-Още не мога да повярвам, че това се случва точно на мен. Продължавам да се възстановявам и горе долу съм добре, ако въобще може да се каже, че съм добре. Ходя на профилактични прегледи, за да може лекарите да следят състоянието и работата на другия бъбрек.

-Знаете ли, физически съм добре, ще се оправя. Най-трудно ми е да приема, че няма да играя футбол. Този изваден бъбрек отне нещо много свято за мен – футбола. С времето здравословното ми състояние ще се подобри, но няма да е същото. Вече се чувствам непълноценен, някак си безполезен, тъй като няма да мога да се върна на терена.

-В началото, докато още бях в шок, ми казваха: “Има шанс да играеш, само се оправи, спокойно”. След това обаче всички започнаха тактично да ми казват: “Иване, по-добре недей, не рискувай, запиши някакви треньорски курсове”. Това означава, че няма как да се върна. Според лекарите е много рисковано да играя с един бъбрек. Казват, че

 

организмът ми

няма да издържи

 

на тежките натоварвания, на които сме подложени по време на тренировки и мачовете.

-Това може да го погледнем от два ъгъла. От една страна е добре да ми бъде направена трансплантация, тъй като може да се върна на терена. Говорих обаче с много лекари и те ми казват, че при евентуална трансплантация има 20% шанс тя да бъде неуспешна. И ако това стане, после трябва да ми правят животоспасяваща операция и в този случай нищо няма да бъде сигурно. Ако си остана с един бъбрек, за мен е ясно, че няма как да играя отново футбол. Той обаче ако изземе функциите на вече отстранения орган и заработи нормално, няма да има проблем да си живея така. Всичко ще се изясни след около 6 месеца. Тогава ще стане ясно дали останалият бъбрек ще може да поеме функциите на извадения. Сега ходя на контролни прегледи и чак след около половин година ще разберем какво ще се случи. Засега обаче не искам и няма да правя трансплантация. Лошото при евентуална операция е, че възстановяването е много мъчително и протича някъде към година и половина. И пак не е сигурно дали ще се оправя напълно. Лекарите не дават никаква гаранция.

-Не. Наистина не изпитвам нищо лошо към това момче. Със сигурност не е искал да ми влезе по този начин. Въпреки че указанията към футболистите на Несебър са били в началото на мача да ни атакуват по-грубо, за да ни стреснат. Всъщност всичко си има предистория. Този мач можеше и въобще да не се състои, както и аз можеше да не играя.

-Точно така. Още преди мача с Несебър в Спартак (Варна) положението не беше никак добро откъм пари, имаше проблеми и ако не бяхме заминали за Несебър, нямаше сега да съм в това положение. Едно зло не идва само, нали знаете. Преди мача почувствах болки в бедрото, бях много разколебан дали да изляза на терена. Стиснах зъби и реших да помогна на отбора. Казах на треньора, че ако ме заболи, ще изкарам до 20-ата минута и ще поискам смяна.

 

Лошото обаче се случи

едва в 20-ата секунда,

когато стана инцидентът

 

Много бързо и нямах време, за да изкарам до 20-ата минута.

-Естествено, че ми липсва. Постоянно гледам мачове по телевизията и се чувам с приятели. Ходя на стадиона, за да съм по-близо до съотборниците ми. Говоря за футбол, само така мога да се разтоварвам.

-Не, дават ми кураж и ми казват, че ще се оправя, че животът продължава. Аз знам, че е така, но вече няма да мога да играя. Ще ми трябва време, за да свикна с тази мисъл.

-Искам да благодаря на всички, които ми помогнаха – на клубовете, на БФС и всички хора, които постоянно ми се обаждат и ми помагат. Събраните пари използвам за възстановяване, тъй като постоянно съм на някакви прегледи.

-Не бяха минали и два дни след операцията, и в стаята дойдоха три момчета от Несебър. Никой не си каза името, а започнаха с думите, че съжаляват, че така се е случило. Аз все още бях неадекватен, трудно комуникирах и не ми е било до посещения. Казаха ми след това, че са поднесли извинения, които аз приемам. Да, аз приемам извиненията на Рибарски. На другия ден прочетох във вестниците и видях на снимките, че е дошъл в стаята, за да ме види. Дори фактът, че се е изправил очи в очи с мен, е мъжка постъпка. Сигурно му е било трудно да каже нещо повече, но това за мен е напълно достатъчно.

-Не знам какво да мисля вече. Това беше петата ми операция заради футбола. Досега успявах с всичко да се справя, но последната мина всякакви граници. Отстраняването на бъбрека явно ме отказа от футбола. Съдбата ли? Явно има нещо и

 

така ми е

било писано,

 

да вървя по пътя и да срещам трудности постоянно. Знам, че ще се справя и с тази.

-Това е големият въпрос, на който все още нямам отговор. Записах някакви треньорски курсове, за да съм по-близо до футбола. От Спартак (Варна) ми гарантират, че има място за мен в клуба. Може да стана треньор в детско-юношеската школа. Въпреки че нали знаете колко взима един треньор и особено при нас, където има проблеми. Не знам какво ще правя, чувствам една празнота и не знам накъде да поема. Досега футболът бе смисълът на живота ми, само с това съм се занимавал. И сега изведнъж все едно съм на улицата.

-В момента гледам първо да се оправя и след това ще мисля. Наистина не знам накъде да тръгна.

-Приятелката ми Соня. Тя е страхотен човек, благодаря й за всичко, което прави за мен. Сигурно и на нея й е трудно, но се държи, не го показва пред мен, а ми дава кураж, за да успеем заедно да се преборим. Спортът и нея я е калил.

-Тя още спортува. Скоро пак стана републиканска шампионка по фигурно пързаляне. Поздравявам я и дано има още успехи. На този етап обаче не мислим за сватба, нали сме заедно, това е най-важното. Нека Соня сложи край на кариерата си и тогава ще мислим и за деца. Иначе една евентуална бременност ще я извади за доста дълго време от леда.

-Аз сам си избрах този път. Баща ми е водопроводчик, а майка ми почти не работи, стои повече вкъщи. В 7 клас се преместих от Силистра, откъдето съм родом, във Варна, за да играя във Феърплей. През 2001 година преминах в Славия, а после заиграх в Спартак (Варна). За малко ритах в Кипър и накрая пак се озовах във Варна. Имам брат, който живее и работи в Дания.

-Не,

 

не искам да

напускам

България

 

Искам да остана тук и да продължа живота в родината ми. Сега обаче като се замисля, можеше и да не стигна до това положение. През годините имах различни предложения да играя в други отбори, но какво да се прави, съдба.

-Не помня първите й думи, но едно от първите неща, които чух, бяха: “Ване, повече никакъв футбол, просто забрави”. Родителите ми приемат нещата много по-тежко от мен. Помагат ми, какво да ме правят, много съм им благодарен.

-Вярно ли е, че заради безпаричието в Спартак (Варна), са те изгонили от квартирата.

-Не искам да издребняваме с такива неща... Има къде да живея.

-Не, ще остана във Варна.

-Не знам. Може би нещо хубаво, свързано с футбола. За да съм пак близо до моя живот.