Габриела Петрова, най-добрата ни състезателка в тройния скок, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е европейска вицешампионка в зала за 2015 г. и носител на най-престижния приз у нас „Спортист на годината“. Беше част от родната делегация за олимпийските игри в Токио, но малшанс я извади от финала. Сега 29-годишната атлетка се завръща на пистата след контузия и е с позитивна настройка за новия сезон.

Winbet - истинската тръпка от победата! (18+)

- Габи, здравей! Благодаря, че прие нашата покана. Първо – как си, в какво настроение те намираме?
- Здравей! В предколедно, предпразнично настроение. Добре се чувствам, може би в края на рехабилитация, физиотерапия. Наложи се, както обичам да казвам, ремонтна процедура. Знаеш, че при нас тези неща са нормални, съпътстват тренировъчния процес. Колкото и неприятни да са, от време на време се налага. Но мисля, че вече почти финализираме с рехабилитацията и тепърва ще започна да влизам в час, в нормален тренировъчен ритъм.

- Понеже наближаваме краят на годината и обикновено това е времето за равносметка - ти цялостно каква равносметка правиш за твоята 2021 г.?
- Искаше ми се да е по-успешна, визирам олимпийските игри. Не се получи тази реализация, която аз и целият ми екип искахме да постигна. Но винаги съм била изключително позитивен човек и смятам, че ако искам да навляза в новата година с още по-голяма мотивация, в добро настроение и щастлива, трябва да извлека позитивните неща от тази изминаваща вече година, които също не бяха малко. Така избирам да я завърша.

- Да поговорим малко и за олимпиадата, за която вече спомена. Успя да покриеш норматива буквално в последния момент и наистина квалификационната норма, която покри за Токио, беше дори над тази, с която се влизаше във финала на игрите. Какво ти даде това преди самата олимпиада?
- Разбира се, че ми даде самочувствие. Чувствах се спокойна, да, силно казано, но как да си спокоен, когато ти предстои един такъв форум, за който си се готвил едва ли не цял живот? Знаете, че един олимпийски цикъл е страшно много време. Сега дори беше пет години, още по-дълъг, не знаеш какво ще се случи. Но пък след покриването на този норматив се получиха едни здравословни проблеми, които за съжаление не успяхме да оправим в по-кратък период от време. Цялостната финална подготовка преди олимпиадата се наруши много. Това в никакъв случай не трябва да звучи като оправдание. Аз бях в състояние на самата квалификация в Токио да скоча необходимия резултат и да вляза във финала. Това вече си бяха мои грешки, които аз не трябваше да допускам.

- И все пак, правейки равносметка на самото състезание, къде видя, че може би трябваше да дадеш повече? Като мина време, сега как оценяваш представянето си?
- Честно казано, когато мине едно състезание, моят треньор цял живот ме учи, че след като е вече зад гърба ми, аз нищо не мога да променя. Колкото и да се връщам назад и всяка една стъпка да я прекарвам през главата си, да я визуализирам отново и отново, не мога да го променя. Не обичам да се връщам назад. Да, изкарала съм си поуките. Направих технически грешки в първите два опита, които ми костваха риска, който трябваше да поема в третия опит. Малшанс – по-малко от сантиметър фаул, заради който фактически не можах да вляза. Пак ви казвам – това са мои грешки, не гледам назад и не се връщам назад.

- Каза, че няма как да няма леко напрежение преди такова състезание – какво беше усещането? Имаше ли малко по-голяма тръпка от игрите в Токио?
- Разбира се, че имаше. Всяка една олимпиада е различно състезание, то си носи неговия дух. Самото олимпийско село, вече като влезеш вътре, се чувстваш едва ли не малко като богоизбран, защото знаеш, че не всеки стига до олимпиада и там сме събрани най-най от всички спортове. Просто е страхотно! Така че няма как да си тръгна с негативна емоция от Токио, въпреки случилото се като мое представяне. Самото ми стигане до олимпиадата, това ми е втора олимпиада, за мен е изключително голям успех. Страшно съм благодарна на целия ми екип, треньори, родители, физиотерапевти, въобще всички, които работят за тази моя кауза аз да бъда на олимпийски игри, да бъда на световни, да имам някакво развитие.

- Точно, защото това беше втора олимпиада за теб, какъв път извървя ти за тези пет години от Рио до Токио, образно казано?
- Смятам, че пораснах много. Много неща ми се случиха, с много неща трябваше да се сборя, да преодолея. Смятам, че на тези години самото ми идване в залата на тренировка, самият процес е доста по-осъзнат от този преди пет години, което е нормално. Аз раста с всяка една година, особено много важно е за мен на психическо ниво да успявам да преодолявам по-лесно нещата, защото това дава едно по-голямо спокойствие и за физическата работа в залата.

- Имаш възможност да направиш и сравнение – чисто организационно как повлия пандемията от Ковид на организацията на игрите? Как беше вашето придвижване в олимпийското село, изобщо животът там?
- Това беше една перфектно организирана олимпиада. Не мисля, че друга страна можеше да го организира по такъв начин. Вътре в самото село, с изключение, че постоянно носехме маски, когато сме навън дори, не можеше да се усети, че върлува пандемия и че нещо се случва. Там бяхме много капсуловани в олимпийското село. Излизанията, освен за тренировка, бяха забранени, но пък целта, с която отиваш там, нормално е това до такава степен да не ти повлияе, че не можем да видим Токио и неговите забележителности. Успяхме да разгледаме само пътувайки от селото до стадиона. Изглежда ми изключително внушителен град. Бих се върнала, когато отмине пандемията, да го разгледам. Но иначе организацията им беше перфектна. По-усмихнати и по-възпитани хора, стоейки цял ден на едно и също място, защото имаше и такива, чиято работа беше да следят за реда в олимпийското село - дали сме с маски, дали се спазват всички рестрикции, бяха толкова усмихнати и приветливи, че и криво да ти беше, денят ти щеше да се оправи, само виждайки ги и от отношението, което получаваш.

- Едно твое видео от олимпийските игри стана много популярно тук. Ще разкажеш ли малко за срещата с Новак Джокович?
- При мен се получава нещо като традиция, защото като бяхме на олимпиадата в Рио, също блоковете ни бяха много близо един до друг. Бях си казала, че искам на всяка цена да се снимам с Джокович, тъй като е един от любимите ми тенисисти. Тогава с тренера успяхме пак да го видим и да си направим снимка. Но този път реших, че ще е по-различно и ще е видео, нали сега са много модерни. Той е един изключителен човек, не само спортист, веднага влиза в тона на разговора, в емоцията, с която тръгваш към него, проговори и на български няколко думи. Когато видиш, че един спортист от неговия ранг, величие в спорта, се държи по този начин и е толкова човешки настроен към всеки един и обръща внимание на всеки, е изключително приятно и няма как това да не те мотивира допълнително.

- Да поговорим малко и за финала в тройния скок, защото той беше наистина исторически. Какво мислиш за постижението на Рохас, която скочи 15,67 м?
- Това е резултат, който не се вижда всеки ден. Радвам се, че бях на стадиона и успях да изгледам финала на живо. Тя е изключителен състезател!  Нейната физика и природни дадености са много над това, което сме ние като качества. Не само тя, имаше пет момичета, които бяха стабилни и скачаха над 15 м. Имаше такива, които правеха фаулове и не успяха да го реализират, но въобще беше един изключително силен финал, който смятам, че от доста години насам не сме виждали по такива големи форуми. Радвам се, че все още съм част от дисциплината. Мисля, че за следващите сезони ще бъде все по-интересно.

- И за да бъде още по-драматичен финал, тя подобри рекорда в последния си шести опит. Ти си била в такава ситуация – всичко или нищо? Какво си казваш тогава, как правиш разбега, какво е в главата ти в такъв момент?
- Точно това си казваш – всичко или нищо. Вече няма време за мислене, това е последният опит. По принцип това е нещо, което е автоматизирано, правим го хиляди пъти на тренировка, обаче като отидеш на състезание, било то емоция, било то моментно физическо различно състояние, може да те накара да направиш фаул, съответно да стъпиш далеч от дъската. Вече, когато пък си на финал на олимпиада, олимпийски шампион си и имаш един-единствен опит просто да завършиш състезанието, смятам че тази емоция е само от помощ и може да извлече само най-доброто от теб, което се случи при нея от шестия опит.

- Сега да поговорим и за теб – как ти се отрази отлагането на олимпиадата с една година?
- Много трудно ми беше в началото. Споделяла съм го още миналата година, че първата една седмица беше кошмар. Исках да спирам сезона, да не тренирам повече, но слава Богу, че треньорът ми тогава беше човекът, който ми каза: „Дай да не спираме, все ще има състезания. Може да не е голям сезон с толкова важни форуми, но ще има състезания.“ Благодарение на БФ Лека атлетика, които много бързо успяха да реагират, в момента, в който мерките се отпуснаха и вече можеше да се провеждат състезания, започнаха да провеждат на национално ниво състезания. След това получих покани и за Диамантените лиги, така че в крайна сметка сезонът стана успешен. Накрая станах двойна балканска шампионка в Румъния, което беше нещо неочаквано. Но за пореден път си казвам, че във всяко лошо нещо може да има нещо хубаво, стига човек да вярва и да продължава да работи.

- Може би хубавото е, че следващият олимпийски цикъл е само три години. Следващата ти голяма цел е може би Париж 2024.
- Абсолютно, да, три години, живот и здраве. Смело гледам напред, гледам към Париж. Разбира се има още много големи форуми, през които, живот и здраве, надявам се да премина успешно през тези три години, но да, Париж е цел номер 1.

- В Токио всички медали за България бяха спечелени от жени. Ти като една от представителките на дамите на игрите какво би казала за постиженията на нашите сънароднички?
- Много съм горда, страхотни момичета и жени! Имам честта да ги познавам. Шапка им свалям! Това, което направиха е нещо невероятно. Всеки мечтае за такова нещо, но не всеки успява да го постигне. Пожелавам им да са много здрави. Някои от тях продължават, така че стискам палци.

- България, между другото, постигна най-успешните си олимпийски игри от 20 години насам. Какво говори това за развитието на спорта у нас като цяло в момента?
- Ами, че се върви в една правилна посока. Олимпийски шампион и медалист от голям форум не се става за два или за три месеца. Това е един много дълъг процес, години наред. И ако нямаш стабилна подкрепа зад гърба си през тези години, много трудно може да се случат нещата, защото знаете, че животът става все по-труден, все по-скъп, колкото и неприятно да звучи, но това е реалността. Нашата работа, ако мога така да се изразя, е да бъдем в спортните зали, да бъдем на пистите, всеки занимаващ се със своя спорт. Ако нямаме увереността си, че зад гърба си имаме една стабилна подкрепа и можем да живеем и да се издържаме от спорта, няма как това нещо да се случи. Така че България е тръгнала на прав път. Надявам се сега да продължава да се развива и все по-добре да се случват нещата.

- Ти лично чувстваш ли подкрепа от федерацията, от клуба? Как са нещата за теб в момента – обезпечена ли си изцяло за подготовката си?
- Да, чувствам, разбира се. И БФ Лека атлетика, и Министерство на младежта и спорта са хората, които застават плътно зад гърба ни. Аз имам възможността да се готвя спокойно на лагери и възстановяване. Всичко, което е било необходимо, сме го имали. Благодарение на тях също и залата ни е в това състояние, преди няколко години беше ремонтирана и заради този ремонт в момента нашият клуб Локомотив (Пловдив) има над 150 деца. Мисля, че сме един от най-големите клубове в страната в момента, които тренират в такива условия. Сега ни предстои да имаме и съблекални, да се включат климатиците, за да бъдат вече съвсем нормални условията, но това е благодарение на Министерство на спорта, на Община Пловдив, на БФ Лека атлетика. Ако няма синхрон между всички тези организации, няма как да се случват нещата.

- Точно във връзка със залата, която беше ремонтирана наскоро, предполагам в кариерата ти си се нагледала на зали, които буквално не стават за тренировка и е мъчение да се тренира в тях. Какво означава това за нивото на държавата и развитието на спорта, когато има такива зали, които пустеят и не могат да бъдат поддържани?
- Когато има зала, която не се поддържа и пустее, следователно няма да има спортисти, които да излязат от нея. В последните години много силно внимание се обърна на инфраструктурата, направиха се много зали, много стадиони, което е само в плюс за българския спорт. Виждате, че откакто ги има тези неща, е най-успешната олимпиада. Пак казвам, че тя не се случва за два месеца, това са години наред работа. Много е важно и е показател, че спортът в държавата върви в правилна посока.

- Да те върна сега и към началото на твоята кариера. Как се запали по леката атлетика и кога разбра, че точно тройният скок е твоето призвание?
- Запалих се в шести клас, още си живеех в Харманли, при първия ми треньор Иван Еджиев. Той беше човекът, който ме откри за леката атлетика, той запали огъня в мен. След това вече, запознавайки се с Атанас Атанасов, сегашният ми треньор, той го разпали. Той беше човекът, който видя, че аз мога да скачам троен скок, да скачам добре, защото еднакво скачам дълъг скок с двата крака, което е съпоставка, че тройният скок може да бъде силна дисциплина.

- Какво трябва на един състезател, за да стане наистина на топ ниво в тройния скок?
- Много неща, не само в тройния скок, а в спорта като цяло. Наистина е много трудно, трябва да ти стане начин на живот. Това е религия – сутринта ставаш и целият ти ден до момента, в който си легнеш да спиш, е посветен на това нещо. Всичко има значение – как спиш, как се храниш, колко време си почиваш, дали си бил на масаж, дали си правил възстановителни процедури. В крайна сметка, ако аз не дам това, от което тялото ми се нуждае, на следващия ден няма да съм трудоспособна и след няколко месеца на състезанието ще си даде отражение и всичко си се пише на мен.

- Да те върна и към европейската титла за девойки в Тампере 2013. Това ли беше моментът, в който разбра, че всъщност всичкият този труд през годините, за да станеш такъв състезател, започва да се отплаща?
- Тогава бях на 21 години и това за мен беше моментът, в който осъзнах, че мога да бъда добра, мога да печеля медали, мога да участвам на световни, европейски, на олимпиада защо не. Иначе, ако питате треньора ми, той е видял потенциал много по-рано. Мисля, че бях под 16 години, когато се доближих на 5 см от рекорда на Тереза Маринова в зала, което е показател, че има нещо в мен, което може да се развива. Но за мен самата това беше моментът, в който аз осъзнах, че може нещо да стане от мен.

- Тереза Маринова ли беше твоят идол в детството?
- Да, тя си ни е олимпийската шампионка, националната рекордьорка, страхотен човек. Аз имам честта да я познавам, близка ми е. Винаги, когато се видим, ми дава някой съвет, който ми е бил от полза.

- След като видя този потенциал, през 2015 г. дойде може би най-големият успех до момента – сребърният медал на европейското в зала в Прага. Връщаш ли се често към този момент, защото каза, че всяко състезание е минало, но това със сигурност е по-специално?
- Към него няма как да не се връщам и въобще към 2015 г. Да, до момента беше най-успешната в кариерата ми. Много хубави неща се случиха, много големи скокове направих, което може би беше най-хубавото от всичко. Връщам се, защото дава една емоция, oт която мога да извлека положителното и да го пренеса в настоящия момент или в бъдещия да си представя как искам да се чувствам на следващо състезание, съответно да скоча толкова и т.н.

- Каза, че 2015 г. беше много хубава година. Този успех ти донесе и приза „Спортист номер 1 на България“ – какво означава за един атлет да получи такова признание? Сега също наближаваме тази класация в края на 2021 г.
- Това е една признателност, едно уважение към труда, който си положил ти, треньорът ти и целият екип. Аз съм индивидуален спортист, но зад мен стоят много хора, без които нямаше да бъда толкова успешна и да спечеля приза „Спортист на годината“. Много голяма отговорност е същевременно. Може би един ден като спра с активната си кариера ще оценя всеки един приз и медал много по-стойностно, защото сега като активен спортист все ти е малко, все има нещо, което може да се направи още. Но е изключителна чест!

- За съжаление, обаче, от хубавото следва и лошото. След това имаше един неприятен момент, в който буквално беше набедена, че използваш забранени вещества. Смяташ ли, че това беше атака от страна на САЩ към Русия и страните от бившия Източен блок да се забрани този препарат, който се използва по нашите ширини?
- Не мога да кажа дали е било атака, но е факт, че предимно спортисти от Източния блок бяха обвинени, че са използвали този препарат. Може би има нещо вярно, няма как да знам. Но това беше един много силен урок в моя живот, че понякога колкото и да се опитваш да правиш нещата по правилния начин, има ситуации, в които някой идва и ти казва на бялото черно. Радвам се, че успяха да излязат наяве нещата, да се докаже всичко и да продължа да се състезавам. Но ако не беше тази огромна любов към спорта, към леката атлетика и тройния скок, много отдавна щях да съм приключила. Този огън продължава да гори, нещо много силно ме тегли в залата.

- Кои бяха хората, които тогава задържаха този огън да гори в теб, защото със сигурност е бил много тежък момент?
- Това са хората, които и до ден-днешен са около мен. Човек разбира кои са му истинските приятели и хора в живота, когато се случи нещо лошо. Но хората, които и преди са били с мен, са и до ден-днешен с мен, за което съм страшно благодарна. Аз съм заобиколена от много обич, много хора ме подкрепят. Но разбира се родителите ми, треньорът ми, мениджърът, въобще най-близкото ми обкръжение нито за момент не са се усъмнили в мен или не са се подлъгали да повярват на нещо, чуто отнякъде. И благодарение на тях аз останах в залата.

- Вижда се, че си много позитивен човек. Каза, че от всяко лошо нещо все пак трябва да се намери позитивното. Какви бяха уроците, които си извади след тази ситуация?
- Понякога колкото и да се опитваш да следваш правилата, да спазваш всичко, се случват неща Идват и ти казват: „Ти не си прав.“ Може да си прав, всичко да си направил, както трябва, но: „Не, това не е правилно“. Другото е, че ме направи много силна. Спрях да отдавам значение на маловажни неща, да пръскам енергия за неща, които не зависят от мен и не мога да променя. Фокусирала съм се единствено и само върху това, което аз правя. Когато някой има нужда от съвет и от помощ, аз съм винаги насреща, но животът ме е научил, че непоискани съвети не трябва да давам. Но винаги съм насреща, когато някой има нужда от нещо.

- Да погледнем по-позитивно към новия сезон, който предстои за теб. Току що се завърна от рехабилитация в Италия, как ти се отрази времето там? Видяхме, че се засече и с Ивет Лалова, как беше срещата с нея?
- Не само се засякох, а бях у тях. Те са винаги насреща, когато имам нужда от помощ, от престой в Италия. Симоне Колио, нейният съпруг, който е физиотерапевт на националния отбор, беше неотлъчно до мен. С него провеждаме физиотерапията и рехабилитацията, и продължаваме още и тук. Изключително съм им благодарна, защото те са хора, които в много трудни моменти за мен, свързани особено с контузии, когато ми е трябвала специална медицинска помощ, са откликвали, много присърце приемат нещата. Страшно съм благодарна.

- Доказателство е, че дори и в професионалния спорт може да има истинско приятелство, колкото и конкурентен да е той.
- Разбира се, още повече, че ние с нея не сме преки конкурентки. Различни дисциплини, но някак си през годините се усетихме много и като мислене, и като характери. Тя ми е като по-голяма сестра, мога да ѝ звънна за съвет, да ѝ кажа нещо или просто да я чуя. Винаги е насреща и съм много щастлива от този факт.

- Какви са основните състезания, към които ще насочиш своите усилия през 2022 г.?
- Още зимата има световно първенство в Сърбия в зала, на което все още не мога да кажа дали ще участвам. Зависи как се чувствам, как върви подготовката. Лятото има световно първенство в Щатите, след това август има европейско в Германия. Много е наситено с форуми, заради миналата и по-миналата година, в които бяха отложени. Така че много състезания има, надявам се само да съм здрава и да участвам, където мога.

- И ние ти пожелаваме да бъдеш здрава! Сега малко по-лични въпроси. Освен тук, в залата, често може да те видим и на стадиона на Локомотив – откъде дойде любовта към футбола и към отбора на Локо (Пд)?
- Клубната принадлежност в семейството на Локомотив е много силно изразена, независимо дали е лека атлетика, шах или футбол. Всички знаем какво е Локомотив – стар клуб с традиции и т.н. Фенклубът на Локомотив (Пловдив) са едни от хората, които винаги съумяват да проявят уважение към мен преди и след състезание, никога не са ме забравяли. Нямаше как да не приема лично тази отговорност, носейки екипа на Локомотив. За мен също е много важно, гордея се, че съм част от „черно-бялото“ семейство. Ходя по мачове, когато имам време и съм в града, приятно ми е. Мисля, че трябва да се подкрепяме. Радвам се, че има такова близко приятелство между всички спортове под шапката на Локомотив.

- Освен че обичаш да ходиш на стадиона, къде другаде ти харесва да си почиваш, когато не си в залата?
- Най-често съм вкъщи. След една тежка, изморителна седмица имам нужда да си почивам, гледайки телевизия. Или да се видя с приятели, или да си отида до Харманли да се видя със семейството. Съвсем нормални неща.

- Предстоят най-светлите празници – какво си желаеш в личен и в професионален план за новата година?
- Не само на мен, а на всички и на вашите зрители желая първо да сме много здрави, да сме много силни, за да преминем през тази толкова продължителна вече пандемия, да вярваме, че хубавото предстои и да имаме все повече поводи за усмивки!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+