Едно от популярните имена в българското първенство през 90-те години Тодор Киселичков даде интервю пред БЛИЦ СПОРТ, в което коментира трудната ситуация с пандемията от коронавируса, липсата на мачове и проблемите в бургаския футбол. Голямата му болка е, че има разделение на феновете в морския град, и че двата отбора нямат собствен дом.

44-годишният легендарен халф на Нефтохимик в момента е помощник-треньор на Етър.

По-голямата част от кариерта си Киселичков прекара при „шейховете“, а в края носи екипите и на Несебър и Черноморец (Бургас). След това се ориентира към треньорския занаят и работи в Черноморец, Нефтохимик, Мастер (Бургас), Пирин (Гоце Делчев), Ураган (Бояджик), Ботев (Пловдив) и Локомотив (Горна Оряховица). Разговорът с един от най-техничните футболисти на българското първенство от края на ХХ век беше осъществен с помощта на популярния футболен фен Кирил Евтимов.

Winbet - победата е емоция! (18+)

- Тошко, здравей! Съвсем нормално е да те попитам в тази странна ситуация къде те намирам и дали спазваш мерките и препоръките на Националния оперативен щаб във връзка с този коронавирус?
- Здравей. Спазвам изцяло изискванията на кризисния щаб. С моето семейство се стремим да бъдем дисциплинирани. Мъчим се по някакъв начин да допринесем за цялостното спазване на правилата и да помогнем по-бързо да мине тази ситуация. Наистина е странна и неприятна, но за съжаление е част от живота.

- Предполагам си в Бургас. Може ли да разкажеш малко по-подробно как преминава един твой ден?
- Да, в Бургас съм. Знаете, че в момента не можем да се занимаваме с футбол и затова денят ми минава изцяло с моето семейство. Децата учат електронно и сутрин се опитваме да им помагаме. Със съпругата ми излизаме до магазина, за да напазаруваме необходимото и отново се прибираме вкъщи. Носим маски. Вървя навсякъде с дезинфектант в джоба. Няма голямо разнообразие, но ситуацията е такава за съжаление. Много ми е трудно, тъй като съм спортен човек, който постоянно е бил по терените и площадките. В момента обаче не може да съм по игрищата, но по някакъв начин трябва да преборим този коронавирус.

- Повече от месец сме в това положение. Започна ли футболът да ти липсва или имаше нужда от малко по-продължителна почивка?
- В интерес на истината, времето, прекарано със семейството, е много ценно. Всеки има нужда да бъде с близките, но футболът ми липсва. Липсват ми тренировките, мачовете и футболът с приятели. Виждам, че и децата страдат от тази изолация. Свикнали са да бъдат навън, да тренират. В момента кипят от енергия, но не могат да я изразходват. Ситуацията е неприятна за всички. Колкото и да се говори, че в домашно условия може да се тренира, но съвсем друго е истинският футбол, който ни е нужен.

- В момента си свързан с Етър (Велико Търново). Текат дискусии как да бъде завършено първенство, дали въобще да бъде завършено, дали да има плейофи. Какво е мнението ти по този въпрос?
- Има си хора, които ще определят как ще завърши първенството. Аз искам да има футбол и спорт. Ще ми се това положение да свърши възможно най-бързо, но има хора, които решават кога ще може да се спортува. Всичко обаче зависи от това кога ще приключи пандемията. След това БФС ще вземе някакво решение. Още повече, че е нужно време отборите да се подготвят, защото това са спортисти, не са роботи. Не може след такава дълга почивка да се върнем веднага към мачовете. Предполагам, че хората, които се занимават с управлението на футбола ни, ще вземат най-правилното решение.

- Да се върнем и към годините, когато беше футболист. Основно игра в Нефтохимик, и то в най-силния му период. Сега от дистанцията на времето как оценяваш твоята кариера и съжаляваш ли, че не отиде някъде в чужбина или в някой от столичните грандове?
- От дистанцията на времето преценявам, че сигурно е било по-добро да имам развитие на кариерата извън Бургас, но така се случиха нещата, че докато бях здрав останах в Нефтохимик почти през цялата си кариера. В последните години като играч претърпях три операции, заради които не успях да имам някакво футболно дълголетие. Рано-рано се отказах, но пък от друга страна за мен да играя в Бургас беше истинско удоволствие. Преживяното с моите колеги в отбора не бих го заменил с нищо друго. Може би всеки един от нас тайно си е мечтал да се пробва или в грандовете, или в чужбина. Реално погледнато не съжалявам, тъй като съм си от Бургас и постигнатото тогава ми носеше голяма наслада.

- Знаел ли си за някаква оферта за теб от чуждестранен клуб?
- Не знам доколко е бил реален, но имаше интерес по-скоро в сферата на опипване на почвата. Конкретни оферти от чужбина не съм получавал. Тогава така бяха поставени нещата, че имахме президент, който се грижеше за всичко около отбора. Ако искаха някакъв футболист, трябваше да се преговаря с него. От разговорите си с Христо Порточанов не знам да е имало предложения за мен. Офертите бяха за Сакалиев, Чиликов, Кишишев. Това са страхотни футболисти, които бяха продадени.

- Колко близо беше Нефтохимик през втората половина на 90-те години до това да стане шампион?
- Най-близо бяхме през 1997 година. Това ни беше най-силната година. Записахме невероятни мачове, в които няколко пъти победихме с по 5-6 гола като гост. Имахме отбор, към който всеки съперник изпитваше изключителен респект. Останахме в подножието на върха. ЦСКА стана шампион под ръководството на Георги Василев. Малко не ни достигна. Това ни е най-близкото доближаване до титлата. В другите години също играхме много добре, красив и интересен футбол, с много голове, но все нещо се случваше, че в определени мачове губехме точки.

- Сезон 1999/2000 също беше много сполучлив. Именно тогава ти направи един от най-добрите си мачове при победата с 4:1 над ЦСКА в София. Ти вкара два гола. Този мач беше в края на февруари 2000 г. Изминаха 20 години. Какви са спомените ти оттогава?
- Въпреки многото години, които са минали, споменът от този двубой ми е много ясен. Това е от най-добрите ми мачове. През второто полувреме вкарах два гола за 3-4 минути, но след още 5-6 минути се контузих. Това беше един изключително добър мач за мен и завинаги остава в историята. Спомням си и какво беше преди него. Беше от първия пролетен кръг и ние се готвихме много за гостуването на ЦСКА. В седмицата преди това бяхме на лагер на базата на Министерския съвет в Слънчев бряг. Това ни помогна да се представим много силно на „Армията“. Освен това имахме много силни футболисти и ако ни тръгнеше играта, както се случи в този ден, всеки отбор можеше да си изпати. Вкарахме четири гола, но имахме и още ситуации, които изпуснахме. Това е един паметен мач за Нефтохимик, който със сигурност остава в историята. Лично за мен този сезон беше много добър, тъй като станах голмайстор на отбора. След като се възстанових от тази контузия, която получих, почти нямах мач без вкаран гол. През този сезон имахме още силни изяви в първенството и за купата на България. Стигнахме до финал за Купата, но загубихме злощастно от Левски в последните минути. В първенството мисля, че завършихме четвърти.

- Яд ли те е за този изгубен финал? Много твои тогавашни съотборници твърдят, че чист гол на Станимир Димитров е отменен. Топката е била с половин метър зад голлинията.
- Яд ме е! Това беше един велик момент, който преживяхме с моите колеги. Стадион „Христо Ботев“ в Пловдив беше препълнен. Феновете на Ботев подкрепяха Нефтохимик. Това е незабравимо. Мачът като качество не беше нищо особено. Имаше една ситуация, при която след корнер топката сякаш мина зад голлинията. Ние сме сигурни, че влезе във вратата. Може би в Левски са убедени, че не е минала голлинията. Тогава съдията взе решение да не зачете такова попадение. Според мен, топката наистина беше вътре. В последните минути едно фамозно изпълнение на Гонзо откри резултата, а след това в добавеното време Бисер Иванов ни довърши. Мачът беше с голямо напрежение. За съжаление не успяхме да спечелим Купата, но споменът е приятен.

- Спомняме си за хубавите моменти на Нефтохимик, но в последните години бургаският футбол буксува. Какво се случи, за да се стигне до това положение? Ти дълги години беше треньор и в Нефтохимик, и в Черноморец. Затова сигурно имаш собствена гледна точка.
- Бургаският футбол в момента наистина се намира в положение, в което не му приляга. И за двата отбора ситуацията е тежка. Аз не мога да кажа какво е довело до това нещо. Донякъде вината е в управлението, донякъде в изразходването на финансите. Аз не съм човекът, който може да дава оценка. Мога да кажа какво виждам в момента и какво мисля, че трябва да се случи. Не ми харесва, че виждам разделение на феновете. Аз съм бил дете, когато феновете на Нефтохимик и Черноморец гледаха заедно мачове. Помня великите отбори на Черноморец с Притъргов, Маджаров, Делиминков... В същото време помня Нефтохимик със Стоянов, Гошо Дамянов, Божидар Тодоров, Панайот Горов, Алекси Желязков. Помня прохождането на Диян Петков, Симеон Чилибонов и Златко Янков. След това знам Владо Стоянов, Николай Русев, хората от Черноморец. Имаше едно разбирателство и нямаше вражда между тия хора. В момента тази неприязън, която виждаме между фенове и ръководители, е нещо, което лично на мен не ми харесва. Най-лошото е, че и двата отбора нямат собствен дом. Това е най-пагубното нещо в бургаския футбол. След като един отбор няма дом, няма какво да се случи. Първо тия отбори трябва да придобият някаква собствена база, по някакъв начин да се мисли за нейното изграждане. Браво на г-н Бошнаков в последните години, че помага на Нефтохимик. Черноморец също има спонсори, но и при тях е много трудно. Не е това начинът. Така се кърпят само дупки. От това страда и детско-юношеския футбол. Не може да задържим нито едно дете. Което покаже малко повече от другите и веднага отива някъде другаде. Така лека-полека, капка по капка, стигаме до това, което са бургаските отбори в момента. Има кадърни специалисти. Бургас винаги е имал силни футболисти. В момента има добри дечица, но как ще се случат нещата след това не знаем. Трябва да успеем да задържим тези деца, за да вдигнем и нивото на футбола в града.

- Ти си един от последните големи футболисти, излезли от спортното училище „Юрий Гагарин“. Преди теб Кишишев, преди него Илиян Илчев, Илиян Банев, Мишо Ганев, Чилибонов... Това е една люпилня на кадри, която изведнъж секна. Защо така се случи? В момента само 4-5 момчета от училището се занимават с футбол. Преди бяхте много хора и винаги от випуск излизаха един или двама, които започваха да играят в един от двата отбора.
- Така е. Аз съм кадър на спортното училище. В момента мога да изброя още много известни бургаски футболисти, които излязоха от това училище. Сред тях са Росен Петров, Петър Жабов... Няма да ги изброявам, защото ще забравя някого и няма да е коректно. Времената тогава бяха други. Държавата обръщаше страшно много внимание на спорта. Аз бях първият випуск в Спортното, който беше към Нефтохимик, но знам колко много момчета тренираха в Черноморец. Имаше страшно добри условия - хранене, възстановяване, лагери, екипировка, медикаменти, ред и дисциплина. Имаше и казарма. Това са нещата, които допринесоха за силното развитие на футбола. Нямаше чужденци. Отборите в по-голямата си част бяха съставени от местни момчета и винаги имаше силни набори, които захранваха мъжките отбори. Спортното училище много ми даде и за мен беше една много добра закалка. В момента не знам как е. Не знам какви са ресурсите, бюджетът и рейтинтъг на училището. Може би и при децата приоритетите са други. Сега се интересуват повече от компютри, учат езици, а самите родители явно не искат да пращат децата си в спортно училище. Няма реална представа каква е ситуацията и може да не съм обективен. Мога обаче да кажа, че спортното училище във Велико Търново се развива изключително добре. Всички момчета от отборите са в спортна паралелка и всичко е на много добро ниво.

- По време на своята кариера, ти игра с много добро футболисти. Може ли посочиш някого, с който винаги ти е било приятно да си на терена и да те е вдъхновявал със своите умения?
- Няма как да посоча само един човек, при положение, че още в първите си години съм изпитвал респект към по-старите футболисти. Говоря за опитни играчи като Цонко Симеонов, Станчо Цонев, Росен Кавръков, Христо Гоцков, Димитър Стойчев, Пламен Михов, Стефан Миндов... Ще пропусна някого. С някои от тях след това продължихме да бъдем съотборници. От следващите не мога да отделя никого, тъй като ми е било изключително удоволствие да играя с тях. Това бяха хора, които знаеха и можеха да играят футбол – от първия човек, до последния.

- Пълните трибуни, пред които играехте, сигурно също оказвали влияние за постигането на добрите резултати?
- Точно така беше. Тогава нямаше всеки ден мачове по телевизията. По онова време бургаският запалянко беше много възпитан, коректен и зажаднял за качествен футбол. „Лазур“ беше пълен в почти всички мачове. Винаги имаше по 18-19 000 зрители. Тогава ни събираха на лагер в хотел и когато отивахме до стадиона час и половина преди мача, стадионът беше почти пълен. Това в момента не може да се случи никъде в България. Тогава хората искаха да гледат добър и интересен футбол и ние им го предлагахме. В тези години срещахме истинската любов на феновете. Нямаше подмазване или завист. Напротив, хората страшно много ни обичаха, уважаваха и ни се радваха. Наскоро гледах запис от мача с Левски, в който победихме с 4:1. Който го е гледал, знае как репортажът започва с един обход по трибуните – няма празно място. Така беше в 90% от мачовете.

- В момента се развиваш в треньорското поприще. Какви са твоите амбиции в бъдеще? Би ли се завърнал да водиш отбор в Бургас? И кой треньор те е впечатлявал най-много по време на твоята кариера?
- Сега съм помощник-треньор в Етър. Бях поканен от Росен Кирилов – едно изключително възпитано и добро момче. Също така и много добър треньор. Сега работя с друг отличен специалист Петко Петков. Човек, който разбира много добре футбола. Плановете ми са да се развивам в тази професия. Искам да изкарам ПРО Лиценз и да вървя нагоре. Естествено, че бих се върнал в Бургас. Всеки иска да работи на родното си място, където са му семейството, роднините и приятелите. Дано един ден това да се случи. Аз съм се учил от абсолютно всички треньори, с които съм работил. Няма да забравя Херо, който беше първият специалист, наложил в България играта в линия в защита. Много го уважавам. Поддържам изключително добри контакти с абсолютно всички хора от града, с които съм работил. И Диян Петков, и Алекси Желязков, и Димчо Ненов, Станимир Димитров, Николай Кръстев, Георги Чиликов, Иван Цветанов. Много от момчетата, с които съм играл, станаха добри треньори. Приятно ми е да говоря с тях за футбол.