-Господин Попов, ще го има ли волейболният ЦСКА? Ще допуснете ли да стане като с баскетболния клуб, който изчезна.
-Толкова много усилия да сме положили през последните три години. Не може да се откажем точно сега и да зарежем всичко. От три години водим борба, щом дотук сме го докарали ще успеем. Бъдете сигурни, че ЦСКА ще продължи да го има и ще живее!
-От известно време има инициатива "100 сърца за ЦСКА" за спасението на клуба. Има ли спасители, които живеят с червената идея?
-От една година водим тази кампания, която е изключително успешна не само във финансов и събирателен план, тя е свързана с феновете на ЦСКА и изобщо с хората, които обичат спорта. От една година видяхме и усетихме съпричастността не само на цесекари, а и хора, които обичат спорта. Изненадващото е, че обединихме освен фенове на ЦСКА, така и хора, които не мога да кажа, че са доволни, но се възхищават за борбата, която водим за оцеляване. Според много хора много малко отбори дори в света водят подобна борба с такива методи. А нашите методи са отворени към обществото с ясна кауза и идея какво искаме и как да го направим. Дали са ни помогнали и фенове на "Левски"?! Нарочно внимавам с думите, не казвам, че помагат, а по-скоро са очаровани от нашето желание за борба. Ние водим и малко по-различен морал от останалите в България. Защото много хора се възхищават на нашите момчета и момичета, които толкова дълго време затават зад една кауза и не предават емблемата си.
-Съгласете се обаче, че да стоиш една, две или три години без заплата, която и емблема да е в един момент всичко опира до пари?
-Така е, но в този момент стигаме до възпитателния процес. Смея да твърдя, че всички треньори в школата и ние като ръководители в ЦСКА от най-ранна детска възраст възпитаваме нашите деца не само към спортни качества, а и към морал. И някой път тази възпитателна наша роля се отблагодарява точно в такива моменти.
-Не ви ли е болно, че този славен клуб едва вегетира?-След като 1 година бяхме без финансиране ни беше срам да си признаем. Да, беше ни срам наистина и не си признавахпме, че
в ЦСКА
останахме
без пари!
От един момент нататък ситуацията стана повече като геройство. Едни млади състезатели и треньори да се борят за каузата си. Със сигурност в България имаме дефицит на морал и стойност и съм щастлив, че хората в ЦСКА са едни от малкото в България, които могат да се похвалят с тези достойнства. Разбира се, че е много сложно да се живее без финансиране в днешното ежедневие, но нека да си признаем, че много малко хора биха издържали по този начин. А нашите хора издържат, което означава много неща и може би ще сгреша, ако тълкувам нещата. Нека вашите читатели тълкуват ситуациите. Аз, ако го направя, ще стане много парвенюшко, самохвално. Фактите нека да говорят, ние сме единственият клуб в България, който се бори и не се е предал. Ще ви призная нещо, преди 3 години десетки приятели икономисти ме съветваха да фалирам дружеството ЦСКА и да се започне отначало. Апропо, същото опитаха да напряват и във футбола, които не успяха, тъй като кредиторите не им позволиха. Ние дори не тръгнахме към тази идея. Икономически правилно беше да направим точно това, фалит и преструктуриране под друга форма. Аз обаче избрах друга форма на борба, честно признаване на ситуацията, финансов борд, в който всички в клуба да са съгласни и бавно постепенно изчистване на дългове, оцеляване, търсене на хоризонти. За 3 години успяхме да направим много и на въпроса, дали ще го има ЦСКА, спокойно мога да потвърдя, че ще го има, защото ще се борим. Преди 3 години имахме задължения от 2 милиона лева, сега нещата стоят по съвсем друг начин.
-Считате ли се за човека волейбол в ЦСКА и приляга ли ви определението сам войнът е войн? Никога не сте се оплаквали, не сте хленчили.
-Някои "приятели" зле разбират ситуацията. Казването на нещата в реалните му размери като проблем не е хленчене. Хленченето е да кажеш: "Ами, не става и аз съм дотук." Това е хленченето, а ние избрахме друг модел на поведение, да кажем честно и почтено проблемите и да се опитваме да ги разрешим. Съградили сме екип в ЦСКА, да, наистина имам ръководна роля в него, но без усилията на останалите хора, на Верка Николова, която отговаря за жените и ДЮШ, на моите приятели, които държим фронта, е невъзможно. Колкото аз да има хъс и непримиримост няма как да стане, когато човек е сам. Нека вашите читатели да си представят този хубав ден, в който нашата битка ще се уванчае с успех. Заради това си струва да се борим, защото ако успеем, ще трябва да ни дадат като пример не само в спорта, а и в икономиката. Ние сме на път да вдигнем едно фалирало дружество на крака. Човек не трябва да се отказва.
-Идвало ли ви е да зарежете всичко? Защо го правите?
-Разбира се. На кой не му идва, това е ежедневна помия, в която живеем. И не само на мен, а на всички в ЦСКА. Според мен имаме много неща да оправяме, хванали сме се на хорото и независимо дали ще успеем, няма да се откажем.
-Имало ли е случаи, в които играчите са ви молели за заем. Как ги мотивирате да тренират?
-Те са непрекъснати тези неща. Как за този дълъг период хората да нямат претенции. Напротив, всеки има претенции. Ние с Верка Николова сме там, за да решаваме тези дребни проблеми с идеята да оправим нещата. Дребните битови ежедневни проблеми са непресъхващи. Ако два месеца не взимате пари, започвате със заеми и леко-полеко потъвате. Ние треньори, ръководители, състезателите, не сме извънземни. Ние живеем в този финансов ад дълго време. Болшинството от хората в ЦСКА
над 30 месеца
не са взимали
заплати!
-Вместо да се гордеете, че сте треньор и президент на ЦСКА, вие трябва да осигурявате насъщния. Как се отразява една подобна мисия?
-Аз ъм горд, защото от 16 години съм треньор в ЦСКА. Не знам да има друг такъв случай в българския спорт. Чувствам се горд непрекъснато, въпреки че имаме тежки моменти. През тези 16 години много неща са се случили, но непрекъснато съм се чувствал горд, дали като състезател, или треньор. Преди 18 години бях начело на старшата възраст, аз съм от ЦСКА, обичам ЦСКА. Това е нещото, което ме прави жив и няма смисъл от повече думи.
Снимка: Спортал
-Защо станахте волейболист в семейството на учени?
-Така се случиха нещата, отдаваше ми се спорта в училище. Бях надраснал съучениците ми, влязох в залата, хареса ми. На родителите ми сигурно им е било трудно, но винаги са ме поощрявали, не са ми слагали спирачки. Аз обичам да се състезавам, такава ми е натурата. Напрежението преди предизвикателство не винаги е много приятно, но е пристрастяващо. Дали съм треньор или сутрин тичам за здраве или вдигам щанги, няма значение, обичам състезанието. Имам досег до толкова много различни сфери на живота и изобщо не смятам, че нашата сфера, спортната, е по-сложна, психически или физически по-трудна от друга професия. Човек, който стои пред компютъра цял ден, може да изживява всичките тези емоции.
-Настоящият момент в ЦСКА напомня ли ви времето на комунизма заради лишенията, които изпитвате?
-Вярно, че толкова дълго време ЦСКА е притегателна сила за половин България. Народопсихологията ни е такава, че фенът харесва победителя. ЦСКА и "Левски" са победителите в нашата държава и затова продължаваме да имаме много фенове. Едно време беше друго, имаше държавна политика, а сега няма такава. Носталгията на феновете по доброто време е заради победите. Споменът за великото ЦСКА през 1988 година, когато стана осма по медали на Олимпиадата в Сеул. Имам предвид спортисти-национали, които тогава бяха от ЦСКА. Това не се забравя, хората го помнят. Аз съм яростен антикомунист по семейно възпитание. По времето на социализма спортът беше институция. Защо се провали този модел?! Така и нямаме еднозначен отговор. Вероятно заради прехода или икномиката. Имахме нещо, с което се гордеехме. И до ден днешен България е спортна нация, но сега политиците не може да върнат или да измислят нещо, за да радваме населението.
Ето, през 2011 година събрахме пари, играхме полуфинал в Купа на Европа, но това е изолирано събитие, но то е повече случайно, а не планирано. Спортът е нещо, с което хората се гордеят всеки ден. Щом има интерес защо не се събере политическият потенциал на България, за да се направят малкото неща, които могат да помогнат. Това ме изумява, но ние сме безгласни букви в този процес. Политиците не може ли да разберат, че спортът е на едно от челните места на класациите на самите хора. Ние всеки ден чакаме пред телевизора десетте минути спорт, за да чуем какво е станало в света. Защо базите на ЦСКА, които са построени в началото на 80-те години, не са дадени на клубонвете. На кого да ги дадат, на "Лудогорец" или на някой друг клуб. Защо не ги дадат на спортистите, защо им се иска наем? Защо на нас, които продължаваме да се борим, не ни се дадат базите. Нашата зала какво да я направят,
склад или да
я съборят или
да я дадат на
"Левски"
или на Ихтиман?! Това е залата на ЦСКА, в която трябва спортистите да изкарват продукт, с който всички да се гордеем. А ние с едно дребнотемие се въртим от законови форми и циклим на едно място.
-Имахте ли проблеми заради политическата ви ориентация по времето преди 1989 година?
-Ако ме питате дали сме репресирани или нещо такова, не. Бяхме свободни в мисленето си, в нашето семейство се говореше това, което други не смееха. Партията беше отгоре като похлупак, но ние отдолу бяхме свободни, с което се гордея. Това ме е калило в независимост, независим в ума си.
-Защо спирате толкова рано кариерата на волейболист?
-Още тогава, когато се отказах, разбрах, че това е съдба. И точка по въпроса. Случиха ми се пет операции до 22 годишна възраст и прекъснах кариерата си. Това е може би най-смелото ми решение и го взех на 22 години. Лекарите ми бяха казали, че се контузвам лошо и ситуацията ще се усложнява всеки път. Имах след това няколко варианта - да остана в спорта или да изляза. Любовта ми ме остави в залата.
-Защо треньорът на ЦСКА не получи възможност да бъде начело на националния отбор?
-Много често съм отказвал да бъда треньор на жените, многократно са ме канели да водя юношески гарнитури. Просто имам различие с федерацията. Откакто съм треньор от 16 години и това ръководство е начело на федерацията почти никога не сме мислели в една посока. Проблемът е, че аз имам ясно изразено собствено мнение. Извоювал съм си статут на независим човек и явно този начин не е техният.
-Т.е. не сте послушко, който...
-(прекъсва ме). Не, не искам да кажа това. Какво означава послушко. Това означава ли, че всички национални селекционери са били такива?! Не, просто сме се разминалали поради причините, които казах. Обичам да отвоювам мнението си и да съм независим в решенията си. Нито съжалявам, нито се оплаквам. Всъщност, аз работих в националния отбор. През 2003 година бях поканен да бъда помощник на Милорад Киац. Започнахме процес на съживяване на българския волейбол. Смея да твърдя, че точно от тогава започна възходът, който впоследствие даде резултати. Тогава влязохме в Световната лига, бяхме добър тандем с треньор на "Левски". Федерацията обаче реши да го изгони и аз напуснах заедно с него. Това малко се помни от хората. Ето ви пример, че "Левски" и ЦСКА могат да работят заедно. Уточнявам, напуснах заедно с колегата, тъй като мен не са ме гонили. Дори имахме огромен скандал, защото те искаха да остана. Аз прецених, че щом не са доволни от треньора, същото важи и за помощника.
-Забогатяхте ли от волейбола?
-Не (смее се силно с глас). Без семейството ми не бихме оцелели финансово. Години наред съм участвал във финансирането на клуба. От волейбола не съм забогатял. Чисто във финансов план
волейболът
винаги ми
е отнемал.
-Какъв тъст е Аспарух Никодимов?
-Прекрасен. Доста често припомнят, че ние сме една от най-успелите фамилии като спечелени трофеи. Имаме над 30 шампионски титли. Не съм със съпругата ми Елица, защото е от това семейство (смее се). Просто така се случи и за огромен мой късмет имаме изключителни взаимоотношения.
-Имате различни хобита - планината, книгите, концерти.
-Това е повече начин на живот. Много обичам нашата природа, не съм се наситил на нея. Използвам всяка възможност да съм сред планината и природата, това е страст и усещане. Не ми трябва чужбина, тук в Рила се чувствам по най-добрия начин. Това е моята любовница.
-Какво е мнението ви за скандала между Радостин Стойчев и Матей Казийски срещу федерацията преди Олимпиадата в Лондон миналата година?
-Почти всички неща, с които Казийски се бореше, ги изповядвам и аз. Категорично! Може би с Радостин Стойчев не уцелиха стратегически моментите, кога какво да направят. Но това по никакъв начин не наклонява везните прав ли е или не е прав. За повечето неща е прав. Не съм съгласен, че е родоотстъпник, напротив - дори и да е грешен си е отстоил мнението. В България точно хора, които си отстояват мнението са кът, дори когато не ги обачаме, трябва да ги почитаме. Има хора, които имат собствено мнение и го отстояват независимо от последствията, които се получават за тях. Момчето не отиде на Олимпиада заради принципите си. Това малко ли ви се струва. Може би и аз щях да бъда толкова твърд като него. Тяхната борба можеше да бъде спечелена при определени обстоятелства. От друга страна обаче федерацията не може да бъде обвинявана постоянно. Не може едните да са добри, другите - лоши. Винаги съм бил анти федерацията в повечето решения. Смея да твърдя, че съм прав.
-Вие сте ръководител и треньор. Ако някой по примера на Казийски ви постави такъв ултиматум?
-Самият факт за ултиматума е така, прав сте. Щом има такъв обаче, значи има причини. Не трябва да гледаме само върха на айсберга, а и основата. Щом най-добрият световен волейболист поставя ултиматум значи трябва да се разчепка случая. Трябва да има нещо сериозно и щом един волейболист, млад човек, е взел подобно решение, значи проблемът е сериозен.
-Имаме малко класни състезатели като Казийски, а се лишаваме от тях. Така е във футбола с Бербатов, в баскетбола с близнаците Деян и Калоян Иванови.
-Не могат и трите случая да се сложат под общ знаменател, но крайният резултат е този - те не играят за България. Толкова много глупави неща се случват, но
тези са
апотеоз на
глупостта.
Обяснявам го с несъвършенното ни е общество. 45 години комунизъм са ни върнали интелектуално и психологически назад и според мен трябва много-много време, за да уравновесим нещата.
-Накъде отива българският волейбол, защо се играе в тъмни зали като във физкултурни салони?
-Защото нямаме пари, това е, нямаме пари. Обществото няма потребност от политика в спорта. Без зали и база, без деца, които да играят, спортът отива по дяволите. От 1 години повтарям, че ако не се променят драстично настроенията сред политиците по отношение на спорта, на следващата Олимпиада ще имаме по 1-2 представителя във всеки спорт. За никакви медали не може да се борим. Ние нямаме материална база, където такива ентусиасти като нас да продължат да спортуват. Леката атлетика е почти затрита, футболът въпреки че е на върха като интерес, също няма условия, знаете какво е дереджето в баскетбола. За другите индивидуални спортове няма какво да говоря. Основната причина е липса на пари. Искам да призова чрез вашата медия час по-скоро да се разрешат някои много наболели и животоспасяващи въпроси за някои клубове.
Ние, спортистите на ЦСКА - борци, щангисти, всякакви други, сме в неравностойно положение от конкурентите - не само "Левски", а Славия. Най-неприятното е, че сме в по-лошо състояние от провинциалните отбори. Защото зад тях има община, а ние в ЦСКА нямаме въпреки че сме на територията на 6 общини. Нямаме никаква помощ, базите ни се рушат, а накрая трябва да плащаме и наем. Такова животно като проблема в ЦСКА няма в държавата, вероятно и в света. Ние питаме от поне 3 години защо се случва това и чакаме отговор. Сега министърката на спорта виждам и знам, че има огромното желание да разсече този възел. Досега ни казваха, че нямаме право, а ние питахме защо. Въпросът оставаше глас в пустиня.
СТЕФАН РАЛЧЕВ
