Гриша Топалов. Всички обаче го знаят като Шогуна. Върнахме го преди почти двайсет години, за да разкаже за славния отбор на “Шумен”, за бизнеса, групировките, ареста и още любопитни истории. Време е да му дадем думата...

 

-По-добре не съм бил (смее се). Аз винаги съм оптимист, така че и сега ме намирате в добра форма. Имам много приятели, продължавам да се интересувам от футбол. Обсъждаме, басираме се за европейски мачове. Така минава ежедневието ми. Четох някъде, че съм станал клошар (смее се). Елате в Шумен да видите къщата ми. Сигурно струва 300 хиляди лева. Имам дребен бизнес, няколко склада.

-А навремето имахте милиони...

-Така беше...
 

-Аз съм си шуменец. Като млад съм бачкал като луд, разтоварвал съм вагони с цимент и мармалад на гарата. Не са ми дошли милионите ей така, от небето! Не съм имал и кой знае каква закрила от партията по времето на комунизма, въпреки че бях партиен член. Принудиха ме, нямаше как. От 1975 г. бях директор в едно селско училище, бях възпитател. Обичах футбола, играл съм на по-ниско ниво, бил съм и съдия. Затова може би след това по-лесно станах президент на “Шумен”.

- Как възникна фирмата “Шогун”?

-Още в първите месеци на  1990-а година. Но още като ученик купувах дънки за пет лева, а ги продавах за десет. Бяха много добра имитация на италиански дънки, а си бяха чисто наше производство. После

 

отговарях

засделките

с “Кореком”

 

който беше държавно предприятие. Запознах се с Вальо Михов, след което започнах да навлизам в бизнеса. Създадох връзки с “Агрокомерс”, “Интеркомерс”...  Купувах телевизори, например, и ги препродавах на РПК-тата в нашия регион. Тогава в рамките на 2-3 години нямаше акцизи, нямаше ДДС, слагах печалба сто процента. Осъществих и връзки с “Илиянци”. Взимах всякаква стока – от кожуси, през дънки, до най-дребните боклуци, коланчета, панделки и тям подобни. По-скапаната продукция те нямаше какво да я правят и им казвах: “Дайте ми я, аз ще се оправям. Но заради това, че ви взимам застоялата стока, ми дайте еди колко си кожуха и по-хубави неща.” Покрай хубавото продавах и по-дребните неща, с по няколко стотинки печалба, но всичко вървеше. В началото на демокрацията хората бяха като изгладнели. Редяха се на опашки за телевизор или спалня, идвали са при мен по нощите, за да ме питат дали имам нещо за продаване.

-Големите пари откъде дойдоха?

-По-сериозните приходи станаха с вноса на цигарите “Карелия”. Внесъл съм около 120 тира с цигари. Някои хора си мислят, че съм качвал цената до безбожие. Не беше така, продавах ги даже на цената на “Ардата”. Но научих българите да пушат по-хубави цигари, тъй като наистина тютюнът на “Карелията” беше по-качествен. Покрай цигарите внасях и захар, правех бартер.

-Създаваха ли ви проблем мутрите?

-Имаше каратисти, борци, всякакви. Никога обаче не съм имал проблем, плащах си митата и бях спокоен. Всъщност само веднъж стана една беля и ми взеха джипа, но на другия ден го върнаха. Бил съм приятел с Васко Илиев, с Маджо, Карамански. Като казах Карамански - той ме научи да играя хазарт. Един ден отивам в казиното на хотел “Родина” в София, при Пепи Арабина. Нали съм момче от провинцията, спортист човек, ходя по къси гащи и джапанки. Аз така си ходех и в банките след това. Пред казиното ме спира охраната и вика: “Не може да влезеш така облечен.” Тогава Карамански излезе, прегърнахме се и им каза: “Как бе, ако трябва,

 

и гол ще го

пуснем вътре.”

 

(смее се). Такива истории бяха. Горе-долу по това време започваше да се появява и Коко Динев. Баща му държеше ресторанта “Кошарите”. Един път Коко се огледал в чантичката ми, в която съм носел 20-30 хиляди долара. Разпитвал, как може да нося толкова много пари с мен, а и да я оставям без никой да я наблюдава. Да, ама до мен винаги имаше верни момчета.

-Колко пари сте имали в най-добрия си период на бизнесмен?

-Може би  12-13 милиона долара. Става дума за пари в стока, различни вложения и т.н. Като правехме сделки, не брояхме парите на ръка, а ги мерехме на кантар, тия, които мерят от нула до пет килограма. Слагахме парите в кашончета от цигари и ги теглехме, като вътре знаехме каква е сумата.

-Колко бодигарда ви пазеха?

-Имах три момчета, почти през цялото време бяха с мен. Едното беше кубинче, казваше се Джон. Единият от тримата обаче го убиха в София. Сигурно беше заради мен и бизнеса. Дали съм се уплашил след това за живота си? Не, в никакъв случай. Въпреки че съм имал много пари, не ме е било страх.

-Каква е истината около фалиралата “Кристалбанк”?

-Влязохме в съдружие няколко човека, аз с изкараните пари от вноса на цигарите. Не е вярно, че съм източвал банки, не съм връщал кредити и т.н. В един момент обаче БНБ започна да отпуска кредити само на две банки, а ние имахме недостиг на ресурс и се стигна до... Един от съдружниците ми предложи като съакционери при нас да влезе групировката “Клуб 777” на Валери Димитров. Имали свежи пари, щели да ни помогнат. Тогава казах: “Да не стане така, че да събереш твоите акции с техните и да станете две към едно във ваша полза.” “А, не”, вика, но точно това се получи. И аз през 1995-а излязох от ръководството, нямах полза да стоя. Те останаха и фалираха банката, дължаха милиони на много хора. Той затова по-късно Валери се криеше по чужбина, разправяха, че уж се лекувал.

-И започвате разправии със закона...

-О, то не е за говорене. Ще ви разкажа цялата история да видите накрая за какъв смях става въпрос. Не стига, че се оказа, че няма доказателства срещу мен, ами осъдих държавата в Страсбург и взех пари. Арестуваха ме през октомври 1996-а. Обвиниха ме в измами в особено големи размери, заплашваха ме с двайсет години затвор. Лежах в ареста на “Г.М. Димитров” една година, някъде до август 1997-а. Бях в една килия с Димитър Джамов. Как се отнасяха с мен ли?! Добре, пиехме кафенце, гледахме и коментирахме футбол. С Джамов много играехме на табла, правехме си зарчета от хляб и пепел. Пазя си ги още у дома като сувенир от това време. Прокурори по делото тогава бяха Татарчев, Дойчев и Цанов. В един момент обвиненията започнаха едно по едно да отпадат, защото нямаше доказателства. Оказа се, че този подпис не бил мой, онова не било така. После ме обвиниха, че съм бил кредитен милионер, след като махнаха обвинението за особено големи размери. Накрая върнаха делото в Шумен и знаете ли каква глоба ми наложиха, след като ме пуснаха?!

 

800 лева,

смехория

 

Казаха ми, че няма в какво да ме обвинят и ме пуснаха. После осъдих държавата в Страсбург и взех 14-15 хиляди лева.

-Някой сигурно е имал полза да прекарате една година в ареста?

- Валери Димитров, шефа на “седмиците”! Искаха да ме държат далеч от техните истории, за да могат да си въртят далаверите. Те не вкараха капитал в банката и  я фалираха.

-Как започнахте да издържате футболния “Шумен”?

-В началото бяхме с Христо Христов, шефа на пивоварната. Имахме закачка с Георги Аврамов – Жоро Лекса, който издържаше Ловеч тогава. Ние бяхме на 12-то място, изоставахме сериозно през сезон 1992/93. Смееше ни се, викаше: “Абе, какво е това село Шумен?” Накрая ги изпреварихме и влязохме в “А” група. Първоначално с наши, местни момчета. В отбора играеха Мирослав Мирославов, Шабан Шефкет, Милен Пенчев, който после отиде в “Левски”. От Варна взех Тодор Праматаров.

-Как купихте Божидар Искренов и Пламен Гетов в “Шумен”?

-Гибона го уредих  с Вальо Михов. На него и Пламен Гетов им дадох по 130 хиляди долара на ръка, за да дойдат в Шумен. Бях приготвил и 300 хиляди долара за Наско Сираков, но отказа. Колеба се известно време и не подписа. След това върнах Искренов пак в ЦСКА, а в замяна ми дадоха двама юноши – Антон Димитров-Пирожката и Викторио Павлов. Не си спомням добре, но май струваха по около 1000 марки. Да, ама Гибона нещо започнаха да го освиркват на “Армията” и пак дойде при нас в Шумен. Гибона беше голям футболист, но и ми създаваше проблеми. Пилееше пари нагоре-надолу, не си плащаше сметките, та ходех да му ги оправям по града. Играеше и комар. По едно време започна да ми писва. Даже извиках жена му да го стяга, да влиза в ред.  

Той беше уникален футболист. Можеше

 

да пие до

сутринта

 

а след няколко часа излиза, капва си няколко капки в очите (б.р. – Искренов има проблеми с далекогледство) и ги прави луди на тренировките. Пламен Гетов, е-е-е, какъв футболист беше и той! Виртуозен. Пасът му беше великолепен, знаеше как да подава, но и как да вкарва голове. Бяхме страшен отбор. Не случайно стигнахме четвъртото място и играхме за Купата на УЕФА през лятото на 1994 г. Паднахме се с кипърския “Анортозис”. Платих на президента Желю Желев, за да използваме правителствения чартър. Натоварих и фенове и заминахме за Кипър. Отпаднахме, но това беше страшна емоция.

-Разкажете нещо интересно, свързано с Гибона?

-Спомням си, че като му се роди синът, пръсна маса пари в един от нощните барове. Някъде от порядъка на 10-12 хиляди марки. Хората в Шумен го обичаха, припадаха по играта му, но той си го заслужаваше.

-Колко пари давахте на футболистите по онова време?

-Договаряхме премиите мач за мач. Спомням си, че най-високите премии бяха за победата ни над ЦСКА с 2:1. Тогава им раздадох по 1500 долара, 1800 лева, имаше и още бонуси. Пари имаше, не ги пестях. Питайте в града колко съм помагал на спорта, и до днес по-старите хора си спомнят и са ми благодарни. На всеки мач на “Шумен” тогава имаше по 18 хиляди души, трибуните се пръскаха.Отвънка скари,кебапчета,лееше се бира, празник цареше в града. Не знам дали си спомняте, но за всеки мач бях уредил безплатни автобуси за гостуванията. И един фен да имаше, рейсът пали и тръгва.

-
Каква е тази легенда за келнерите, които са ви обслужвали по време на мачовете в Шумен?

-(смее се). Глупости. Стегнах официалната ложа, идваха сериозни президенти. Имаше служителки, които поднасяха чай, кафе. Това беше. Обичах и помагах на целия спорт, не само на футбола, давах пари и за хандбалните отбори.

-С кой от футболните президентите бяхте по-близък?

-С почти всички. Знаете ли, някога не беше като днес. Сега гледам, ще си избодат очите, нападат се, някаква война водят. Аз бях добър приятел с Томето Лафчис, с Гигов, с Вальо Михов. Бяхме приятели, помагахме си, всеки можеше да разчита на другия. Знам, че ще ме питате, но това, че бяхме приятели, не означаваше, че уреждаме мачове. Бихме ЦСКА в Шумен и направихме 1:1 с “Левски” насред София. А после седнахме с Лафчис на общ банкет. Такъв беше футболът тогава.

-А сега какъв е?

-Един такъв, абе почти никакъв. Изкуствена работа. Хубаво, в “Лудогорец” имат пари, но  малко пресилена работа ми се вижда. Нямат школа, а купуват наготово. А аз навремето направих хубава и силна школа в Шумен, имахме местни момчета. Ако трябва, ще обикаляш цяла България, но ще намираш деца, ще направиш нещо, от което след време да береш плодове. Както прави адаша – Гришата, в Ловеч.

-Имат ли нещо общо сегашните ЦСКА и “Левски” с тези от вашето време?

-Не – абсолютно не. Вижте какво правят в Европа, излагат се. Навремето нямаше чужденци, в ЦСКА играеха почти само българи. Да е имало един-двама, най-много. И двата клуба имаха силни школи, а сега децата няма къде да тренират. Затова и националният ни отбор е на това дередже. Стискам палци на Любо Пенев, но като няма материал, какво може да направи? Болен съм на тема футбол и сега продължавам да ходя на стадиона. Повече от десет години съм давал сума ти пари за спорта в града, а сега някои не ме познават. Купувам си билетче и влизам на мач. Някои от по-старите викат: “Ей, това е Гришата, бе, как ще го карате да си купува билет.” Но не се сърдя, младите не знаят какво е било преди петнайсет или двайсет години.

-Останаха ли ви милиони от онези, старите пари? Каква кола карате в момента?

-Не съм милионер, но живея добре. Нямам кола, шофьорството не е за мен. Още навремето не съм изпитвал огромно влечение към това. Първо имах “Москвич”, още по времето на соца.

 

След това

си купих

“Мерцедес”

 

Имал съм скъпи коли. Сега обаче си хващам такси и отивам, където поискам. Като не мога да върша едно нещо добре, по-добре да не го правя. Познавам такива, които се хвалят колко добри шофьори са, а първото дърво на пътя е тяхно. Мерси, тая работа не е за мен.

-Вие от онези с анцузите и ланците ли бяхте преди години?

-О, глупости. Никога не съм парадирал, че съм имал много пари. Дори в най-добрите си години ходех по къси гащи и джапанки, спортно облечен. Още тогава не обичах да нося ланци. Сега се сещам и за първите телефони, които излязоха на мода. Нямаше покритие навсякъде, хващахме сигнал само на определени места, бяхме големи баровци (смее се).

-Какво е семейното ви положение?

-Имам два брака. Първата ми съпруга почина преди години, от рак на гърдата. От нея имам голяма дъщеря, омъжена. Имам и син, който следва японистика в Софийския университет. Яко заляга над учебниците, гордея се с него.

-Хората разправят, че като са свършили милионите и рязко сте намалили и килограмите.

-Преди тежах 168 килограма. В ареста отслабнах някъде с около 25 килограма. Сега съм около 120...

 Стефан РАЛЧЕВ