Иван Димитров е един от най-големите защитници в историята на българския футбол. Роден е на 14 май 1935 г. Играе в “Строител” – 1953, “Завод 12” – 1954, Локомотив (Сф) – от 1955 до 1965, “Спартак” (Сф) – от 1965 до 1969, “Академик” (Сф) от 1969 до 1971. Шампион през 1964 г. и носител на Купата на Съветската армия през 1968 г. Има 340 мача в “А” група. Има 70 мача и 1 гол в националния отбор, където дебютира на 21 юли 1957 г. срещу СССР 0:4 в София, последен мач на 2 юни 1970 г. срещу Перу 2:3 на световното първенство в Мексико. Играе на финалите на две световни първенства – през 1962 и 1970 г. Избран е в идеалния отбор на тридесетилетието (1944-1974).

 

- Отраснах близо до Централна гара в София. Къщата ни беше срещу трамвайното депо на “Мария Луиза”. Там живяхме до края на Втората световна война. Баща ми Милан цял живот беше обущар – един от най-добрите в София. Майка ми Недялка е родом от село Душанци, Пирдопско. Когато започнаха бомбардировките над София от американците и англичаните, мама ни взе с брат ми Христо и отидохме до родното й село. Там изкарахме войната. Тате остана под бомбите, за да не зареже работата си. С чукчето изкарваше и нашата прехрана. Пращаше ни пари на село. Трудни години бяха, но оцеляхме.

- Къде започнахте да тренирате футбол?

- След войната нашите се преместиха да живеят в Лозенец. Аз започнах да тренирам в школата на “Академик” (Сф). Баща ми беше много против да се занимавам с футбол. Искаше много да се изуча, да стана инженер. В училище много ми се удаваше математика. Решавах с лекота най-трудните задачи. Ходил съм по олимпиади, по състезания из цялата страна. За мен това беше забавление – математиката. Едновременно с това играех и футбол. По онова време нямаше тревни игрища, почти всички бяха насипани със сгурия.

 

Винаги се връщах

целият ожулен,

 

със съдрана кожа по краката. Мама, като ме видеше на прага, почваше да ме гълчи. “Как може”, “Пак си се контузил”...Но такива бяха условията – бедни години. Като направиха стадион “Юнак”, каква радост беше...Първият стадион с тревно покритие в София. Колко сме му се радвали - и футболисти, и запалянковци. Всеки искаше там да играе. Както ви казах, татко много се опъваше за футбола. Казваше им непрокопсаници на футболистите. Е, после и синът му стана такъв (Смее се). Аз самият си се чудя как съм издържал. Приеха ме студент, а нашите започнаха да вдигат втори етаж на къщата. Бях хамалин, кофражист, ей с тия ръце изградих етажа, работех в завода, а в същото време ходих на лекции, на тренировки, играех мачове, а за капак на всичко се и ожених. От тренировка отивах на изпит, оттам на работа, оттам на строежа вкъщи и пак на тренировка. Железен режим си бях създал.

- После как се разви кариерата ви?

- Започнах да играя първо в отбора на “Стройпроект”, после в “Завод 12”. Навремето си това беше уникално силен отбор, изграден от великолепни футболисти като Димитър Йорданов – Кукуша, например. Играхме домакинствата си на стадион “Раковски”. Опъвахме се на всички грандове, имахме си вярна агитка. След мача ми беше много мила всяка среща с нашите запалянковци. Бяхме приятели с феновете. Представях се добре в “Завод 12” и ме хареса на един мач треньорът на “Локомотив” (Сф) Александър Попов – Врабчо. Покани ме през лятото на 1956 г. и аз приех. Но преди това бях направил впечатление на специалистите и с изявите си в юношеския национален отбор. Там играх редом до великани като Димо Печеников, Христо Илиев – Патрата, Митьо Райков, Иван Пенелов и др. Дойдох в “Локомотив” като вече изграден футболист със самочувствие.

-Каква беше първата ви заплата?

- Вижте, тогава кой ти е мислил за пари и премии? Бяхме млади и луди. Единственото ни желание беше да играем футбол, денонощно ако може. Лудо обичахме футбола. Който не е опитал от неговата магия, не може да го разбере. Спомням си, че най-голямата премия взех след една победа с националния отбор - 2000 лева. В “Локомотив” премиите бяха символични, заплатите средни за страната. Аз до обяд работех в завода, а следобед тренирах и ходех по мачове. Ние късно станахме професионалисти. Едва в “Спартак” не работех нищо, а единственото ми задължение беше да играя футбол. Романтични времена бяха. Аматьорска работа. След мач често се събирахме на по бира и двойка кебапчета в кварталната кръчма.

-Сашо Попов – Врабчо е истински новатор по отношение на тактиката. За първи път именно той въвежда системата 4-2-4, с която през 1958 г. Бразилия шокира света и печели Мондиала в Швеция...

- Да, така е. Врабчо беше изключителен човек. Всестранно развита личност. Навремето по-стари фенове казваха, че не е бил нещо особено като играч, но като треньор изпревари времето. Беше новатор и мотиватор. После избяга в Израел.

-Много се говори сега за съвременните средства за възстановяване. По ваше време как беше?

- А, кой ти гледа тези неща. След мач изпиеш една бира и това е. Нищо не сме пиели. Тъпчехме се с мед и глюкоза. Бяхме безкрайно наивни, но едва сега го осъзнавам. Бела Волентик (унгарец, селекционер на националния отбор през 1963 г. – б.а.) ни даде веднъж преди мач хапчета. Някои от играчите не ги изпиха, той седеше над нас. Това е единственият случай, когато

 

съм взел

допинг

 

Изпих го, но нямаше никакъв ефект. Други момчета ги задържаха под езика си и ги изплюха. Е, витамини носехме по джобовете.

- През 1957 г. дебютирате в националния отбор...

- Извикаха ме Стоян Орманджиев и Крум Милев. После Палаврата ми беше треньор и в “Локомотив”. Аз с националната фланелка имам само един гол – срещу Дания. На 6 декември 1959 г. ги бихме с 2:1 в София, вкарах втория гол с глава. Първото попадение беше на Стефан Абаджиев – Теко. Спомням си, че над 45 000 души бяха се изсипали на “Васил Левски” въпреки студа и мразовития ден. Дебютът ми беше срещу СССР. Паднахме с 0:4 в София, а аз играх като ляв бек. Един руснак ме изрита зверски и трябваше да бъда сменен. Но тогава смените не бяха разрешени, и за да не оставя другарите с човек по-малко, доиграх мача на куц крак. Селекционерът ме хареса и постепенно се наложих в тима. Изместих титулярите Никола Ковачев – Тулата и Гошо Енишейнов – Белката. Няма да забравя как ме посрещнаха тарторите Стефан Божков – Стевето и Манол Манолов – Симулията. Те бащински се държаха с мен, а аз толкова много ги уважавах. За мен бяха идоли. Винаги ги слушах и се учех от тях. Бог да ги прости и двамата!

-През 1962 г. за първи път се класираме на световно първенство. Какво си спомняте от мачовете в Чили?

 - В квалификациите елиминирахме сребърните медалисти от предишното първенство Швеция и "бронзовите" французи. Специалистите бяха шокирани от успеха ни над Франция. Играхме решителен бараж за класиране с “петлите” през декември 1961 г. на стадион "Сан Сиро" в Милано. Няма да забравя как преди мача излязохме от тунела към терена и видяхме близо до нас на трибуните десетки французи с петли в ръце. Изведнъж Тулата Ковачев грабна един от петлите и му откъсна главата. Това негово действие ни мобилизира и бихме с невероятен гол на Митата Якимов. В Чили ни настаниха в едно градче на стотина мили от столицата Сантяго - Ранкагуа. Ние бяхме неопитни, абсолютни дебютанти. Бяхме страхотни футболисти, но ни липсваше опит. Вижте само какъв състав: Жоро Найденов, Киро Ракатов, Стоян Китов, Димов, Пешо Величков, Тошко Диев, Жоро Соколов, Патрата Илиев, Ването Kолев, Гунди, Тулата, Бобата Жечев, Чико Дерменджиев, Сашо Костов, Гацо Панайотов. Започнахме със загуба 0:1 от Аржентина. Счупиха ни от ритане. Особено се “отличи” едно уникално ренде, което първо контузи Патрата, после и Диев, който иначе беше як като бик. После унгарците ни насметоха – 1:6. Ние буквално свалихме гащите, не знаехме къде се намираме. Треньорите ни Георги Пачеджиев и Кръстю Чакъров също не знаеха как да реагират. На Чугуна си му личеше, че е бил голям играч навремето и на тренировка ни връзваше на фльонга. Чакъров обаче никога не бе играл футбол. На тръгване за Чили Ването Колев го подхвана в самолета: “Къде си ни повел, бе? Тебе топката те удря по тестисите”. Чакъров се хвалеше с партизанските си подвизи и си падаше по “тънката” част.

 

Казваха, че бил

голям курварин

 

Жена му беше треньорка на отбора на Испания по художествена гимнастика. В третата среща с Англия пропуснахме да грабнем първа победа. Тогава Сашо Костов изпусна чист гол 2 минути преди края на празна врата. След завръщането у нас обаче нямаше злостни критики оценки и обиди

- В “Локомотив” по ваше време играете цял отбор все висшисти – студенти, инженери. По-особена ли бе атмосферата в отбора?

- Това беше един културен отбор. Станахме шампиони през 64-а. В най-силна форма обаче бяхме през 1965 г. Мачкахме всичко живо в първенството, водехме по едно време с 6 точки пред втория. Всичко тръгна надолу след един мач в Русе. Тогава нервите не ни издържаха заради съдийските безобразия. Такива аванти им даде на Дунав, че паднахме, а 3-4 от нашите играчи се сбиха, ритници, скандали... И след това треньорът направи промени в състава. Дойде и дербито с “Левски”, което загубихме с 0:2 на „Герена”. Това беше последният ми мач за “Локо”. Аз бях обвинен, че съм готов да продам мача. Защо ли? Защото трябваше да пазя Гунди и понеже той ми бил приятел, нямало да го ритам. Смешно е! Та Гунди беше изключително почтен човек. Треньор ни беше Крум Милев, качихме се на лагер на Витоша преди мача. Оказа се после, че някои от нашия отбор, начело с Котков, са отишли през нощта да пиянстват. На терена на другия ден никакви ги нямаше. Те предадоха “Локо”. Вместо мен в титулярите туриха Чачевски, но той не се справи с Гунди. Само мен обаче ме обвиниха за загубата, нарекоха ме продажник. Мен, който 7 г. бях капитан на “Локомотив”!

- За един сезон тогава работите с три от най-големите имена в нашия футбол – Берков, Любомир Ангелов и Крум Милев. Какви хора бяха те?

- Твърде различни. Бате Гошо си беше малко първичен, по-простоват. Любо Ангелов – Старото, беше истинска жива легенда. Той беше най-големият футболист в България, станал треньор по онова време. Всички го уважаваха, имаха му страха, въпреки че локомотивската публика не го прие много добре. Имаше го за външно тяло, за чужд човек. Чичето имаше изключителен авторитет. Голям треньор и отличен футболист навремето. Той никога не повишаваше тон, но внушаваше без думи респект сред нас футболистите. Беше направил ЦСКА 10 пъти поред шампиони. Ама, виж какво, ние си бяхме и скромни и дисциплинирани момчета. Не бяхме като тези от ЦСКА. Много пъти съм чувал по време на мач цесекарите как репликират своите треньори, обиждаха ги пред нас.

 

Те се имаха за

за големи звезди.

 

Често нападаха и реферите.

- Взимате участие във всички квалификации за мондиала в Англия през 1966-а, но накрая оставате извън борда. Защо?

- Това е най-голямата ми болка. Никога няма да забравя колко гадно постъпи с мен Витлачил. Чехът ни събра ден преди заминаването за Лондон. Съобщи на няколко души от нас, че ни освобождава. Плаках през целия път до вкъщи. Ей, така крачех по улиците и плачех с горчиви сълзи. (Раплаква се). Витлачил беше едно пиянде, един голям мръсник. Години по-късно пак дойде в София, този път беше начело на чешки отбор, мисля, че “Спарта” (Прага). Причака ме след един мач на националите, в който бях титуляр. “О, Иван, ти пак си тука?”, ми вика учудено. Чуди се как така съм отново национал. Витлачил къркаше много. Него кафе не съм го видял да пие. Падаше си по бялото вино. По цели бутилки одумкваше. Голям двуличник беше. След провала на Мондиала в Англия оплю Гунди и Котето. Георги бил мързелив егоист, а Кольо бил бавен и статичен. Бил го взел на световното под натиска на журналистите. После, като се върна в “Левски”, им се подмазваше, все едно няма нищо. Говореше се, че като напускал България, отмъкнал за чужбина цяла влакова композиция със шперплат. Нашите му я дали безплатно.

- После обаче Стефан Божков ви връща в националния отбор. Играете и в онзи велик мач на “Уембли”, влязъл в митологията с прочутия гол на Гунди. Какво си спомняте от този 11 декември 1968 г. ?

- Помня почти всичко. Спомням си най-вече моята игра. В този мач играх много силно. Стилът на англичаните е подходящ за моя стил. Те предимно центрираха топката високо, аз добре скачах с глава. Пред нашата врата вреше и кипеше, вдигнах една топка, падна ми някак си, ритнах я силно към центъра. Пасът попадна при Гунди. Останалото се знае. Той премина през 2-3 играчи, излъга и вратаря Гордън Бенкс и вкара в мрежата. Това беше. За съжаление скоро след това ни изравниха. Но 1:1 срещу настоящия световен шампион си е подвиг. В съблекалнята всички бяхме в еуфория.

- Каква премия взехте за ремито?

- Жълти стотинки да са били. Смешни пари просто. По начало, ако говорим за премии, не може да се прави изобщо паралел със сегашните. Най-голямата ми премия беше 700 лева. За класирането за световното в Мексико бяха ни обещали по 600 долара. С тези пари можехме да си купим по една кола втора употреба. Ако преодолеехме групите на мондиала, премията скачаше двойно. Знаехме, че с 1500 долара си купуваме страхотна кола и това ни беше мечтата. Сега чета, че толкова струва само повиквателната за един национал.
 

- Аз такова желание имах да играя футбол... Тогава, да си национал, беше голяма чест, нещо страшно. Щастливец съм, защото толкова години играх в националния. Дебютирах през 1957 г., приключих през 1970-а – това са 14 г. Парите, които вземахме, бяха смешни. Е, не мога да отрека, че сме пренесли по някой часовник нелегално (смее се).

- Какво имате предвид?

 - Знаете, че само спортисти и артисти можеха свободно да излизат на Запад. Като тръгвахме за чужбина, ни даваха командировъчни- по 25 долара. Доларът вървеше по 3 лв. Като купим 100 долара – 300 лв. Ама това си бяха пари – 2-3 заплати. С тия 100 долара трябваше да накупим подаръци на жените, гаджетата, на децата и близките, а и за нас самите по някой чифт обувки. Като сложа и 5-6 часовника – и си извивам чивия. Да купиш долари плюс това беше рисковано и несигурно. Следяха те ченгета, на митницата като ти вземат половината...Някои колеги ги арестуваха тогава, но аз успях да изхвърля часовниците. Признавам, че

 

съм пласирал

алкохол навън

 

Най-вече в скандинавските държави – водка, коняк, уиски. Ама най-много 2-3 бутилки да съм изнасял. За повече няма и пари, и възможност.  Понякога ни хващаха, понякога – не. Някои колеги обаче прекаляваха. Най-вече от ЦСКА. Разполагаха с повече пари и връзки. Бяха си по-отракани. Някои лежаха и в затвора за контрабанда. Ще ви разкажа е един любопитен случай. Връщаме се с “Б” националния отбор от турне, а на летището ни чака милиция. Започна страшен тараш. Чисто голи ни събличаха, обаче не откриха нищо. На следващия ден трябваше да пристигнат на летището и момчетата от “А” отбора. Предупредихме ги за хайката. Някои от националите реагираха бързо и успяха да изхвърлят “товара”. В една кърпа намериха после завити 50 часовника. Като питат футболистите на кой е “стоката”, всеки си трае. Но някои не успяха да се скрият. На едно момче му откриха часовниците скрити между краката. Беше ги скрил в гащите си, но го разкриха.

- Знам, че не сте били големи режимлии...

- Нищо човешко не ни беше чуждо. Обичахме футбола и живота. С “Локомотив”, нали сме отбор на жп транспорта, и пътувахме за мачовете в провинцията без пари, ама с влак. Цял вагон от композицията беше отцепван само за нас и никой външен човек нямаше право да минава оттам. Често се е случвало, докато стигнем до съответния град за мача, подовете на купетата да са пълни с празни бутилки алкохол. Докато стигнем до гарата, сме се направили вече на талпи. Не крия, че и аз бях сред най-веселите в компанията. После обаче излизахме на терена и мачкахме.

- Сигурно сте и пушили?

- Разбира се, че пуших. Те, всички пушеха. Някои цигари без филтър, други – от по-тарикатските. Няма да забравя какво ми казваше унгарецът Бела Волентик. “Иван, ти по колко цигари пушиш на ден?”. “Ами, по 4-5, тренер”, му отвръщах. “Продължавай, щом не си стигнал до кутия, си добре”, казваше Бела. А истината всъщност беше, че пафках поне по две кутии на ден. А пък Рудолф Витлачил беше по другата част – пиенето. Питаше ме: “Иван, камарад, по колко пиеш?”, “А, само по една чашка си позволявам, другарю Витлачил”, “Добре, добре, молодець, щом не стигаш до една бутилка”, смееше се чехът. Ама вижте, всички пиехме. Гунди пушеше, но умерено. Пиеше уиски, но не се наливаше като някои други. Котков жулеше водка и ром. Никога не е пиел мастика и не знам защо му излезе такова име. Пушеше много.

- Какъв човек беше Никола Котков?

- Котето беше страхотен футболист с невероятни възможности. Играеше отлично и с глава за разлика от куп други нападатели. Не успя обаче да се реализира напълно и да даде това, което можеше на българския футбол. При него проблемът с режима не беше решен. Не пазеше режим. Не само, че надигаше чашката, но не ходеше редовно и на тренировки. Предпочиташе кротко, спокойно, тихо да си прави неговото. Съжалявам, че си отиде твърде рано.

- Вярно ли е че е пиел преди мач?

- Случвало се е. По отношение на режима няма какво да се лъжем. Котков не го спазваше, ама хич. Иначе – невероятен футболист, лидер на отбора. Кольо притежаваше всички качества да се превърне в световна звезда. Ама пусто пиене...То го провали, според мен. Не че ние не пиехме. Не крия, че никога не съм бил въздържател, но го правех с мярка. Котето се забравяше понякога. Колко пъти се е случвало да отидем някъде на лагер преди мач за по два дни, стоиме в хотела, а Кольо го няма. На хотел отиваме заради него, а той пиян.

- Изправял сте се срещу изключителни футболисти като Пеле и Гаринча...

- За първи път играх срещу Гаринча по време на едно турне в Бразилия през май 1958-а. Още почти никой не го познаваше, но бъдещите световни шампиони бяха в трескава подготовка за Мондиала в Швеция. Играхме два мача – първо в Рио де Жанейро паднахме с 0:4, а 4 дни по-късно в Сао Пауло загубихме с 1:3. Изправихме се пред 140 000 зрители на “Маракана”, цялата атмосфера, часовата разлика, електрическото осветление на стадиона, неспирният грохот от трибуни, бомбичките, ракетите – беше ад! Мачът съвпадна с моя рожден ден – навършвах 23. Пазих дясното крило Жоел. Във втората среща в Сао Пауло взе участие Гаринча. Кривокрак, атакува леко приведен. Имаше особен финт. Подадат му топката до тъча и той тръгва към пеналта, както я води, с десния крак я гребне, завърти я и си я подкара. Оди го спри, ако можеш. Няколко пъти ми го направи тоя номер. А мен след Тошо Диев, Спиро, Тумби и Чико нямаше кой да ме бие на бързина в нашия отбор. Заядох се с Гаринча и започнах да го дебна. Оставях го да си бутне топката и после го срещах още на тъча. Така 1-2 пъти, и той престана да пробива отдясно. След мача Гаринча призна в интервю, че някакъв българин го затруднил.

- Как продължи кариерата ви, след като напуснахте “Локомотив”?

- Отидох в столичния “Спартак”. Пак се събрах с отлични футболисти – Жоро Найденов, Панталей Димитров – Лейката, Бобата Жечев, Георги Цветков – Цупето (аз съм му кум), Мишо Гьонин, Васко Митков – Шопа, Милко Гайдарски – Пилето, Иван Стоянов – Типеца, Мони Стоянов – Картофа, Ването Ранков... Отличен отбор, но не се ползвахме със съдийска подкрепа, като някои други. Взехме купата през 1968-а. На финала бихме “Берое” с 3:2. Треньор ни беше Васил Спасов – Валяка. До обединението с “Левски” играх там. На първата тренировка на новия отбор се събрахме 50 играчи. Четричленка отся кои да останат, и кои – не. Това бяха Ангел Солаков, Любо Червенушев, Стоян Хранов и Кръстю Чакъров. Тогава Солаков ме изгони. Той наложи на треньорите да пускат като двойка централни защитници в “Левски-Спартак” Киро Ивков и Жечев. Мен ме отсвириха. Треньорът Кръстю Чакъров ми каза: “Няма да играеш повече. Нали знаеш защо?”. Знаех, разбира се. Куриозното беше, че имаше период, когато бях последна резерва на “Герена”, а в националния отбор бях титуляр. Е, после ме подгониха и в националния. Загубих мястото си и там. Селекционерът Стефан Божков ми викаше: “Ако щеш и да си в “Реал” (Мадрид), при мен не може да играеш. Това е заповед отгоре”. Демек от Солаков. Така се разделих със “Спартак”. Единственото хубаво нещо е, че продължих да се водя на щат като офицер от Държавна сигурност. Не ме уволниха и си взимах същата заплата, както досега. Преминах заедно с Иван Вуцов в “Академик” (София). Помогна ми Стевето Божков. От есента влязох отново в националния, с който изиграх още 11 мача, от тях 10 с капитанската лента. При “студентите” приключих и кариерата си. Последният ми мач беше по ирония на съдбата именно срещу “Левски-Спартак”. През пролетта на 1971 г. Отказах се на 35 години, макар че се усещах физически добре.

-После накъде поехте?

- Започнах работа в “Капитално строителство – МВР”. Амбицирах се много и за няколко години се издигнах до началник отдел “Проектиране”. Изградихме много важни сгради, поверяваха ми секретни обекти като например сградата на Първо главно управление на ДС. Имам две деца – Милан и Катя. Синът ми е в аптекарския бизнес. Дъщерята се омъжи в САЩ.

 

Със зетя, който

пък е уругваец,

 

живеят в Сан Франциско. Имам две внучки – голямата учи в Шотландия а малката е в испанската гимназия. Голяма трагедия обаче сполетя семейството ни преди години. Цигани убиха брат ми Христо. Станало е при една пиянска свада. Човекът, който го закла като куче, уж го осъдиха на първа инстанция с доживотна присъда. Месеци по-късно разбрах, че е пуснат на свобода.  
 

- Играл съм много твърдо понякога, но никога грубо. Срещу големи ръстово нападатели, силни и мощни физически тип “тарани” като Тодор Диев, Кукуша, Гунди ми беше лесно да играя. Повече ме затрудняваха дребните, пъргави и повратливи футболисти. Намирах начин да спра почти всички. Никога не съм бил гонен от игра. Нямам нито един червен картон в кариерата си. По време на кариерата ми се опазих и от тежки контузии. Само дето от многобройните удари с глава по топката, получил тежко усложнение. Вече съм сляп с дясното око. Поставиха ми преди няколко години и изкуствена тазобедрена става.

- Кой е най-добрият футболист, срещу който сте играл?

- Безспорно, Гунди. Той е №1 за България за всички времена. Когато загинаха с Котето, на този черен ден през 1971 г.1 отидох на погребението. Беше ми като в мъгла, сякаш беше някакъв кошмар, от който исках да се събудя.