Георги Иванов-Геша е роден на 22 май 1967 г. Той е юноша на Спартак (Вн). Играл е и в Черноломец (Попово), Черно море (Вн), Лудогорец (Рз), Добруджа (Добрич), Левски, Славия, Спартак (Пл). Шампион на България (1994, 1995). Носител на Купата на България (1994). Бил е треньор на Спартак (Пл), Беласица (Пч), Доростол (Силистра), Спартак (Вн), Волов (Шумен), Несебър, Светкавица (Търговище). В момента е наставник на третодивизионния Черноморец (Балчик).

Закърмен с Левски
Аз съм потомствен левскар. Татко много обичаше „синия“ отбор. На много мачове ме е водил като дете. Един от двубоите, който е останал в съзнанието ми, е когато Левски победи Черно море на „Юри Гагарин“ във Варна с 1:0. Павел Панов вкара гола в 32 или 33-ата минута. Тренирахме на другия ден на същия стадион. Бях толкова щастлив, че ходих да целувам гредата, от която се отби топката след шута на Пачата. Един от най-хубавите ми детски спомени е когато Левски победи Барселона с 5:4. Неописуема радост вкъщи. Моите идоли бяха Панов, Наско Сираков и Божидар Искренов.
Сам отидох да се запиша в школата на Спартак (Вн). По наше време родителите не водеха децата да ги записват. От 1-2 клас вече за мен животът беше само футбол и пак футбол. Първият ми треньор е известният Георги Капанов. Той е бил учител на почти всички варненски футболисти от Спартак. Поемаше най-малките набори и ги изкарваше до старта възраст. Другарят Капанов ми даде много полезни съвети, научи ме на много неща.
Аз така и не успях да заиграя за мъжете на родния клуб като юноша. Чак в доста по-късен период от кариерата ми облякох фланелката на Спартак. След Славия се върнах. Моят футболен път премина през доста лъкатушения. Изкарах реална казарма,  шест месеца там не съм пипнал топка даже.  В началото играех във военния отбор. Станах голмайстор на военното първенство, станахме и шампиони. След това обаче имах конфликт с едни офицери и облаците се сгъстиха. Буквално ме приключиха. Мислеха, че ще спра с футбола. Признавам си, че не бях от най-послушните. Бях по-буен, по-непокорен и див. Много неща съм видял и от улицата. Знам и две и двеста, както се казва. Когато разказвам случки от моето минало, никой не ще да повярва с какви неща съм се сблъсквал. По цял ден си на улицата, изпадаш под влияние на какви ли не хора.  Заради лошо поведение ме изключиха от спортното училище, не бях от най-примерните деца.
Поне три пъти спирах с футбола. Първият път беше в казармата. Мислех да се отказвам. Отнякъде Цоньо Василев - легендата на Шумен и ЦСКА, беше разбрал за мен, че се уволнявам. Дойде, говорихме и ме взе в Черноломец (Попово). Бате Цоньо – уникална личност. Нямах право да му откажа. Може би откраднах малко от неговия хъс и характер. По-късно тези качества ми помогнаха много.
След една година Божил Колев ме привлече в Черно море.  Това е 1987 г. Дебютирах в елита, но не играех редовно на „Тича“. Първият ми мач в „А” група беше на 25 февруари 1989 г. Гостувахме на Локо (Сф) и паднахме с 0:4. Колев пое обаче кипърския Омония (Никозия). Аз останах като сирак един вид. Нали съм юноша на Спартак, започнаха да ме приемат като чуждо тяло на „Тича“.  Останах по-встрани, а не можех да се примиря с тази роля. Казах, че напускам. С „моряците“ се разделих не по най-добрия начин. Не играх половин година. Тогава ръка ми подаде Стефан Богомилов – друга емблематична фигура. Беше поел Лудогорец, те бяха изпаднали тогава във „В“ група. Бяха ме наказали, нямах право да играя професионален футбол. Санкцията беше, защото разтрогнах с Черно море по моя вина. В Разград обаче имах право да играя. Лудогорец беше напуснат от всичките си водещи футболисти. Богомилов привлече предимно варненци, даде ми шанс да играя редовно.

Два пъти за 1 минута наказва ЦСКА
В Добруджа ме взе Петър Жеков. Той ми гласува много сериозно доверие. Даде ми самочувствие, че мога и от мен си зависи. В Добрич работих и с други прекрасни специалисти – Данко Роев, Илия Илиев...На 28 ноември 1992 г. победихме ЦСКА с 3:1 на „Дружба“. Това е един от най-важните мачове в моята кариера. Вкарах два гола, първият беше дело на Петре Григораш. Пробих и му я извадих топката, той я засече – стана чудесна комбинация за 1:0. 2:0 беше на полувремето. Много се притеснявахме какво ще стане, мислехме си, че „армейците“ ще се хвърлят, ще ни намачкат. Но още в самото начало на второто полувреме се измъкнах от центъра и от над 30 метра прехвърлих вратаря – 3:1 и интригата приключи. Еуфорията след мача си я спомням само, останалото ми е като в мъгла.
Очаквах, че след края на първенството ще ме потърсят от „Армията“. На 99 процента бях сигурен. И си викам: „При мен всичко става обратно. Аз съм болен левскар, а ще играя в ЦСКА. Спартаклия съм, пък играх в Черно море.“ Но си останах в Добруджа. И през пролетта на „Армията“ в последния кръг от шампионата пак ги наказах (5:2 за ЦСКА-б.а.). Забих им два гола само за една минута. Милен Петков проби и ме изведе, засякох от дузпата за 0:1. Домакините биха център, ние откраднахме топката, напреднах между трима в червено, излъгах ги и по диагонал в далечния ъгъл  - стана 0:2! Мислех си, че те трябва да са слепи да не ме видят и вземат. Но офертата на Левски ги изпревари с два дни. Разбрах се вече със „сините“ и дойдоха емисари на ЦСКА. 
Синята приказка
Трансферът ми в Левски през август 1993-а стана изненадващо за мен, дори бях шокиран. Помислих си, че някой си прави майтап. Бях отишъл като зрител да гледам финала на турнира „Георги Аспарухов“. Една седмица преди старта на първенството. Срещна ме Георги Василев и ми каза: Готви се, влизаш срещу Ботев (Пд).“ Подкосиха ми се краката, не можех да повярвам. Бях дошъл като зрител, а сега трябваше да излизам на терена. Без нито една тренировка играх. Помислих си, че сънувам, чувствах се като Алиса в Страната на чудесата. Никой не знаеше, дори родителите ми. Мачът го даваха по телевизията. Баща ми, Бог да го прости, сяда вечерта да гледа. Когато съобщават състава на Левски чува №11: „Георги Иванов, новото попълнение от Добруджа“. Татко само дето не припаднал пред телевизора. Ходил, гледал, пипал екрана, аз ли съм, не съм ли.  Много се радвам, че поне успях да го направя щастлив, преди да почине (б.р. - разплаква се). Да ме види със синята фланелка – това беше сбъдната мечта и за него.
Аз в началото на мача бях притеснен, но още от първата минута, като ревна „синята“ публика, забравих всичко. Излизаш и играеш! Невероятен колектив. Всеки нов беше приеман добре, даваха му възможност да развие потенциала си. Най-прекрасните години от моята кариера прекарах в Левски. Попаднах в страхотен отбор, един от най-силните в историята на клуба.  Моята детска мечта е изпълнена.
Много вечни дербита съм печелил. Най-паметен за мен си остава голът, който вкарах през пролетта на 1995 г. при 3:0. Всички си мислеха тогава, че лесно ще ги размажем. Беше тъкмо след великото 7:1, левскарската публика искаше нов рекорд. Мачът обаче се закучи. Малко преди почивката открих резултата. Но не знаех как да се радвам след гол. Дори ме бъзикаха. Но аз не знаех къде се намирам, пък камо ли да правя някакви циркове на терена.
Знаеш ли кое ме мотивираше да излизам за победа във всеки мач? Като бях дете, плаках след всяка загуба. Сега, когато аз носех синята фланелка, си казвах: “Една победа е равна на по-малко разплакани деца.“ Знаех, че ако паднем, някъде някое дете ще плаче (б.р. - вълнува се, гласът му трепери).
Палачи на Глазгоу Рейнджърс
Шотландците бяха страхотен отбор, най-богатият клуб на Острова, имаха и английски национали. Аз дотогава не бях излизал в чужбина. Предната вечер, преди първия мач, ни закараха на „Айброкс“. Стадионът отвън прилича на замък. С Пепи Хубчев бяхме в една стая. Попитах го пред стадиона: „Нали щяхме да тренираме? Къде ни докараха да разглеждаме тука някакви музеи?“. Влязохме вътре и тренирахме. Тогава усетих, че всичко ми се получава. Много ми вървеше. Казах му на Хубчев: „Утре, ако Василев ме пусне, на тия Рейнджърс дупе да им е яко. Ще ги развинтя!“ Целият ни отбор беше стресиран в началото, поведоха ни с 2:0. Гочето ми нареди да загрявам. Знаех, че това е моят момент и нямах право да изпускам „пиленцето“. Не ми пукаше от нищо, дори се заядох с някои фенове. И наистина мачът се обърна. Центрирах за гола на Боримиров. Загубихме, но с 2:3, и шансовете за реванша останаха. След мача Василев за първи път си позволи да даде персонална оценка. Благодари ми пред всички и каза, че съм променил хода на срещата.
В София бихме Рейнджърс с 2:1 след знаменития шут на Николай Тодоров-Кайзера. Гледам го често този негов гол. Хем зная какво се е случило, и всеки път, когато той вземе топката и тръгне, целият настръхвам. Такава емоция просто не може да се опише. Най-щастливият миг в моята кариера! Половин час плаках от радост в съблекалнята като малко дете. Вальо Михов, шеф на БФС тогава, влезе да ни поздрави, прегърна ме с думите: „Браво! Така се воюва за победата.“
Наказва Динамо (Букурещ) от корнер
Много често запалянковци ми припомнят за този гол. С него бихме румънския гранд като гости с 1:0. Левски се намираше в преходен период. „Златното“ поколение беше си отишло. Очакванията бяха Динамо да ни разгроми. При тях тъкмо се бяха върнали три от големите им звезди от Италия. Даже президентът на Динамо сутринта по телевизията приканваше техните фенове да идват на стадиона, за да видят разправата с българите с 3:0  или 4:0.  При нас по-опитни бяхме само аз, Пламен Николов, Сашо Марков и Емо Велев. Как стана голът ли? Не искам да се правя на голяма работа – стана случайно. Изпълнявах корнерите всеки път, направи ми впечатление, че домакините не слагат човек на „къса топка“ и на близката греда. Изпълних 2-3 корнера и все в ръцете на вратаря. Много се ядосвах тогава, че нашият център-нападател Петър Янков не атакува стража. Когато дойде моментът пак да бия корнер, му подвикнах: „Мини пред вратаря и я вкарай!“ Той се засили, аз вдигнах топката малко по-високо, тя ги излъга и двамата и се оплете в мрежата. Още ме побиват тръпки, като си спомня.
В следващия кръг се изправихме срещу белгийския Аалст. Едва ли не всички очакваха да ги отстраним на ходом, но те ни изненадаха.
Влакчето на радостта
Няма да забравя погрома, който нанесохме над Локо (Сф) с 8:0 през есента на 1994 г. Аз вкарах седмия гол. Дани Боримиров даде идеята за влакчето, което направихме след последния съдийски сигнал. Цяла седмица преди дербито се настройвахме. Те бяха лидери в класирането и ни дразнеха с изказвания по медиите. Заканваха ни се. Две седмици преди мача отидохме с Илиян Илиев да гледаме Локомотив. Те биха с 4 или 5 гол разлика. По едно време отидохме до тоалетната. Илиян ми вика: „Братле, тия, ако ги хванем, ще им сложим 5 или 6 „шайби“. Добре, ама ни чуха фенове на Локото. Като ни награбиха, едвам се измъкнахме по стълбите. За сметка на това само седмица по-късно не 4-5, а 8 гола им забихме. Спомням си едно голямо заглавие в един от спортните вестници в навечерието на дербито: „Локомотив очаква следващата си жертва“. Това заглавие беше изрязано и забито с пирон в нашата съблекалня. В продължение на седмица вися на стената. Всеки, който влезе, трябваше да го чете, наплюе и си изкаже мнението. Цяла седмица го четохме, плюхме и се заканвахме.
Счупена ключица го праща в Славия
В Славия се озовах много случайно. Боримиров се опиташе да ми уреди трансфер в Южна Корея. Подписах с корейците. Трябваше да летя за подготовката в Австралия. У нас първенството вече беше започнало. Венци Стефанов на няколко пъти вече ме беше канил в Славия. Аз му отвръщах: „Благодаря ти, бате Венци, обаче сте слаб отбор. Ще ми падне бързо формата.“ Шегувах се, защото очаквах съвсем друго нещо. Докато чаках да замина за Австралия, отидох да гледам един мач на Локо (Сф). На връщане катастрофирах. Счупих си ключицата. Трябваше 25 дни да нося шина. Обадиха ми се корейците да тръгвам, обаче аз не можех даже да мръдна от леглото. Трансферът ми пропадна. Чест му прави на г-н Стефанов, винаги ще го уважавам, че ми се обади: „Офертата ми все още важи. Идвай!“. Думите му страшно ме мотивираха, защото аз си мислех, че вече съм приключил с футбола. Дебютирах с бялата фланелка при победата над Локо (Пд) с 2:0 на „Овча купел“. Случи се в същия ден, в който свалих превръзката. Съдбата си знае работата. Не можеш да вървиш срещу нея. По-късно имах удоволствието да се събера в Славия с моите приятели – Илиев, Стоилов, Сираков. Но Славия си е Славия. Можеше тимът тогава пак да стане шампион, притежаваше потенциал, но има тимове, които са обречени да не стават първи.
Как „белите” взеха титлата
Сезонът 1995/1996 си го спомням със смесени чувства. Славия спечели шампионската титла. Водехме с 5 точки на полусезона. Дори и „белите“ не си вярваха, че могат да ни изпреварят. В директния сблъсък с тях обаче ги изпуснахме – 1:1. Тогава Владо Иванов-Фугата, ми влезе остро. Глезенът ми се поду, зверски ме болеше и трябваше да ме сменят при 1:0. Казах му на треньора Иван Кючуков да ме извади и да пусне някой, защото не бях пълноценен. Той не ме послуша. Малко по-късно Сираков изравни. Това реми се оказа фатално за нас. Много се говори за начина, по който Славия са печелили мачовете си. Не съм бил заплашван директно по телефона от никого. Иначе имаше напрежение и слухове, но звучи несериозно някой да се опита да сплаши футболист от Левски. Няма как да стане. Да си в Левски беше все едно си министър на спорта. Никой не смееше да ти каже и гък. Съдиите обаче бяха доста стреснати. Ние сме си виновни обаче най-много за изпуснатите златни медали. Просто загубихме точки от изпадащи отбори или средняци – 1:1 с Ловеч и Ботев (Пд).
За прекратения финал за Купата на България мога да говоря много. Спомням си даже моментът, в който Томас Лафчис ни нареди да излизаме от игрището. Заложил съм топката за фаул, Мариян Христов е до мен и му подвикнах: „Айде, давай! Няма време.“ Бързах, защото губехме с 0:1, а до края оставаха броени минути. Мариян ми каза: „Чакай, Геш, виж какво става.“ Понеже бях с гръб към случващото се. Обърнах се, видях Томас да ръкомаха и да крещи да излизаме. Не можех просто да повярвам. Но Лафчис си е имал причини да го направи. Той е шефът, казва ти да излизаш – излизаш. После разбрах, че в ложата са го заплашвали, бил е подложен на истински терор, замеряли ли са го с какво ли не. Оттам са му „изгорели бушоните“. Отделно от това, долу – на терена, съдията Митко Митрев си правеше каквото си иска с нас.  
МИЛЕН ДИМИТРОВ