Георги Глушков е единственият българин, играл в НБА - Финикс Сънс. В момента е президент на федерацията по баскетбол. Като състезател е играл за Ямбол, ЦСКА, Балкан Ботевград, Академик Варна, Финикс, Ювеказерта (Италия), Реджо Емилия, Тау Керамика и Сиена. Дългогодишен национал на България. Роден е на 10 януари 1960 година в Трявна. За първи път Глушков разкрива в интервю за БЛИЦ любопитни и интересни неща от кариерата си. 

-Какво дете бяхте?
-Родителите ми работеха по цял ден, а аз бях свободен да правя каквото си поискам. Майка ми беше медицинска сестра, а баща ми – агроном. Нямаше ги по цял ден, така че бели, колкото искате. Добре, че училището беше сериозна история – държаха ни... побийваха ни. Държаха ни строго. Беладжия си бях (смее се). Не бях слаб ученик, но и не бях отличник. Но стоях постоянно на игрищата – футбол, хандбал, че и лека атлетика. Спортът тогава беше за всички.

-Нямахте ли забавления?
-(смее се). Единственото ни забавление беше следното – в събота се събирахме в сладкарница „Дръзновение“ в Трявна. На едно място бяхме от малки до големи – пиехме сокове, не се пушеше. Мисля, че имаше и кока-кола. Имаше деца от 1-ви до 11 клас, това ни беше забавлението. През другото време ходехме да играем - например футбол в снега, като днес си го спомням. Не чистеха двора и като падне 30 сантиметра сняг, най-голямото удоволствие беше да играя футбол в снега.

-Как започна всичко за баскетболното ви развитие?
-От първи до пети клас бях най-висок в класа, дори най-висок в училище. След това някои ме позадминаха. Как реших да играя баскетбол? Просто всички го правеха, съучениците ми, а и останалите, ходеха на състезания – и аз исках да съм като тях. Преди това играех футбол и хандбал, дори бях по-добър като хандбалист в сравнение с баскетбола. Всички обаче играеха баскетбол, имахме голям двор и непрекъснато играехме. В момента, в който реших, че ще играя, се оказа, че не съм толкова висок. Отидох в Русе и те казаха – о-о-о, на нас ни трябват двуметрови хора. После казаха същото и във Варна – не ме взеха. Отидох в Плевен, но бяха събрали отбор от родените през 1959 година, бяха по-големи от мен. Бях на 14-15 години, на седми клас, майка ми ме водеше. В Ботевград обраха най-високите момчета и питах Варчев как ме е взел и той каза: „Отидох във федерацията, всички момчета бяха взети, на мен ми трябваше някой роден 1960 година.“ И така ме поканиха в Ямбол.

И отидох там – топъл град, с много млади хора. Влязох в зала „Диана“ и се ошашавих, за първи път влизах в такава зала. Тогава бях висок 183-184 см, а на изрезката на вестник „Спорт“, на която всеки трябваше да си напише името, откъде е и колко е висок, за да участва в конкурси за прием на баскетболисти, излъгах и написах, че съм по-висок с 3-4 сантиметра. Те обаче, докато дойде време да ме премерят, аз бях станал вече 187-188 см.

-В Ямбол ли усетихте първите истински баскетболни вълнения?
-(смее се). Наистина бяха вълнения. Нова обстановка, нов град, нова зала, а аз бях тръгнал да се връщам. Явно в душата си все още съм бил дете. Аз бях единствен от друг град и тряваше да живея на общежитие и ми беше тежко. И бях тръгнал да се отказвам, но майка ми каза – огънеш ли се пред първата трудност в живота, така ще продължиш цял живот. Няма връщане. Мина ми кризата и останах. Майка ми само тогава се намеси сериозно. Тя искаше да играя баскетбол, тъй като виждаше, че ми се играе. После обаче разбрах, че една година баща ми не й е говорил. Затова, че ме е завела в Ямбол. Той не е бил съгласен да спортувам.

-Вие не сте ли говорили по тази тема с родителите ти?
-Баща ми нищо не ми е казвал, но после майка ми ми каза, че една година е било ад – къде го прати моя син... После нещата се промениха, но така или иначе двамата са идвали да ме гледат само в един мач! Беше на едно републиканско първенство в Русе. Иначе баща ми дойде на един друг мач. Аз се прибрах вечерта, бях изморен и заспах чак в 2 часа след полунощ. Тогава татко каза: „Това е робски труд, убийство“ и... си замина. И повече не ме е гледал. Двамата не са били спортисти, гледаха на спорта от друга гледна точка.

-Кой ви купи първите кецове?
-Китайските кецове бяха изключителен лукс. Спомням си, че в училище ги раздаваха на тези, които бяха най-добри. На мен ми извадиха едни кецове 44 номер, а аз носех 41. Въобще не ми пукаше, че са по-големи, само удоволствието да ги гледаш, че са ти на краката беше достатъчно. И с тях играх една-две години, докато не се съсипаха. След което отидох в Ямбол и започна трагедията – за мен нямаше кецове. Краката ми пораснаха, станаха 46-47 номер и ги режех кецовете отпред, за да не ме стискат. И така играех. След това вече като ни викаха в националния отбор, ни даваха кецове – каква радост беше... Едни червени „Адидас“, три години съм ги пазил. Носех ги на обущар, шиеше ги, лепеше ги.

-Следва престой в ЦСКА като войник.
-Да ви разкажа предисторията. Бях 11 клас и ме оставиха без оценка по немски понеже сутрин ходех да тренирам. Абе, не влязох в час по немски, това е истината. Учителката каза, че ще ме остави без оценка и си изпълни заканата. И се наложи да остана в Ямбол още една година. Настана война вкъщи, беше страшен шок (смее се). След тази една година с националния отбор бяхме на Универсиада в Мексико и се явих войник в ЦСКА 15 дни по-късно. През това време даже бяха ходили да ме търсят в Трявна и Ямбол. В ЦСКА, като ме видяха, искаха да ме пращат в Сливница с един хляб и една консерва. Но разбраха, че съм бил с националния отбор и ми се размина. Въпреки че ЦСКА беше военен отбор, нямаше извращения. Да си кажа честно – нямам лош спомен от престоя си в отбора. Бяхме добър тим, ставаха кървави мачове. Не съм спал по цели нощи, за да мисля какво да правя, как да опазя противника да ми вкара по-малко точки. Всички бяхме така. И сега се сещам – как не ни е минавало през акъла да се разправяме със съдиите, както сега се случва.

-Давахте ли наряди?
-Ходехме с войнишки дрехи, под строй по задните улички от НДК, където беше казармата, до Армията. С много бърз ход, за да не ни срещнат коменданските, придружаше ни водач. После ни връщаше обратно. През лятото съм бил в казармата, косил съм стадиона, давал съм наряд през нощта. Цивилни бяхме само, когато ходехме на състезания.

-Защо не останахте в ЦСКА след казармата, а заминахте за Ботевград?
-Уволних се от казармата със... счупена ръка. На едно военно състезание в Будапеща залата беше много къса, аз скочих да забивам, но се ударих в стената и си паднах на ръката. Даже и сега още е крива (показва поражението). Върнахме се в България и не исках да остана в ЦСКА, въпреки че имаше привилегии – ставаш офицер, дават ти апартамент и такива неща. И така се стигна до преминаването ми в Ботевград – Иван Колев беше главен треньор, а Симеон Варчев треньор на отбора. Дадоха ми една гарсониера срещу апартамента на Сашо Везенков. Взех първата си заплата от едни бараки на Витиня, не си спомням като какъв ме водеха на работа. Но сумата беше точно 83 лева. А с Иван Колев се бяхме уговорили за друга сума. Имахме сериозни разправии с Иван Колев, който тогава беше треньор и на националния отбор. Причината бе именно заради тази неспазена уговорка. След края на годината не исках да оставам в Ботевград и ме наказаха, не играх няколко месеца. Не мога да си спомня как стана наказанието, но няколко месеца само тренирах.

-Разбирахте ли се играчите в Балкан (Ботевград)?
-Ние бяхме групичка голяма (смее се). Е, със Сашко (б.р. – Везенков) сме се карали. На един мач с Бургас се скарахме на игрището. И както си играехме мача, така отиде и си влезе в съблекалнята (смее се). Варчев ни се скара, пита ни какво има да делите. Както сме се скарали, сигурно сме го забравили веднага на секундата, но тогава Сашката подпали. Това няма никога да го забравя как просто си излезе от игрището и отиде в съблекалнята.

-Кой ви каза за заминаването в Америка?
-Имахме международен отдел, който беше отделен от федерацията. Беше пристигнала покана и билет от Финикс без много обяснения и подробности. Поканиха треньор и мен да участваме в една селекция – европейци срещу американци. Играхме Европейско първенство през 1985 година и се представихме добре. Там един треньор беше ме забелязал.

-Пристигнахте във Финикс и...
-Трябва да пътуваме – аз, треньор и Симеон Варчев. И тримата обаче не знаехме английски. Затова взехме с нас Стефан Станев, който беше млад международен съдия по това време. Кацнахме и срещу нас страшна суматоха. Започнахме да се питаме кой ли пътува с нас, за да го чакат, да не би да е някоя холивудска звезда. Те обача чакаха нас и започна пресконференция на летището. Пълен шаш (смее се). Имаше въпроси от рода – „Ти щастлив ли беше, че не участва на Олимпиадата през 1984 година в Лос Анджелис“ (която България бойкотира). А аз отговорих, че бях много нещастен и те – аха... И бяха готови за още такива въпроси, но допълних: „Бях нещастен, защото не успяхме да се класираме.“ Американските журналисти знаеха, че идва българин, а ние бяхме тотално неподготвени.

-Какво беше първото ви впечатление от града и отбора?
-Беше много топло 35 градуса, а през лятото температурите стигаха до 50 градуса. Беше сухо и горещо. Финикс не е голям град, към 1,5 милиона жители. Първоначално на треньора му беше интересно, за първи път работеше с европейски играч. Само си спомняме, че все казваше: „Бягай по-бързо, бягай по-бързо.“ На първия ни лагер трябваше да вдигаме щанги, а аз бях толкова здрав, че просто си играех със 100 килограма... Останалите ме гледаха като изумени. Бях като машина в сравнение с тях, а виждате сега как изглеждат американските баскетболисти.

-Как се играе срещу Карим Абдул Джабар и Меджик Джонсън?
-Преди началото на сезона играхме първа контрола с Лейкърс в университетска зала в Тусон. 15 000 в залата – пълна до последното място. Загрявахме и аз си викам – ами, аз вече мога да умирам от тук нататък! Чувствах се на небето, равен с Господ. Гледаш ги как загряват и след малко ще излезеш срещу тях. Започнаха да ги представят един по един и ги обявяваха. При излизането на Меджик Джонсън публиката две минути стоя на крака. Обаче като се появи Джабар и хората пет минути не спряха. А аз гледам и си мисля – повече от това не мога да искам, няма такова щастие. Треньорът взе, че ме пусна, а аз вкарах и 18 точки. Чувствах се все едно летя. След двубоя настъпи трагедията! Финикс искаше да подпише договор с мен, а ние се ококорихме. Как така? Аз съм офицер. Ние трябва да се връщаме в България, кой ще ме пусне?

-И се върнахте в България?!
-Да и във Варна адмиралът казал – каква Америка, бе... И настана един месец трагедия. Трябваше да играя тук, но в главата вече ми беше влязла мухата, че няма да ме пуснат и всички ми бяха черни пред очите. После обаче нещата се получиха и самият аз не си обяснявам как ме пуснаха да се върна за постоянно.

-Как се стигна до договора с Финикс?
-Пристигнаха хора от Финикс с предложение за четиригодишен договор. Преговорите се водеха на третия етаж, тук в тази сграда (спортното министерство). Аз бях отвън и въобще не участвах в преговорите. От българска страна в хода на преговорите са казали – той, ако стане добър, тези пари ще са малко. Затова ще подпише първончално за две години, а след това за още две. Накрая ме извикаха вътре и подписах. И така заминахме втория път.

-Ще разкриете ли колко пари сте получавали във Финикс?
-Според договора имах право на 1400 долара на месец. Не можех да получавам повече от посланика в съответната страна. Другите пари отиваха за държавата. Според договора първата година трябваше да получавам 175 хиляди долара, а за втората – 200 хиляди долара. Плюс това преведоха 250 хиляди долара, за да ме откупят и да отида във Финикс. Това всичко отива в държавата.

-Американците разбраха ли, че това, което ви дават, на практика заминава за България?
-Това беше един от проблемите, заради който се върнах в Европа на следващата година. Те много се изнервиха от цялата история. Накрая започнаха да ми отпускат повече пари – по 3000 долара. Но пак питаха – какво става, банките толкова ли се бавят. И бяха толкова освирепели, само повтаряха - как е възможно да ми вземат всички пари, защото ме виждаха, че за мен не остават. Тогава ми казаха – ние даваме пари и плащаме на нашите играчи, за да бъдат щастливи, а ти си нещастен. Те ти вземат всичко, това нормално ли е?! Аз обаче нищо не можех да направя.

-В края на сезона все пак играете, дори ви пускат като титуляр?
-Да, само и само да играя, предложих на треньора да ме премести на позицията леко крило. За този пост обаче трябва яко тичане и се наложи да отслабна. Свалих 15 килограма за един месец. Стоях във фитнеса, фрешове. Един ден ми се обадиха и ми казаха, че ще бъда в отбора. Отидох, екипът ми сложен и ме пуснаха да играя като леко крило. Играх накрая в десетина мача. Те бяха изумени, че съм отслабнал с 15 килрограма. Даже ме подложиха на тест да видят дали не съм взимал нещо непозволено. Така завършихме сезона. Отидох при треньора и го питах директно – можеш ли да ми кажеш откровено ще играя ли повече догодина, или не. Той отвърна - как да ти кажа, всичко зависи от тебе.

-Разкажете за онзи прословут слух, който се носи, че сте се пристрастили към заведенията за бързо хранене в Америка?
-Не бях свикнал да ходя в унгарски ресторант и да дам 100 долара – толкова струваше една вечеря. Наистина беше скъпо. Един път, втори път – да, ама повече... След мач вечерно време нямаше организирана вечеря и минавахме през Макдоналдс, за да си вземем храна. Не го правех само аз, почти всички минавахме от там. Само по-старите или тези с по-дълъг стаж имаха друг режим. И се прибирахме в стаята, за да ядем, защото на сутринта в 5 часа трябва да си готов за нов полет и пореден мач. Но това не беше проблем или както се пишеше, че от това ми е паднала формата.

-Излизахте ли вечерно време, за да се забавлявате?
-Беше ни забранено или по-точно подсказаха ни, че не е хубаво да ходим в заведения с голи жени. И никой не ходеше. Но сме били на дискотеки. Имаше правило, че в деня на мача нямаш право да пиеш алкохол. След мач сме ходили с отбора и сме пили бира – тогава беше на мода бира „Корона“. Ако пиеш бира, на никого не му прави впечатление. Но ако отидеш и изпиеш пет уискита...

-Какво си купихте с първите пари, изкарани от Америка?
-Два костюма! По време на пътуванията задължително трябваше да бъдем с панталон, сако и риза. Ако не си в отбора, стоиш на пейката, но пак с костюм. Дънки и такива неща нямаше. С първите пари си купих два костюма, два чифта обувки и един шлифер.

-В Америка разпитваха ли ви за България?
-Те нищо не знаеха за България. Имах по-млади съотборници, които се интересуваха и им разказвах. Един от тях беше ходил на Универсиада, беше излизал от Америка и знаеше за какво ставаше въпрос. Другите нямаха никаква представа. Аз им обясних, че в България няма чернокожи състезатели – тоест, имаме само един. И те питаха, как така само един?! Това беше Юм Уандие. Американците бляха тотално изненадани - как така нямаме нито един чернокож.

-Срещахте ли българи, когато пътувахте в Америка?
-Имаше, заговаряха ме преди или след мачове. Ходехме в шопинг центрове, раздавахме автографи по няколко часа. Хората идваха, радваха се, говорехме си. Ходели сме в училища. Един ден бяхме сервитьори като част от благотворителна акция. Хората умираха от кеф – той ти поръчва нещо, ти му носиш поръчката. Ресторантът беше препълнен, скъсахме се от работа. Но хората бяха дошли с кеф да си дадат парите. А и да ни видят и да се снимат с нас.

-Защо избрахте Италия след Америка?
-След като треньорът на Финикс ми каза, че няма гаранция, че следващия сезон ще играя повече, си казах, че няма как да остана. Още повече, че парите ми ги вземаха от държавата. Тук дори не ставаше въпрос за изкарване на големите пари. Бяхме на една лятна лига, на която срещнах треньорът Богдан Таниевич. Отправи ми предложение за Казерта. Отидох при генералния мениджър на Финикс, казах му, че не искам да играя повече тук, а те бяха в пълен шок. Върнах се в България и пълна суматоха. Как ще ходя в Италия?! Пристигнаха италианците и в крайна сметка се стигна до договор. В Италия си беше европейска работа. Познат режим на тренировки и мачове. Приликата с Америка беше, че пак получавах малка част от заплатата, останалото се връщаше у нас.

-Как се запознахте със съпругата ви?
-Казерта беше малък град, подобно на Ботевград. Хората много обичаха баскетбола. Като паднехме имаше рев, сриваха ни по вестниците. На на другия ден всичко се забравяше. Водехме семпъл живот. Като състезател на Казерта за всички години съм бил два пъти на дискотека. Съвсем друг живот водехме, изпълнен само с баскетбол. Съпругата ми – Лучия, е от Торино, запознахме се чрез общи приятели. Направихме сватба в Казерта, събрахме приятели, целия отбор.

-Имате две дъщери?
-Да – Андреа и Никол. И двете играха за кратко баскетбол. По мое настояване. Но не, защото исках да стават баскетболистки, а защото исках да спортуват. То не беше конна езда, плуване, волейбол, минаха през какво ли не. Голямата остана да живее в Италия, след като преди това учеше в Брюксел. Малката – Никол, учи тук в 23 училище, 11 клас е и тренира тенис.

-За какво сте благодарен на съпругата ви?
-Тя обича баскетбола поне колкото мен. Всичко, което се случваше за добро и лошо покрай мен, го прегръщаше. Била е заедно с мен. Винаги. Подкрепяла ме е почти във всичко.

-Какво мразите най-много?
-(замисля се). Ако трябва да кажа истината в този момент (дълга пауза). Нищо не мразя. В момента мразя тези, които се оправдават със съдиите и нямат характер. Това ме дразни изключително много. Опитваме се да се оправдаваме за всичко.

-Предаван ли сте?
-Да, предаван съм, но съм простил на всички. Егото отдавна го сложих в задния си джоб.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ

Като войник в ЦСКА (с №5)

Като шампион с Академик (Варна) през 1985 година