- Г-жо Раева, няма много примери за семейства, в които и мъжът, и жената са силни и успели личности...
- Така е, радвам се, че през годините и аз, и Наско, успяхме да постигнем целите си. Винаги сме си помагали, подкрепяли сме се, често се допълваме като характери, а най-важното е, че и до днес заедно с двете ни дъщери оставаме прекрасно семейство.
- 50 години! Каква бяхте преди 40, връщате ли се във времето на детето Илиана?
- Естествено, това бяха мигове, които никога няма да забравя. Благодарна съм на родителите си. Били са строги, но е било за добро, за да може след това в живота да съм готова за всичко. Сестра ми също винаги е била до мен през всичките години. Помагала ми е, когато родих децата. Често се е налагало да ме прикрива, когато стане нещо (смее се). Чудесен човек и много добър верен приятел. Помня, че като малки записах всички приятелки от улицата на гимнастика - Анелия Раленкова, Лили Игнатова, сестра й Камелия, Мариана Червеняшка. Бяхме си създали една банда МАТИ. Името й идва от М – Мариана, А – Анелия, Т – Тереза (Карнич) и И – Илиана. Детски лудории (смее се). Толкова бях луда, че казвах на майка ми, че ще ям следобед филия, но само ако намаже и на останалите деца. Водех ги всички вкъщи, а тя мажеше, за да може и аз да ям.
- Защо художествена гимнастика, а не друг спорт?
- Бях на девет годинки, когато баща ми ме заведе за първи път на “Герена”. Първата ми треньорка беше Златка Бончева. Още в началото ми каза, че съм страхотен талант, който трябва да бъде развит. Родителите ми едва ли са очаквали, че ще се занимавам точно с художествена гимнастика. Бях много лудо дете, може би очакваха, че ще тренирам нещо по-динамично, енергичен спорт, но... В началото
не харесвах
гимнастиката
струваше ми се скучен спорт, а аз кипях от енергия. Все намирах някакви поводи да не ходя на тренировки, лъжех вкъщи, че “другарката Бончева е болна”. Един ден звъни тя у дома и пита баща ми: “Вашата Илиана защо не идва на тренировки, няма я два месеца?” Баща ми отговаря: “Как не идва, нали вие сте болна?!” Дръпна ми едно конско и айде в залата. На първото състезание останах на предпоследно място, 29-а от общо 30 състезателки. Ядосах се, стъпих си на врата и на следващото републиканско станах шампионка.
- Как бяхте в училище?
- Моята история е любопитна, защото много ми вървеше училището. Ходех на немска забавачка и другарката казваше, че задължително трябва да продължа да уча езици, защото ми се отдават. Обръщахме се към нея с геносин Добрева. Тази жена толкова ме обичаше, че искаше да ме осинови. Години след това не ми прости, че не приех и не продължих с немския, дори не ми говореше (усмихва се). Имах учителка по български и литература – Савова, която ми каза: “Ти трябва да учиш българска филология.” Аз обаче избрах спорта и смятам, че не сбърках, стигнах върха. Имах подкрепата от баща ми, но дядо ми... В началото ми дядо ми Илия се сърдеше, че избрах спорта, а не училището. Когато станах световна шампионка през 1979-а, ме чакаше на летището с огромен букет цветя. Зарадвах се, вече ми беше простил.
- Световната титла в Лондон ли е върхът в кариерата ви?
- Това е моят апотеоз (вълнува се). Тогава бях на 16 години, дете, което се забавляваше. Аз през цялата си кариера приех спорта като едно забавление. Сигурно това е първият и последният случай в историята на спорта, в който публиката промени оценка на даден състезател. Това едва ли ще се повтори друг път. Изиграх уникални бухалки. Хвърлях ги толкова високо, че се губеха във въздуха, а публиката въздишаше и викаше “уау”. Съдиите обаче ми дадоха оценка, която ме нареждаше на трето място. Цялата зала започна да негодува, няколко минути скандираше: “Раева, Раева”, а след това “България, България”. Излизах няколко пъти, за да се поклоня, беше като на театър, както го правят артистите след края на представлението. Японците ме бутаха да излизам и да се покланям. Спомням си, че имаше едно огромно черно табло, на което се изписваха оценките. Погледнах Нешка Робева, цялата бяла като платно. А на мен ми беше забавно, усмихвах се. Прекъснаха състезанието за 20 минути, след това изписаха на таблото оценка 9,75 и станах световна шампионка. На следващата година станах европейска шампионка в Амстердам, спечелих четири златни и един сребърен медал. Може би за първи път ще го кажа - след световната титла през 1979-а нямах мотивация да продължа да се състезавам. Лесно губя интерес, когато постигна целта си и се изкача на върха. След това продължих, но не със същата страст.
- Ако не беше Нешка Робева, щяхте ли да имате тези успехи?
- А ако не бяха Илиана Раева, Лили Игнатова и Анелия Раленкова,
щеше ли да
има Нешка Робева?!
През всичките тия години всеобщото мнение беше, че успехите са само нейни, а аз твърдя, че моите успехи са наполовина на Нешка Робева, но другата половина са благодарение на мен. Процесът е двустранен, успехите са петдесет на петдесет. Успях да извлека всичко добро и лошо от Нешка, което след това да използвам в живота. Винаги съм я подкрепяла и съм казвала, че е страхотен треньор, но можеше да бъде по-добър психолог и педагог. Смятам, че нейната методика сега, в това време, ще бъде обречена на провал. Навремето не беше само тя, ами погледнете Иван Абаджиев, треньорът на гребането Николай Здравков-Бизона. Просто тогава времето беше такова, на изцяло отдаване на състезателите към спорта. Защо слушам постоянно, че методиката на Нешка Робева е била в името на крайния успех. Никой не каза, че ние, момичетата, бяхме като войници. Ами аз съм тренирала посред нощите, не ми е достигал сън. След като се отказах, в следващите шест години, спах като побъркана. Майка ми се притесни, че имам някаква сънна болест, дотолкова си отспивах.
- Наскоро Бианка Панова издаде книга, в която обвинява Нешка Робева в какво ли не...
- Аз не мога да вземам страна и да говоря от името на останалите. Мога да кажа аз как съм се чувствала. Вярно е, че не всички момичета бяхме еднакви. Например моята структура беше по-грациозна, по-женствена, не можех да понасям всичко, което ни караше да правим. Това, което издържаше Анелия Раленкова, аз не успявах да го правя. Но аз винаги бях бунтарка, опитвах да обяснявам, да репликирам, какво и как да тренирам. Нешка обаче ни поставяше под един калъп, за всички тренировките бяха едни и същи. Казваше ми: “Колкото и да говориш, няма смисъл, ще останеш да тренираш тройно.” Дали родителите ми знаеха какво правим?! Не, те не знаеха дори една стотна от това какво вършим в залата. Всъщност родителите на нито едно от момичетата не бяха наясно какво става, знаеха, че тренираме, но нищо повече. А и публичното мнение беше, че Нешка Робева ни подготвя за постигане на целта. Беше къртовски труд, един ад, но някак си успях да се предпазя и да не бъда обсебена. Имах силен характер, бях много силна психически. Да, имали сме конфликти, сърдела съм се на Нешка и тя също ми се е сърдела. Искам обаче да отбележа: харесвам повече Нешка, отколкото не я харесвам, уважавам повече Нешка, отколкото да не я уважавам и съм благодарна на Нешка повече, отколкото не съм благодарна.
- Вярно ли е, че се е грижела за вас като за нейни деца?- Така беше и ще ви кажа неща, от които може да си направите изводи. Не беше само тренировки, Нешка се опитваше да ни забавлява по всякакъв начин, освен в залата искаше да ни възпитава и морално. Често ни водеше на театър, на балет, канеше при нас артисти, хора от други професии. Имаше много приятни мигове. Е, понякога съм била толкова изморена, че след тренировка отивахме на балет и ми се доспиваше (смее се). Затова, като се чухме преди няколко дни, й пожелах до последния дъх да има тази сила и енергичност да работи. Смяхме се много. Имам чувството, че тя може да спи само по 3-4 часа, а през всичкото останало време да работи. Нешка ме е научила на много неща, които след това ми помогнаха в живота.
- Откакто спряхте, сънувала ли сте как тренирате?
- Глупости (смее се). Никога не ми се е случвало. Нито да сънувам как тренирам, нито как Нешка се кара или нещо такова. Най-щастливият ми миг в живота обаче наистина беше, когато се отказах от художествената гимнастика и се гмурнах в живота. Аз за разлика от останалите мои колежки напуснах и повече не се върнах, имах силен характер и
не позволих да
бъда обсебена
Ставаше ми интересно как част от колежките ми след това имитираха Нешка Робева, използваха цели нейни изречения, дотолкова бяха влезли в нейния кръгозор. При мен беше друго. Например ние двете имаме много различно виждане по доста теми. Аз харесвам личности, които тя презира. Водила ни е на места, прехласвала се е пред хора, от които аз съм била потресена. Но всичко това е нормално, тя е от едно време, ние сме от друго поколение. Нешка е изключителен професионалист, това е най-важното!
Чакайте да ви разкажа един случай! На 15 март имам рожден ден. Беше през 1978 г. Точно на рождения ми ден вечерта вдигнах страшно висока температура, 40 градуса. Бях много зле, викаха лекари вкъщи. На следващия ден – 16 март, трябваше да пътувам за международен турнир в Полша. Бях си събрала багажа, всичко беше готово да пътувам. Баща ми обаче се обади вечерта на Нешка и каза: “Илиана е с 40 градуса температура, няма как да пътува.” Тогава повикаха от Варна Албена Петрова, резервата ми. На сутринта, на 16 март, ми нямаше нищо, но документите вече бяха във федерацията, нямаше как да замина. После стана катастрофата - самолетът падна край Враца и загинаха Жулиета Шишманова, Албена Петрова, Румяна Стефанова, Валентина Кирилова, Снежана Михайлова и Севдалина Попова. (б.а. - години след това така и не се разбират причините за самолетната катастрофа край врачанското село Тлачене. Появяват се десетки версии – атентат, отвличане... Официално се твърди, че разбилата се машина се подпалила заради проблеми в елинсталацията).
- Вие е трябвало да пътувате с този самолет, така ли?
- Да, но съдба... Искам да напишете, до края на живота си няма да мога да се отблагодаря на съдбата си. Вдигам висока температура и не заминавам. Помня, че всички бяха в шок, баща ми говореше дълго време по телефона с Нешка Робева за трагедията. Аз тогава не осъзнах какво се е случило, с какво съм се разминала.
- С какво се захванахте, след като се отказахте от активната гимнастика?
- Приключих през 1983 г. и станах треньорка в “Левски”. До 1988-а. Създадох отбор, който в продължение на две години помиташе всичко. Настоящата треньорка на ансамбъла Ина Ананиева е едно от първите ми момичета. Ожених се за Наско Сираков, родих двете си прекрасни дъщери и...
- (прекъсвам я). Наско ли е голямата ви любов?
- Допреди да го срещна, съм имала гаджета, но не се бях влюбвала. Дори се бях притеснила, че не мога да се влюбя. Ще ви кажа още нещичко, сама си бях виновна, бях много горделиво момиче, не исках да чувам как този или онзи ми е бил гадже. Бях едно
недостъпно
“златно момиче”
Наско обаче ме видял по телевизията на някакво състезание, обади ми се и поиска да излезем на среща. Още при първото виждане ми каза, че ще му стана жена. Засмях се, не ми се беше случвало такова нещо преди това. Е, справи се, постигна целта си (смее се). Харесах го не само като визия, харесах силния му характер, той притежава и страхотен интелект. Много пъти съм казвала, че Наско е бялата врана в българския футбол. И до днес има страхотно чувство за хумор.
- Кой организира сватбата ви?
- Ние сами, цялата “Витошка” беше задръстена. Оженихме се на 11 декември 1983 г. Наско искаше да организира всичко сам. Аз трябваше да се погрижа за видеото, накрая забравих и сега нямаме видео от сватбата. Имаме разкошни деца, по-голямата Славея учеше в Испания, завърши “Кино и телевизия” в Мадрид. Виолета учи в Англия. През 1988-а заминахме с Наско за Сарагоса, Испания, с нас бяха и двете госпожици, едната - на няколко месеца, другата - на четири години. Отгледахме ги сами, но от клуба на Наско ни бяха подсигурили икономка, така че се чувствах като царица. Ще ви разкажа един любопитен случай. Малко след пристигането ни в Испания пред вратата намерих голяма кошница цветя и покана от клуба по художествена гимнастика в Сарагоса. Хората все още не бяха забравили за успехите ми, поканиха ме да работя за тях. Изкарах три месеца, работех за страшно много пари, но ми беше скучно и се отказах.
- В какви отношения сте с Мария Гигова?
- Добри, всички трябва да работим за бъдещето на художествената гимнастика. Затова и върнах Нешка Робева във федерацията. Тя е отличен професионалист и държа да подчертая, че много ми помага. Продължаваме работата в цялата страна, по клубовете, надявам се на много успехи. На първо време ни предстои да се подготвим за домакинството на Световната купа в София. Имаме прекрасен спонсор в лицето на Алекс Нестор. Един човек, който емоционално вече е свързан с българската художествена гимнастика. Направи изключително много в последните няколко години. Когато имам нужда, винаги е зад мен и ме подкрепя.
- Помните ли какво преживяхте в Монпелие...
- (прекъсва ме). Как да не помня. Тогава всички се смяхме. Само чувството за хумор ни държеше, иначе нямаше да успеем. Бяхме тръгнали за олимпийска квалификация, бяхме като катунари. Ставаме сутрин и казвах на момичетата: “Айде, събираме багажа.” Местехме се в следващия мотел. Накрая обаче успяхме.
- И накрая да завършим с “Левски”, но не с гимнастика, а футбол. Защо Наско Сираков не е в “Левски”?
- Аз ли трябва да отговарям?! Питайте тези, които в момента управляват футболния клуб. Защо най-успелият, най-доказалият се и най-можещият се човек не е в “Левски”! Може би, както казва самият той, много му е дебела сянката и някои хора се притесняват. Ходим по улиците и хората ни спират, викат: “Насе, върни се”. Ама “Левски” е частна фирма, Наско няма как да се самовърне.
- Един ден Наско Сираков ще се върне ли в “Левски”?
- Естествено. И цесекари, и левскари са потресени от факта, че той не е в клуба. Явно обаче това не ги интересува Батков и Тонев, които имат необуздана страст към камерите.
Стефан РАЛЧЕВ
