Георги Стоименов е роден на 17 април 1952 година в София. Един от най-големите боксьори и треньори на България за всички времена. По-известен е като Терсенето. Има над 350 официални мача, с над 20 години стаж на ринга, един от най-дългогодишните състезатели. Европейски вицешампион от Катовице (Полша) през 1975 година, участник на Олимпиадата в Монреал през 76-та. Кадър на ЦСКА, после работи в Славия и накрая се озовава в “Левски”. Известен е като треньор на едни от най-големите шампиони на България по бокс – Даниел Петров, Серафим Тодоров и Киркор Киркоров. “ШОУ” намира Георги Стоименов на работното му място, посреща ни с усмивка и казва: “От сутрин до вечер съм тук. Гледам децата като мои, не мога да ги тренирам по два часа сутрин и следобед, така боксьори не се правят.” Говорим дълго, историите се редят като медалите, спечелени от възпитаниците на Терсенето. Около нас поостаряла обстановка, коридор със стара ламперия, фотьойли от едно време, овехтели до ента степен. В залата обаче свети, хубави уреди, ринг та дрънка. И вътре деца: “Това е най-важното, дано ги запалим и ги задържим в спорта”, споделя още бате Гошо, който сам започва изповедта си за читателите на вестника на народа.

-Ял ли си много бой като малък, боксът не е футбол или баскетбол?
-И питаш, били са ме като тъпан. Като дете бях нещо като Кубрат Пулев, когато баща им ги доведе в ЦСКА – нисък, тумбест, абе с една дума, бях кюфте. После обаче се издължих и започнах да ги бия.

-Откъде е прякорът Терсенето?
-Един от първите ми треньори - Карло Георгиев, ни събра и каза, тези с нормален гард от едната страна, останалите – от другата. Оказа се, че само аз бях с обратен гард, започнаха да ми викат, че удрям на терсене. От там и прякорът ми, който остана до днес.

-Колко години изкара в ЦСКА?
-Почти 20, като боксьор и след това като треньор. По време на състезателната ми кариера съм бил кубинци и руснаци, навремето това беше един вид оценка, че си добър боксьор. Имаше мои колеги, които не могат да се похвалят с подобно нещо. Бих се до преклонна възраст, но един ден реших и се отказах. Седнах в стола да се храня на една отделна маса и съм оклюмал. Опитваха се да ме развеселят, но аз не поддавах. Викам си: “Ами сега накъде, не мога нищо освен да се боксирам.” Прибрах се вкъщи и на следващия ден ми звънна Николай Джелатов. Каза ми: “От утре си треньор на ЦСКА”. Аз обаче му не му повярвах и затворих телефона. Той отново звънна, този път бях по-сериозен. На следващия ден отидох на “Армията” и станах треньор.

-Защо и как напусна ЦСКА?
-Знаете ли, навремето имаше една приказка, че докато директорът е отпуска, не трябва и ти да излизаш, все ще се намери

някой да ти го набие.

Една година станахме републикански шампиони, освен това направих и трима първенци на военна Спартакиада. Това се случваше за първи път. На следващата нямахме кой знае какви успехи. Дойде лятото и си викам, абе отивам на море. Връщам се и една жена ми вика: “Гоше, ще има разстановка в бокса”, т.е. ще сменят треньорите. Прибрах се у нас и казах на жена ми, че си търся работа. В същото време обаче комшия ми беше шефът на боксовия клуб “Славия”. Викам му: “Ще ме вземеш ли мен и Сарафа”, а той: “Абе, я не говори глупости.” Казах му: “Сериозно, при нас работата не върви.” Оправихме работата, отидохме в “Славия”, но след триста разправии, които можеше да завършат и със затвор.

-Какво имаш предвид, пак ли нещо около Серафим Тодоров?
-(смее се). Трябваше някак да го изведа от ЦСКА, а това не беше толкова лесно. По това време армията беше сила, все още властта беше в техни ръце. Как така ще изпуснат един от най-големите си таланти. А и му оставаха два месеца до края на военната служба. Светнаха ме да го запиша в строителния техникум в Суходол, той се водеше към ГУСВ, а ние нали отивахме в “Славия”, която беше под шапката на строителните войски. Да, ама Сарафчето само с осми клас. Подправих един документ, дописах букви и всичко беше наред. Всъщност, не всичко де. Бяхме на лагер във Варна още в ЦСКА, но вече бяхме оправили документите да преминем в “Славия”. По едно време гледаме през прозореца военни с автомати. Обикалят и питат къде е Серафим Тодоров. Викам, край, ще се предаваме. Тогава обаче излязохме през задния вход и взехме кола под наем, която ни даде Мишо Делев – журналистът. Казах му: “Сарафче, остават ти два месеца, не знам къде ще се криеш, но намерят ли те, спукана ни е работата, отиваш директно в затвора.” Тогава го накарах да се скрие при негови роднини в Гоце Делчев, там седя повече от месец. Ей, цесекарите обърнаха земята да го търсят, ходиха и при жена ми вкъщи да проверяват дали не го крием. “Не знам къде е, уплаши се нещо момчето и изчезна”, вдигах рамене пред униформените. Минаха двата месеца, които му оставаха до края на войниклъка и вече официално си отидохме в “Славия”. На часа му дадоха военна книжка с чин младши лейтенант, подариха му и къща. Първо му предлагаха четиристаен апартамент в София, ама той, горкият, не искаше да напуска Пещера. Избра си там къщата, която беше предвидена за някакъв секретар на партията в града. Човекът дори си беше занесъл петолъчката. Звъннаха му обаче един ден от София и му наредиха да сдава къщата на Сарафа. Оня ни гледаше като изтърван, ама смее ли да каже нещо на генералите. Така Серафим заживя във въпросната къща, която после продаде и си купи апартамент в Пазарджик.

-Серафим Тодоров ли е твоята гордост?
-Този човек и до днес ми е признателен. Когато говори някъде казва, че съм му като втори баща.

Очите ми се пълнят със сълзи.

Може всякакъв да е, но беше мъжкар. За подправянето на документа, с който го извлякох от ЦСКА, можеше да ме натопи. Да каже, че всичко съм организирал аз, но не го направи. Колко истории мога да ви разправям, ще умрете от смях. Дай да продължаваме (смее се и пали поредната цигара). Той е виртуоз на ринга. Хората по цял свят идваха да го гледат. Един път в Норвегия публиката тропаше с крака и пляскаше, полудяха ви казвам, кефеха се на стила му. А Сарафа просто имаше отработени движения, които дори и в пияно състояние можеше да направи.

-Като казваш за пияно състояние, създаваше ли ти грижи Сарафа?
-Не веднъж и два пъти (смее се). “Жигулката” ми сама знаеше пътя до Пещера. По време на лагери, тренировки все бягаше, прибираше се у тях, за да е с приятели и роднини. Там много го обичаха, а той ларж, бохем. Влизаше в дискотеката и хвърляше пачка с петолевки, а по това време хората нямаха какво да ядат. Така и не можа да се откъсне от своята среда.

-Разкажи за наградата му спортист на годината през 1993 година.
-Е, само да не ми се разсърдят журналистите. Но то беше преди толкова много години. През 93-та той стана световен шампион и взе “Странджата”. Още в началото на ноември всички медии твърдяха, че Сарафчето ще бъде спортист на годината. На националите по футбол оставаше да изиграят мача с Франция на “Парк де Пренс”. Никой не очакваше да победим. По това време ние бяхме в Германия, той беше състезател, а аз треньор на “Айнтрахт” (Франкфурт). Гледам вечерта на 17 ноември телевизиите, никъде не дават мача, тогава звъннах до България. “Бихме бе, бихме французите, на световното сме”, крещяха радостни мои приятели. Аз обаче попитах, кой е вкарал головете, един човек ли е. И за беля на Сарафчето беше един – Емил Костадинов. Като му го казах и в същия момент Сарафа пребледня: “Лошо бате Гоше, лошо за нас.” Връщаме се в България и свиках пресконференция. Събрах журналистите, за да им разкажа колко много труд стоят зад успехите на Серафим. Накрая им раздадох по една бутилка уиски, бях купил 40 от безмитната зона. Вечерта на церемонията Радко Янкулов беше водещ и стигна до първите двама в класирането. Обяви Сарафа за победител, то беше една радост, едно чудо. И всичко беше заради колата, пустата кола, която за първа година даваха за награда. Мисля, че беше “Рено”. Емо Костадинов дойде, поздрави ни, прие второто място, а беше герой за страната. Още на подиума Сарафа ми вика:

“Бате Гошо,
колата, колата.”

Аз му отвърнах: “Чакай бе Сараф, още сега ли искаш да я подкараш, ще ти я дадат, спокойно.” Отиваме да вземем реното и той вика: “Ами бензин, да налеят бензинец да си идем до Пещера.” Викам: “Спокойно, ще ти сипя бензин.”

-Вярно ли е, че го е било страх да не хване СПИН след някакъв турнир в Тайланд?
-Абе то не е за разправяне. Отиваме ние на турнир в Тайланд, а той все се облизваше на местните момичета. А те наистина красиви, с дръпнати очички, много очарователни. И Сарафа забърсал някоя от тях, но станала белята, спукал му се презервативът. Прибираме се в България и той ми вика: “Бате Гоше, какво ще правим сега. Ами ако се разболея, ще хвана СПИН и ще умра.” А аз като отидохме му казах: “Ей, Сараф, внимавай, че тука СПИН-ът е много разпространен, внимавай как ги бориш в леглото.” И той като се притесни, пребледня. Оказа се, че няма нищо страшно, след като го заведох на лекар.

-Заедно заминавате и в Германия...
-Може да се каже, че ние бяхме едни от първите спортисти, които отидоха да работят в чужбина. Изключвам футболистите, на които малко преди промените им разрешиха трансфери в Европа. На 15 ноември 1989, пет дни след промените, аз и Сарафа заминахме за Германия. Той беше състезател, а аз станах помощник треньор на “Айнтрахт” (Франкфурт). Всяка седмица имахме мачове, беше като футболно първенство, на кръгове. Нашият ги биеше като тъпани, нямаше загуба. Имаше много българи, които идваха да го гледат. Част от тях работеха в строителството, обитаваха едни бараки. Сарафа често кръшкаше и там ходеше да пие с тях, ама го стягах. Минаха първите една-две години, но ни писна да стоим постоянно там. Шефът на клуба ни разреши да пътуваме всяка седмица. Мачовете бяха в събота и неделя, а ние кацахме в Германия в петък. През седмицата тренирахме в България и после ходехме за уикенда. Сарафа като се прибра, пълен с пари, марки яко и пак ми въртеше номера. Един път, поредният, отивам в Пещера, за да го докарам и да тръгваме към Германия. Влизам в едно мазе, Сарафа жули карти, пиян та няма докъде. “Няма да ходя никъде”, ми вика. Побеснях. “Сараф, ставай. Сараф, ставай. Хората ни дават пари, ти тука пиеш.” Натоварих го като овча кожа и в “Жигулата”. Той ни мърда, ни шава. Малко преди Ихтиман закъсахме, а то едни преспи, страшна работа. Добре, че имах пари, дадох на пътна помощ и ни докараха до София, за да може да заминем. Нашият човек обаче и дрехи и обувки няма, добре, че синът ми носеше горе-долу неговия номер, та му станаха едни негови. В същия уикенд Сарафа едва се държеше на ринга, нямаше достатъчно кислород. Ама пак ги би. Викам му: “Само стой и прави това, което знаеш, не тичай много.”

-Изкарахте ли много пари в Германия?
-Ами заплатата ми беше на светлинни години в сравнение с тази, която взимах тук. Като се прибирах в България купувах салам и други неща от там. Минавам границата и митничарите ми питаха: “Бате Гоше, откъде тоя салам. Дай малко.” Е как да му дам, като имам две щафети, няма да му дам цяла. Викам му на митничара: “Дай нож и отрежи половината.” Представете си какво безпаричие е било, взе химикалката разкъса част от етикета и обелката и

прекърши салама
с коляно.

Шефът на клуба, за който работихме, беше много богат, изкарваше пари от сметопочистване. И на нас ни плащаше добри пари.

-Вярно ли е, че Жоро Илиев е опитвал да го направи част от мутрите?
-Вярно е. Жоро много го харесваше, не знам, но някак си изпитваше симпатии към Сарафа. А и ми се струва искаше да привлече в редиците си известно лице, с което да стане един вид легален бизнесмен. Сарафа обаче не е за тия работи, той не може да удари невинен човек, който не му е направил нищо. Предлагаше му да отговаря за мутрите в Пловдивско.

-Ти можеше ли да станеш един от тях?
-Естествено, че съм могъл, но е въпрос на възпитание. Познавах голяма част от борците, защото бяхме на лагери заедно. На Илия Павлов бях стар войник. Той караше един “Вартбург”, а аз имах начини да точа бензин и нафта и да зареждам колите на познати. Един ден ме помоли: “Бате Гошо, айде да напълним резервоара, ама да не забравиш...и масло да сипеш.” Викахме му Зъбчето, защото единият от предните му зъби беше леко почернял. Илия го отгледа чичо му в Долни Богров, той беше бездетен. А Павката, баща му, нямаше кой знае колко време, той беше келнер в София. Вижте какво е интересът, Илийката се ожени за дъщерята на генерал Чергиланов, който беше шеф на контраразузнаване. Още тогава сключи брак по сметка, любов нямаше. И после всички знаете, едни хора им помогнаха с пари и така станаха нещата.

-Ти си замесен и в друг скандален трансфер, на Даниел Петров.
-И там едни истории. Дидо е от Варна и там тренираше. Адмирал Добрев го примамваше да остане. На мен обаче ми харесваше и го взех в “Славия”. Първо обаче влезе в казармата, плачеше му се, че не е дошъл направо при мене. После го взех и в Германия. И него го уволних предсрочно от казармата, оставаха му няколко месеца. Военните полудяха, нямаше ден, в който да не го търсят я у нас, или в апартамента, който му дадоха от ГУСВ. Той обаче не се прибираше, нали се боксираше в Германия. На Дидо обаче му писна да стои там като затворник и вика: “Бате Гоше, ще се връщаме. Ако искат да ме върнат в казармата, но не издържам повече.” Взимаме самолета и кацаме в София. Аз обаче вече съм научил, че ни чакат военни да вземат Дидо и да го върнат в казармата. А и Бог знае още какво щяха да му направят. Той се води беглец от военна служба. За такова провинение директно в пандиза. Сещам се бързо и звъня на един мой приятел, шофьор на линейка. Дойде пред самолета, качихме Дидо и айде на “Плиска”, прецакахме военните, които си чакаха пред входа. Разбраха, че е номер, ама късно вече.

-Как стана кмет на село Челопечене?
-То беше едно кметуване, нямам думи (смее се). Стана няколко месеца преди Олимпиадата в Атланта през 1996 година. Хората гласуваха за мене, мислеха, че като съм добре, ще ги оправя. Аз не бих гласувал за някой, който е добре, защото той ще продължи да си е наред, а народът няма да усети нищо. Както и да е, избраха ме за кмет. По това време обаче бяхме в неспирни лагери на Белкемен, готвехме момчетата за Олимпиадата. Налагаше се да идват хора горе на базата, за да подписвам документи. Пристигаха с по една бала натрупани неща, които разписвах. Помолих ги да ме изчакат да минат Игрите, за да мога да си върша работата добре. Не стана, взехме решение друг да ме смени. А и трудно успявах да съчетавам длъжностите. Някоя нощ

цигани се
сбият в селото,

а аз тук в София, тичам да оправям нещата.

-Ти беше част и от дипломатическия корпус в Украйна.
- След като се върнах от Германия се оказах без работа. Опитах да се върна в ЦСКА, ама там, мижава работа, нещата вече се бяха разтурили. Направихме и едно слабо европейско първенство и реших да търся друго предизвикателство. Тогава нашият посланик Александър Димитров ми предложи работа. С него ни свързва приятелство от над 40 години. Той беше в Киев, взе ме като шеф на личната си охрана. Живеех в дипломатически блок в града. Точно там се запознах и с братята Кличко. Те току-що бяха проходили в бокса, даже вече трупаха известност. Владимир стана олимпийски шампион в Атланта. Веднъж се засякохме на състезание, Кличко се затича да ме прегърне. Както носех чантата на посланика, той дойде и си я взе. Викам му: “Чакай бе, Сашо, само да се видя с Владимир.” А той: “Няма да те излагам, може да си казал, че ти си посланик.” (смее се). Братята Кличко сега дават плодовете на бокса в Украйна. Всяко дете иска да прилича на тях и това развива спорта. И резултатът е, че боксьорите на Украйна победиха Куба, САЩ и Русия по медали на последната Олимпиада.

-Да поговорим и за актьорската ти кариера.
-Участвах в снимките на една англо-френска продукция. Беше история за зараждането на бокса в тези страни. Аз тъкмо бях помощник на Ангел Ангелов в националния отбор, става дума за 96-та година. Пристигнаха хората да снимат продукцията в България, горе на Боровец. Трябваше да осигуря стотина души за масовка. Спомням си, че участваха Джоко Росич, Ути Бъчваров, Астор и други. Имаше обаче някои сцени, които си бяха с думи, не ставаше дума само да седиш като борче или статист. Харесаха един циганин, мен и още един. Тримата дори ходихме до Франция, за да снимаме и там. (В този момент Терсенето започва разпалено да цитира нещо на френски). Знаеш ли какво означава това?! (б.а. - превежда фразата, която е заучил за снимките на филма, които са към английски боксьор. Част от нея гласи: “Ще се изпикая на гроба ти, англичанино.”) Няма да ги забравя никога, сигурно над хиляда пъти съм ги повтарял. Моята роля беше

да играя
френски
дървосекач,

според филма, това били най-здравите мъжаги във Франция, които ставали боксьори. Всъщност, историята за цепенето на дърва и бокса никак не е измислена. Навремето като състезател ни водеха да нацепим дървата на някоя баба. Така развивахме мускули отзад на гърба. Точно същите мускули се развиваха при ударите с ръце в бокса. Помня, че името ми във филма преведено на български означаваше кози крак, знаете има такъв уред за вадене на пирони. Нали играех дървосекач (прихва и се смее с глас).

-Ти си рожба на ЦСКА, а сега работиш в “Левски”?
-След като изкарах четири години в Украйна с посланика, се прибрах в България. По това време главен прокурор беше Филчев, който ме уреди да отговарям за охраната на курорта Циговчарк, над Велинград. Изкарах някъде около две години. След това пак ме врънкаха да се връщам в бокса, Гелето (б.а. – Ангел Ангелов) ме покани, но му отказах. По едно време пак отидох в ЦСКА, да видя дали може да се върна. Срещнах обаче Стоян Хранов, на когото съм му благодарен. Каза, че е намерил спонсори за боксовия клуб на “Левски” и му трябва опитен човек. Приех предложението и така вече четири години и малко съм тук. Трудно е навсякъде, но нашият шеф опитва да ни осигурява добри условия. Ето, виждате залата (б.а. - показва към отворената врата), прекрасна е. Децата идват с усмивка и ми топлят душицата. Това за мен е най-важно, от сутрин до вечер да съм с тях, за да станат добри хора. Преди време дойде някаква жена от социални власти. “Дайте да социализираме няколко циганчета”, ми каза. Аз и отвърнах: “Ние откога го правим, но явно не знаете.” Какво имам предвид!? В момента един от най-големите таланти в бокса е Стефан Иванов. Вече спечели “Странджата”. Него не го давам и за петима българи. Научи се на ред и дисциплина, да изпълнява. Иначе улицата и неговите приятели щяха да го погълнат и съсипят като талант.
СТЕФАН РАЛЧЕВ