

 

Бях доста добра

и на терена

 

Момчетата ме искаха всички в своя отбор. Можех да стана и футболистка (смее се). Занимавах се дълго време и с народни танци. Тези, с които ритахме, обаче решиха да се запишат да тренират бокс. И аз, за да не остана по-назад от тях, се записах и оттогава вече толкова дълги години все съм в залата. Да ви кажа честно, не съм си играла с кукли и парцалки. Винаги съм била в мъжка компания. Не съм била проблемно дете, просто бях по-щура, така да го кажем (смее се).  Всъщност класната ми беше учителка по физкултура. Тя забеляза у мен спортната жилка, видя, че мога да стана елитен спортист.

- Родителите подкрепиха ли ви в това ви намерение? Как погледнаха на това?

- Всъщност бяха много смесени чувствата. Аз бях дете, което все още не беше решило с какво точно да се занимава като порасне и какво иска да прави с живота си. Нашите смятаха, че това е просто едно увлечение, което ще отшуми с времето. Но не стана така. Когато започнах да ходя и по сериозни състезания, родителите ми се опитаха да ме спрат. След това започнаха обаче да ме подкрепят.

- Вие планирате ли да се насочите към професионалния ринг?

- Не. В момента в главата ми е само как да се развивам в аматьорския бокс. Имам вече 13 републикански титли, титла и бронз от Европейско първенство, второ място на Европейска купа.

- Цели 13 години чакахте да влезе в олимпийската програма женският бокс. Какво ви мотивираше през цялото това време да останете вярна на бокса?

- Личното удовлетворение и целите, които си поставих. Вече станах европейска шампионка и сбъднах една от мечтите си. Оттук нататък пред мен стоят за покоряване още върхове. Най-близко са световната титла и олимпийската, колкото и нескромно да звучи. След Игрите в Лондон бях доста разочарована. Отрази ми се лошо и трябваше да минат няколко месеца, за да се отърся чисто психологически.

- От толкова много тренировки остава ли ви време за личен живот?

- Ако трябва да съм честна – не. Дори за почивка не ми остава време. На море няма да ходя. Може би за 1-2 дни ще отскоча до плажа и отново се връщам в залата.

- Кой е най-трудният момент от подготовката ви?

- Може би свалянето на килограми. Подлагаме се на какви ли не лишения, за да влезем в категорията. Моята е 51 кг. Няма да ви описвам какво трябва да преживея всеки път преди състезание. Стигало се е до там, да не мога да изпия една чашка вода. Не ти разрешават треньорите, защото утре на кантара ще бъдеш може и с милиграми над нормата. Тежко ми е също и когато се натрупа умора след големите натоварвания. Когато стане това, отборът се изнервя и обстановката на лагера става по-тегава.

- Кой беше най-тежкият момент в кариерата ви?

- (Въздиша). През 2011 г.

 

бях на път да се

откажа от спорта

 

Доста неприятни ситуации се получиха и за мен, и за ръководство и за треньори. Искам от страниците на вашия вестник да благодаря на моя треньор Павел Сяров. Това е човекът, който ме върна отново в спорта. Без него сега щях да съм сервитьорка или продавачка някъде. Тогава президентът на боксовата федерация Марин Димитров беше ни спрял заплатите. Аз нямах средства да се издържам. Беше ми адски тежко. Имало е дни, в които не съм имала какво да сложа в устата си (вълнува се). Отидох при Сяров и му казах, че ако не ми се изплатят заработените заплати, напускам. Наложи се да започна работа в една пицария, за да се издържам. Нямаше как да ходя по лагери и състезания. Нямах никакво свободно време. Следвах в НСА - първа специалност “треньор” и втора “учител”. На себе си се чудя как съм издържала.

- Как се разви ситуацията?

- Треньорът ме намери в пицарията, аз не бях тренирала, бях станала 59 кг. Попита ме какво ми трябва, за да се завърна в залата. Казах му: “300 лева”. Павел успя да ги осигури. Аз по това време работех нощни смени. Случвало ми се е да изкарвам смени по 36 часа без прекъсване. На някой колега му се наложи да отсъства и аз го замествам. Не идвах на сутрешните тренировки, за да мога да се наспя. Излизам от работа, отивам в полунощ  да тичам в парка или между блоковете. Какво мога да изградя? Въпреки това завръщането ми беше успешно. На Европейското първенство в Ротердам (Холандия) победих рускиня и италианка. Взех медал и получих финансиране от министерството. Когато има желание, човек може да постигне всичко.

- Как се живее с 300 лева на месец?

- О, не ме питайте. За щастие, в момента нещата са доста по-различни. Не мога да се оплача от нищо.  Нямам притеснения и живея нормален живот. Единствената ми мисъл е как да стана и да отида да тренирам.

- Президентът на федерацията Красимир Инински ви нарече “професор Петрова”...

- (Смее се) Е, чак пък професор... Сигурно  го е казал  на майтап. Аз съм обикновен човек, просто се опитвам да си върша качествено работата и това е.

- В ежедневието каква сте? Готвите ли, перете ли, изпълнявате ли останалите типично женски задължения?

- Малко съм скарана с тези работи. Но пък ми се налага понякога да си готвя. Като трябва по някакъв начин да се гледам (смее се). Не мога да кажа, че съм най-добрата домакиня. Готвя си, но не постоянно.

- Имате ли си домашен любимец?

- Да, кученце. Един кокер шпаньол, Чара се казва. Оставила съм на мои близки да го гледат. Мъчно ми е вече за животинката.

- Чака ли ви някой приятел у дома?

- За съжаление, както ви казах, време за личен живот нямам. Аз за кучето нямам време, пък камо ли за гадже... Никой не е длъжен да стои вкъщи и да ме чака. Това е личното ми мнение. Лагери, състезания – с месеци наред. Няма смисъл от двете неща.

- Били ли сте се с жена?

- Не. Това е пълна глупост. Не съм лесбийка! (смее се).

- Как отблъсквате нахалните ухажори?

- Не съм изпадала в такава ситуация и се надявам никога да не ми се случва. Според мен една жена винаги трябва да използва интелекта си, а не да прибягва до силови методи, да не говорим за юмруци. Дали мога да се справя с някой нахалник, не зная. Не смятам, че мъжката и женската сила трябва да се противопоставят. Да не говорим, че извън спорта, не е бокс, а са някакви улични прийоми.

- По дискотеките и по кръчмите често се получават такива скандали...

- Да, така е, но аз не излизам по такива заведения. Просто не водя нощен живот. Просто нямам време за такива тъпотии.

- Алкохол употребявате ли?

- Не, не. Че аз

 

дори газирани

напитки не пия

 

какво остава за алкохол или цигари. Е, като ученичка пушех, признавам си. Спрях цигарите от раз. Зная колко много ми е вредяло това. Сама по себе си мога да преценя. Единственото глезене, ако мога така да се изразя, е, че от време на време хапвам нещо сладичко (смее се).

- Как се отнасят към вас мъжете боксьори?

- Много рядко тренираме заедно, и то само за по няколко дни. По лагери не се засичаме, така че не мога да ви кажа. Програмата на подготовката ни е структурирана по различен начин.

- Кои са любимците ви сред колегите от националния отбор?

- Всички талантливи, които се трудят. Мой много добър приятел е Александър Александров - Памперса. Той ми беше състудент в НСА. Сашо е много трудолюбив човек. Ощетиха го, за жалост, на Олимпиадата в Лондон. Той по принцип на големи първенства не е имал късмет. Винаги остава на косъм от медала, така се получи и тази година на турнира “Странджата”. Много нелепа ситуация. Никога няма да забравя какво ми каза Сашо преди четвъртфинала на 8 август срещу Каео Понгпрайон от Тайланд. “Не го знам какъв е този. Не ме интересува – излизам, бия се и продължавам да побеждавам. Вече доказах на всички, че не бива да ме подценяват. Аз съм българин и ще се бия за България”. Възхищавам му се искрено.

- Продължавате ли следването си в НСА?

- Да, в момента завършваммагистратура. Дисертацията ми е на тема “Спорт за високи постижения”.