Един десен бек донесе победата за Барселона срещу Арсенал с 2:1 на финала в Шампионската лига в Париж. Казва се Жулиано Белети. Денят е 17 май 2006 година. Бразилският защитник разказва за него в рубриката на Христо Стоичков за предаването „Код Спорт“ по ТВ+.

Жулиано Белети: Веднага, след като отбелязах гола, коленичих на тревата и покрих лицето си с ръце. Не можех да повярвам, че това се случва с мен. Беше трудно да го осъзная, а през това време всички мои съотборници бяха на купчина върху мен. В предходното издание на Шампионската лига можехме да направим и повече. Когато се замисля за сезона в Шампионската лига 2005/06, целият отбор знаеше, че сме можели да постигнем повече. Убедени бяхме всички, без изключение. И ето, че възможността за големия успех отново бе пред нас и нямахме право да я пропуснем. Когато в нашия парижки хотел, на разбора преди мача, не видях моето име на таблото с титулярите, в продължение на 8-10 секунди се почувствах тъжен. Но после се концентрирах и започнах да слушам какво ни говори треньорът, който ни надъхваше в автобуса и в съблекалнята. Бях напълно потопен в духа на мача, така че ако треньорът има нужда от мен, да бъда на върха на възможностите си. Когато слязохме от автобуса на стадиона, отидохме да видим терена и да усетим атмосферата. Потърсих с поглед семейството си на трибуните. Срещнахме един отбор, който беше на върха на формата си. А моята надежда беше да помогна на Роналдиньо да стане номер 1 в света. Но срещу нас имаше футболисти като впечатляващия Жилберто Силва, Ашли Коул в най-добрите си времена, Сол Кембъл, който беше невероятен. Изпитвахме голям респект към този съперник и това много ни помогна. Справихме се много добре срещу този наистина много силен опонент.

Когато си резерва, имаш огромното желание да помогнеш и същевременно се чувстваш потиснат, че не можеш да го сториш извън терена. Феновете на Барса ме нарекоха после “Лео от Париж”. Но за мен “Лео от Париж” беше Виктор Валдес. Без него на вратата щяха да ни вкарат минимум четири гола. Oтбелязаха ни от статично положение. Нещо, което бяхме тренирали многократно, знаейки, че Арсенал е много силен в този компонент. Но Сол Кембъл беше много висок, много мощен, отскочи високо, намери топката отлично и вкара с глава. Когато се прибрахме в съблекалнята, всички бяха много превъзбудени и говореха, спореха...Аз им казах: “Чакайте, спокойно, има още 45 минути.”

През второто полувреме трябваше ние да поемем контрола върху играта и въпреки че тогава беше все още много млад, Иниеста стори необходимото, сякаш някаква магия сe получи на терена с неговото появяване. Хенрик Ларсон беше от онези футболисти, чиято игра не зависеше от нищо. Нямаше значение дали играем някой мач без особено значение или полуфинал, финал в Шампионската лига. Винаги се представяше на едно и също ниво, а това не е характерно за много футболисти. Така че Ларсон бе в основата на спечелването на трофея. За мен беше изненадващо, че Рийкард ме повика и ми каза да загрявам. Губехме с 0:1, а на терена вече бяха се появили Иниеста и Ларсон. Така, че не се виждаше очевидната нова смяна при този резултат. Чувствах се много спокоен, но нямам никаква идея какво ми каза Рийкард преди да вляза. Докато можеше да играе напред, Анри създаваше много проблеми и положения. Но Арсенал вече се прибра в своята половина и ние се възползвахме от това. Самуел Ето’o вкара изравнителния гол.

Видяхме лицата на играчите на Арсенал. Разочарованието беше изписано на лицата им. Тогава ние натиснахме и се възползвахме от това. Започнахме още повече да пресираме. Една отбита от защитата на Арсенал топка се озова у мен. Тогава видях Ларсон в наказателното поле и му я подадох. А Ашли Коул отиде към него. Ларсон пусна диагонален пас назад към наказателното поле. Не вярвах, че може да му хрумне подобна идея. Но аз направих спринт към наказателното поле и именно там получих топката от Ларсон, който имаше блестящата идея да ме потърси. Беше трудно отиграване, защото към мен се запътиха доста хора от защитата на Арсенал, стигнах почти дo вратата под ъгъл и нямаше друга възможност пред мен, освен да пробвам изстрел. И това беше моят първи гол с екипа на Барса! След като вкарах, се строполих на земята, не знаех как да отпразнувам това попадение. Вече на земята, опитах се да стана, но не успях.

Беше най-добрият момент в професионалната ми кариера и се чувствах много горд от себе си. Роналдиньо тогава ми твърдеше, че в съблекалнята ми е казал, че ще вкарам. Ван Бронкхорст ми благодареше. Рафа Маркес крещеше: “Голям, голям!”

Чувствах огромна любов около себе си. И друг път съм изпитвал голяма радост на терена, но сега беше различно. Не трая само половин минута или две минути, а непрекъснато. Заслужавах да дойде такъв момент в кариерата ми. Радваха се всички - футболисти, ръководители. Беше невероятно!

В съблекалнята беше луда радост. Но аз съм малко затворен, интровертен тип. На мобилния си телефон имах около 300 съобщения. Тогава почувствах нужда да бъда сам. Отидох и попитах охраната дали мога да се върна на терена, а те не ми разрешиха. Но аз им казах - излизам. Когато останах сам на терена, започнах да си припомням всичко изживяно в тази вечер. Струваше си. Това беше историята на едно момче, което започна да играе като вратар и на когото никога не му е минавало през главата, че ще получи шанса да бъде част от професионалния футбол и то в Барса. И нещо повече - че ще играе на европейски финал и дори ще вкара победния гол в него. Това никога не ми беше минавало през главата. Но това само доказва, че всичко на този свят е възможно.

ДРУГИТЕ ЗА ФИНАЛА:

Тиери Анри: Ако този финал срещу Барса го бяхме изиграли 11 срещу 11, а не с човек по-малко...Защото в продължение на час играхме с човек по-малко и се представяхме много добре, дори така. През първото полувреме трябваше да се грижа за опазването на Едмилсон и Ван Бомел и успявах да ги следвам. Но когато през второто полувреме на терена се появи Иниеста и започна да се върти, да прави финтове, да се движи, да подава...След 60-ата минута вече издъхнах и не успявах да го следвам. Андрес буквално ме уби. Честно, аз не искам да си спомням много за този финал. Мисля, че до него достигнаха двата най-силни отбора и по-добрият спечели.

Едмилсон: На ментално ниво Арсенал имаха самочувствието, че са по-добрият отбор. Имаха наистина страхотен състав и футболисти, които искаха да влязат в историята на Арсенал. Вълшебната история на всеки един голям отбор започва от неговия голям вратар. Треньорът ни направи необходимите смени през второто полувреме. Защото на моменти се откривахме твърде много и рискувахме да получим и втори гол. Извади мен и пусна Иниеста. Голът на Ето‘о беше много важен. Аз бях сънувал, че бележа решителния гол на финала. Но когато видях Белети да поставя ръцете си на лицето, след като отбеляза, казах си: „Ох, това не беше той, беше Господ!“

Хенрик Ларсон: Знаех, че е малко вероятно да бъда сред титулярите в този финал. Но не исках да пропусна един от най-важните мачове в кариерата ми. Исках да бъда максимално подготвен за игра, ако се наложи да вляза. Те имаха солиден отбор. Бяха наистина много добър тим, а Анри беше на върха на своите възможности. Когато те останаха с човек по-малко на терена, ние знаехме, че ще ни бъде по-лесно да спечелим. Но ето, че те първи вкараха гол. Ашли Коул се опита да ме парира, а после Фламини да пресече паса. Знаех, че повече няма да ми удаде възможност да играя във финален мач от Шампионската лига. Исках да направя нещо, с което да променя хода на двубоя и да сторя нещо запомнящо се в него. Когато получих топката от Иниеста, видях Самуел Ето‘о от лявата ми страна и реших да продължа топката към него. Той разбра моето намерение и реагира перфектно. Белети? Ако пазиш дълго някой гол, най-добре е да го запазиш за големия финал. Беше страхотно усещане след победата и това чувство ще го запазя за цял живот.

Роналдиньо: Знаехме, че ще срещнем големи трудности на финала, но увереността в собствените сили не ни беше напускала. Саумел Ето‘о винаги е бил много силна личност. Не си спомням какво точно ни каза на почивката в съблекалнята, но той винаги се стараеше да помогне в емоционално отношение. Малко по малко намерихме себе си. Самочувствието и увереността ни се подобряваха, така че нормално последваха головете. А вторият беше дело на Белети, нещо, което почти никога не му се е случвало.

Андрес Иниеста: Беше много важно Барса да постигне този голям успех, за да мине едно стъпало нагоре в емоционално и отборно отношение. Когато не си сред титулярите, винаги е трудно да се приеме от всеки футболист, но след това трябва да се настроиш така, че ако се наложи да влезеш като резерва, да бъдеш на висотата на своите възможности. Не успявахме да играем на необходимата скорост и с необходимото постоянство в началото на мача. А когато си на резервната скамейка, се чувстваш безпомощен, а освен това чувстваш, че нещата могат да се развият по различен начин, ако си на терена. Освен това, Арсенал играеше много добре и ни поведе с 1:0, независимо от факта, че техният вратар беше изгонен. Беше ни трудно да налучкаме верния ритъм, дори с човек повече. Беше много важно на полувремето да помислим за точните и решаващи смени, които да дадат друга насока в играта, различна от тази, която наблюдавахме през първото полувреме.

Всички бяхме с голямо желание да играем в този мач. Затова, когато на почивката треньорът ми каза да се готвя да вляза в игра, аз бях много доволен и исках да дам най-доброто от себе си. Владеех топката и ми беше удобно да потърся Ларсон, който стоеше на своята позиция в центъра. След като вкарахме втория гол, ни обхвана брутална радост. Всеки крещеше нещо, никой не знаеше какво, но радостта ни беше безмерна. Беше страхотно изживяване да усетим, че сме постигнала желаната цел.

Самуел Ето‘о: Нощта преди финала в Шампионската лига в Париж срещу Арсенал беше дълга. Струваше ни се сякаш мачът никога няма да дойде. Най-накрая отидохме на стадиона и излязохме да пробваме терена. Тогава започнахме да си припяваме химна на Барса. Беше невероятно, просто невероятно! После пак влязохме в съблекалнята. И тогава започнах да мисля за всички тези хора, които са дошли да гледат мача и да ни подкрепят. Мачът започна лошо за нас. Арсенал стоеше добре, правеше хубави контраатаки. Анри и Люнгберг ни затрудняваха. И тогава Роналдиньо даде страхотен извеждащ пас към мен, излъгах вратаря, но той ме повали, после топката отиде у Жули, който я прати в мрежата. Но съдията реши да покаже червен картон на вратаря Леман и не зачете гола. Предпочитах, разбира се, да бяхме вкарали гол. Но Арсенал продължи да бъде опасен. Да се благодарим на Виктор Валдес, който отрази всички опасности. Отрази поне четири чисти гола, но все пак Сол Кембъл ни вкара с глава. После дойде една възможност за нас, откри се пред мен, но уцелих гредата. На полувремето разговаряхме в продължение на 7-8 минути в съблекалнята. Казахме си, че сме по-добрият отбор и ще го покажем на терена. В 72-ата минута бях на фланга, а топката попадна у Иниеста. Точно в тоя момент Ебуе започна да ме моли за фланелката ми след края на мача. Отвърнах му - да, разбира се. Но в главата ми мина мисълта, че точно в този момент се открива възможност пред мен да реализирам. И точно тогава Иниеста намери Марсон, а аз му подвикнах да я подаде на мен. Излязох под ъгъл срещу вратаря и го усетих, че иска да ме накара да шутирам високо. Но аз му я мушнах ниско долу в близкия ъгъл. Топката дойде отлично на моя крак и знаех, че ще я вкарам. Миг след това започнах да тичам лудо по терена...Видя ми се тесен, дори. А това беше само изравнителното попадение. Но в този момент знаех, че Арсенал вече е мъртъв и няма да може да се вдигне. И обратно - ние бяхме на крилете на ентусиазма. Това нямаше как да не доведе до победата ни. И не бях сбъркал. Белети вкара малко по-късно втория гол и всички се хвърлихме един върху друг. Ох, каква радост беше!